Радомирски партизански отряд
Радомирски партизански отряд е подразделение на Първа Софийска въстаническа оперативна зона на Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) по време на комунистическото партизанско движение в България (1941-1944). Действа в района на Радомир.
Радомирски партизански отряд | |
Информация |
---|
Радомирският партизански отряд „Георги Димитров“ е създаден на 13 май 1944 г. в местността „Еловдолско усое“.[1] Първите 14 партизани са доброволци от с. Извор, с. Друган и с. Дрен. Командир на отряда е Славчо Радомирски, политкомисар Георги Величков, началник-щаб Евтим Рангелов.[2]
Провежда акции в с. Светля, с. Долна Секирна и с. Горна Секирна. Поради масовото постъпване на доброволци, отрядът се прегрупира в три чети. Напада с. Кошарево, с. Сирищник, с. Друган, с. Еловдол, с.Душинци, с.Кондофрей и с. Чуковец. При нападението над махалите на Друган Опалово, Владимир и Старо село на 27 юни 1944 г. партизаните залавят седем местни жители и ги убиват, изгарят архива на общината в Опалово и разрушават мандрата. Румен Ваташки пише, че шумкарите открадват 13 пушки и 100 000 лева.[3]
В началото на август 1944 г. отрядът попада в обкръжение. Води бой с армейски и жандармерийски подразделения при с. Добри дол и успява да пробие обкръжението.[4]
На 9 септември 1944 г. установява властта на ОФ в с. Кондофрей, с. Гълъбник, с. Трекляно и в гр. Радомир.
Източници
редактиране- ↑ Пътеводител по фондовете на БКП, съхранявани в Централен държавен архив, второ допълнено издание, Главно управление на архивите при Министерски съвет, 2006 с. 162 // Архивиран от оригинала на 2021-08-31. Посетен на 2016-01-10.
- ↑ История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 119
- ↑ Ваташки, Румен. Завръщане към корените. История на село Друган, Радомирско, Велико Търново 2024, с. 148-149, 166-167. В махалата Старо село партизаните, водени от Славчо Радомирски, са прогонени от местни жители, начело с полицая Христо Захаринов.
- ↑ История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 120