Робърт Скот

английски морски офицер и полярен изследовател

Капитан Робърт Фалкън Скот (на английски: Robert Falcon Scott) е английски морски офицер и изследовател на Антарктида. Кавалер на Викторианския кралски орден.[1]

Робърт Скот
Robert Falcon Scott
английски морски офицер и полярен изследовател
Scott of the Antarctic crop.jpg
Роден
Починал
предполага се 29 март 1912 г. (43 г.)

Националност Флаг на Англия Англия
Научна дейност
Област топография
Семейство
Съпруга Катлин Брус (ж. 1908 – 1912 г.)
Деца Питър Скот (1909 – 1989 г.)
Подпис R.F. Scott's signature.svg
Робърт Скот в Общомедия

БиографияРедактиране

Произход и военноморска кариера (1868 – 1900)Редактиране

Роден е на 6 юни 1868 г. в Девънпорт (днес част от град Плимут), Великобритания, в семейството на собственик на пивоварен завод. Учи в училище Сток Демерел, но скоро напуска и постъпва в подготвително военноморско училище в Стабингтън хаус. През 1881 полага конкурсни изпити и е зачислен като гардемарин във военноморското училище на Британския кралски флот.

През 1883 г. полага успешни изпити за мичман и е назначен на корвета „Боадицея“ – флагмански кораб на Капската ескадра и линкора „Монарх“ – кораб от учебната ескадра на военноморския флот, където се запознава със секретаря на Кралското географско дружество сър Клементс Маркъм (1830 – 1916).

През 1888 г. изучава навигация, минно-торпедно дело и управление на артилерийския огън в Гринуич и Портсмут и е произведен младши лейтенант. Назначен е на крайцера „Амфион“ и плава в Тихия океан и Средиземно море.

През 1896 г. отново се среща с Маркъм, вече президент на Кралското географско дружество, който е привърженик на идеята за организиране на британска антарктическа експедиция и който запалва тази идея в младия тогава офицер.

Експедиционна дейност (1900 – 1912)Редактиране

Британска антарктическа експедиция (1900 – 1904)Редактиране

Клементс Маркъм осигурява от правителството и от частни лица големи средства за експедицията и се заема с оборудването ѝ, което е най-високо техническо равнище. По негова препоръка през юни 1900 за началник на експедицията е назначен Робърт Скот, вече капитан 2-ри ранг. Построен е специален кораб „Дискавъри“ за плаване в ледовете, който е и много добре оборудван за научна дейност. В състава на експедицията участват няколко известни учени и експедиционни работници, в т.ч. Алберт Армитидж и Ърнест Шакълтън.

В края на 1901 г. „Дискавъри“ отплава от Англия и се отправя за Антарктида. На 9 януари 1902 г. достига нос Адер (71°17′ ю. ш. 170°06′ и. д. / 71.283333° ю. ш. 170.1° и. д.), проследява източния бряг на Земя Виктория и цялото протежение на Ледената бариера Рос и на 30 януари открива п-ов Земя Едуард VІІ (77°40′ ю. ш. 154°30′ з. д. / 77.666667° ю. ш. 154.5° з. д.). Поради непроходимите ледове на изток „Дискавъри“ се връща обратно и зимува на брега на остров Рос (77°30′ ю. ш. 168°00′ и. д. / 77.5° ю. ш. 168° и. д.), от където са организирани походи с шейни в различни направления. На острова е построена база, в която започват да се провеждат регулярни метеорологични, хидроложки, магнитни и други наблюдения.

На 2 ноември 1902 г. Скот заедно с Шакълтън и Едуард Уилсън предприема поход на юг от остров Рос до 82º 17` ю.ш. и 163° и.д., от където на 31 декември 1902 тръгват обратно. По време на похода са открити ледниците Кетлиц (78°30′ ю. ш. 164°00′ и. д. / 78.5° ю. ш. 164° и. д.) и Ферар (77°50′ ю. ш. 162°00′ и. д. / 77.833333° ю. ш. 162° и. д.), остров Уайт (78°10′ ю. ш. 167°30′ и. д. / 78.166667° ю. ш. 167.5° и. д.) и връх Маркъм (82°52′ ю. ш. 161°20′ и. д. / 82.866667° ю. ш. 161.333333° и. д.). На обратния път пътниците заболяват от скорбут, Шакълтън е сериозно болен, кучетата са избити за храна на тях и на останалите живи кучета и едва на 3 февруари 1903 тримата се добират до базата.

На 28 февруари 1903 г. до базата се добира транспортният кораб „Морнинг“ с въглища и припаси и с него в родината се връщат девет болни матроси, в т.ч. и Шакълтън, а останалите начело със Скот се готвят за ново зимуване в ледовете на Антарктика. Второто зимуване също преминава благоприятно, а през пролетта три отряда се отправят в различни посоки от базата. Скот, заедно с няколко спътника, се отправя на запад, като извършва най-дългия (400 км) и продължителен (почти три месеца) поход, като достига до 146° 30' и.д. Той открива шелфовия ледник Дригалски (74º 30` – 75º 30` ю.ш., 162º 40` – 164º 30` и.д.) и установява, че Земя Виктория се явява плато с височина около 3000 м. Другия отряд изминава на югоизток около 260 км и изяснява, че Ледената бариера Рос се явява северния край на гигантския шелфов ледник Рос, който се простира до 80° ю.ш. на юг. В средата на февруари 1904 от Англия пристигат два парахода „Морнинг“ и „Тера Нова“. С помощта на взривове „Дискавъри“ е освободен от ледовете след двугодишен плен и експедицията благополучно се завръща в родината.

Надпреварата за Южния полюс (1910 – 1912)Редактиране

 
Групата на Скот на Южния полюс. от ляво на дясно: Уилсън, Скот и Оутс (прави), Боуърс и Ивънс (седнали)
 
Път на експедициите на Скот (зелен цвят) и Амундсен (червен цвят). Означени са местата, където загиват членовете на групата на Скот.

През 1909 в Англия се завръща Ърнест Шакълтън, бившия спътник на Скот, който същата година прави неуспешен опит за достигане на Южния полюс. Неговите разкази за пътя към полюса и за възможностите за достигането му от към море Рос още повече разпалват национални съревнования в първенството за достигането на полюса. Появяват се десетки проекти, реални и фантастични Експедиции към полюса подготвят в Япония, САЩ и Германия. Англия не желае да отстъпи първенството в изследването на южния континент въобще и особено достигането на Южния полюс и Скот започва усилена подготовка за осъществяване на това мероприятие.

На 1 юни 1910 г. на кораба „Тера Нова“ Скот се отправя към Антарктида и на 3 януари 1911 г. влиза в залива Макмърдо, където хвърля котва, недалеч от предишната стоянка на „Дискавъри“ и започва пренасяне на товарите на сушата. В своя поход към полюса освен кучета Скот за първи път използва малки манджурски кончета купени от Далечния Изток и моторни шейни – също нововъведение в Антарктика. Няколко дни след установяването на базовия лагер Скот научава, че има конкурент в лицето на норвежеца Руал Амундсен. От този ден нататък започва трагедията на Скот и неговите другари.

На 2 ноември 1911 г. (един месец след Амундсен) екипът на Скот тръгва към полюса, като постепенно спомагателните партии, съпровождащи основната група, се прибират в базата. Още с тръгването си експедицията е споходена от неудачи и трудности, отчасти от грешки на ръководителя, отчасти от стеченията на обстоятелствата. Най-напред от строя излизат моторните шейни, а манчжурските кончета, които Скот предпочита пред кучетата, са застреляни на 9 декември, на около 83° ю.ш. – свършва фуража за тях и не издържат лютия студ и натоварването си. На 11 декември, на 84° ю.ш., назад са върнати и последните два кучешки впряга и се налага всички да се впрегнат в шейните и да ги влачат след себе си. На 21 декември, 85° ю.ш., в базата се връщат четирима души, а на 4 януари 1912, 87° 30' ю.ш. – още трима. От там на юг в последните 250 км продължават петима: Робърт Скот, Едуард Уилсън, Хенри Боуърс, Лоурънс Оутс и Едгар Ивънс. След изтощително пътуване, те достигат целта на 17 януари 1912, но установяват, че Амундсен ги е изпреварил с пет седмици. Скот записва в дневника си: „Норвежците са ни изпреварили – Амундсен се оказа първи на полюса! Чудовищно разочарование! Всичките мъки и тежести – заради какво? Аз с ужас мисля за обратния път...“

Връщането действително се превръща в катастрофа. Разочаровани, гладни и страдащи от скорбут тръгват обратно. Първи загива Едгар Ивънс при падане от леден хълм на 17 февруари 1912. Втори е капитан Лоурънс Оутс, на когото измръзват краката. Сутринта на 16 март той спокойно казва „Ще отида да се разходя“ и изчезва, като тялото му не е намерено. Остават трима. Последният лагер на тримата се намира само на 18 км от хранителния склад построен предварително, за да се ползва при завръщането им. Последната записка в дневника на Скот е направена на 29 март 1912: „Ние знаехме, че отиваме на риск. Обстоятелствата бяха против нас и няма причини да се жалваме. Смъртта е вече близо. За Бога, погрижете се за (не оставяйте) нашите близки!...“.

Телата на Скот, Уилсън и Боуърс и дневниците им са намерени от спасителната група едва на 12 ноември 1912. Съдейки по това, че Скот е лежал в незатворен спален чувал и е взел дневниците на другите, се предполага, че е починал последен. На мястото на трагедията спасителната група издига пирамида от лед и сняг и кръст, направен от ските им.

Личен животРедактиране

В началото на 1907 г. се запознава с бъдещата си съпруга Катлин Брус. На 2 септември 1908 г. двамата се женят, въпреки че са от различни прослойки на обществото (тя е скулпторка).[2]

ПаметРедактиране

Неговото име носят:

В памет на Скот и другарите му в Антарктида на брега на залива Макмърдо стои кръст. На него е написана строфа от стихотворение на знаменития английски поет Алфред Тенисън:

Бори се и търси, намирай и не се предавай.

БиблиографияРедактиране

  • Scott, Robert Falcon (1905). The Voyage of the Discovery. London: Nelson.

ИзточнициРедактиране

  1. Качо, Хавиер. Амундсен–Скот: дуел на Антарктида. София, Сиела Норма АД, 2011. ISBN 9789542810193. с. 63.
  2. Качо, Хавиер. Амундсен–Скот: дуел на Антарктида. София, Сиела Норма АД, 2011. ISBN 9789542810193. с. 76 – 80.
  • Географы и путешественики. Краткий биографический словарь, М., 2001, стр. 436 – 438.
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86.
Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (XIX – начало ХХ в.), М., 1985, стр. 314 – 315.

Външни препраткиРедактиране