Гражданска война в Русия

Гражданска война в Русия
	Гражданска война в Русия
	По часовниковата стрелка отгоре: Войници от Донската армия (1919); пехотинци от Бялата гвардия (1920); войници от 1-ва конна армия; Лев Троцки (1918); екзекуция на болшевики от австро-унгарската армия
Информация
Период	7 ноември 1917 – 25 октомври 1922 г.
Място	бившата Руска империя
Резултат	Победа на болшевиките; Създаване на СССР
Страни в конфликта
Командири и лидери
Сили
Жертви и загуби
	Гражданска война в Русия в Общомедия

Руската гражданска война (на руски: Гражданская война в России) е гражданска война между множество политически, етнически и социални групи в бившата Руска империя, предизвикана от свалянето на руското временно правителство по време на Октомврийската революция през 1917 г. В нея участват много групи, които се борят да определят политическото бъдеще на Русия. В резултат на победата на болшевиките във войната в по-голямата част от територията ѝ е образувана Руската социалистическа федеративна съветска република, а по-късно и Съветският съюз. Финалът на Гражданската война бележи края на Руската революция, едно от ключовите събития на XX век.

Датите са по Григорианския календар (нов стил), освен ако не е указано иначе.

Руската монархия приключва с абдикацията на император Николай II по време на Февруарската революция и Русия навлиза в период на бурни политически промени. Те достигат кулминацията си през същата година с Октомврийската революция, при която болшевиките свалят Временното правителство на новата Руска република. Болшевишкото завземане на властта не е всеобщо прието и страната изпада в конфликт, който между май и юни 1918 г. прераства в пълномащабна гражданска война.^[14]^[15] Двете най-големи воюващи страни са Червената армия, водена от болшевиките начело с Владимир Ленин, и силите, известни като Бяло движение (и неговата Бяла армия), водени главно от офицери на Руската империя, обединени около фигурата на Александър Колчак. Освен това, в конфликта срещу болшевиките са въвлечени съперничещи си войнствени социалисти, по-специално украинските анархисти от Махновщината и левите социалисти-революционери (есери). Те, както и зеленоармейците, се противопоставят на болшевиките, на белите и на чуждестранните интервенти.^[16] Тринадесет чуждестранни държави изпращат военни сили срещу Червената армия, по-специално съюзниците от Антантата, чиято основна цел е да възстановят Източния фронт на Първата световна война. Три чуждестранни държави от Централните сили също се намесват, съперничейки на интервенцията на Антантата с основна цел да запазят териториите, получени от тях според Брест-Литовския договор, сключен през март 1918 г. със Съветска Русия.

Болшевиките първоначално консолидират контрола си над по-голямата част от бившата империя. Спешно сключват Брест-Литовския мирен договор, приет нееднозначно вътре в страната, и Русия излиза от войната. През май 1918 г. Чехословашкият легион вдига бунт в Сибир. В отговор съюзниците от Антантата започват интервенция в Северна Русия и Сибир. Това, в съчетание със създаването на алтернативно Временно всеруско правителство от Александър Колчак през септември 1918, води до свиване на контролираната от болшевиките територия до европейска Русия и части от Централна Азия. През 1919 г. Бялата армия предприема офанзиви на трите фронта: през март на източния, през юли на южния и през октомври на западния. Настъплението на белите е спряно по-късно от червени контраофанзиви на изток и на юг и победа над Северозападната армия.

В началото на 1920 г. белите армии започват да отстъпват и са победени и на трите фронта.^[17]^[18]^[19] Въпреки че болшевиките побеждават, териториалният обхват на руската държава намалява, тъй като много неруски етнически групи използват безредиците, за да извоюват национална независимост.^[20] През март 1921 г., по време на полско-съветската война, е подписан Рижкият мирен договор, който разпределя спорните територии в Беларус и Украйна между Република Полша от една страна и Съветска Русия и Съветска Украйна от друга. Съветска Русия или нахлува в новообразуваните независими държави от бившата империя, или подкрепя местните болшевишки и социалистически сили. Естония, Латвия и Литва успяват да отблъснат съветските нашествия, докато Украйна, Беларус (в резултат на полско-съветската война), Армения, Азербайджан и Грузия биват окупирани от Червената армия.^[21]^[22] Към 1921 г. болшевиките побеждават националните движения в Украйна и на Кавказ, но антиболшевишките въстания в Централна Азия продължават до края на 20-те години на XX век.^[23]

Белите под командването на Колчак в крайна сметка са принудени да се оттеглят масово на изток (т.нар. Велик сибирски леден поход). Болшевишките сили също напредват на изток, въпреки че срещат съпротива в Чита, Якутия и Монголия. Скоро Червената армия вкарва клин между Донската и Доброволческата армия, принуждавайки ги да се евакуират по море от Новоросийск през март и от Крим през ноември 1920 г. След това до края на войната боевете са спорадични, например при превземането на Владивосток през октомври 1922 г. Антиболшевишката съпротива продължава с мюсюлманското басмаческо движение в Централна Азия и Хабаровския край до 1934 г. По време на войната са дадени приблизително между 7 и 12 милиона жертви, предимно цивилни граждани.^[24]

Предистория

Основна статия: Руска революция (1917)

Руската империя воюва в Първата световна война от 1914 г. редом с Франция и Обединеното кралство (Антанта) срещу Германия, Австро-Унгария и Османската империя (Централни сили). Събитията от Гражднската война протичат на фона на военните действия на фронтовете, неуспехите на руската имперска армия, продоволствена криза, лишения и недоволство на цивилното население.

Февруарската революция от 1917 г. води до абдикацията на руския император Николай II . Създадено е Временно руско правителство, сформирано от коалиция от центристки партии^[25]^[26], а в цялата страна са създадени органи на самоуправление – съвети, чиито членове са работници, войници и селяни, което води до ситуация на двувластие. През септември същата година е провъзгласена Руската република, но тя има много кратък живот – 14 септември 1917 – 7 ноември 1917.

Временното правителство, водено от социалиста-революционер Александър Керенски, не успява да реши най-належащите проблеми, най-важното – да сложи край на войната. Неуспешен военен преврат от войските на генерал Лавър Корнилов през септември 1917 г. предизвиква рязко нарастване на подкрепата за болшевиките, които поемат контрола над съветите на работническите и войнишките депутати, дотогава контролирани от социалистите революционери (есери). Обещавайки край на войната и „цялата власт на Съветите“, болшевиките начело с Ленин свалят Временното правителство в края на октомври с революция, станала известна като Октомврийска революция. Първоначалният ѝ етап, който включва нападението над Петроград (днес Санкт Петербург) преминава до голяма степен без човешки жертви.^[27]^[28]^[29] Въпреки че болшевиките завземат властта, те губят от есерите изборите за Учредително събрание през 1917 г., проведени през ноември. През януари 1918 г. болшевиките разпускатзаконно избраното Учредителното събрание и го заменят с Конгрес на Съветите на работническите, войнишките и селските депутати (на руски: Третий Всероссийский съезд Советов рабочих, солдатских и крестьянских депутатов), който става върховен орган на властта. Разпускането на Учредителното събрание е одобрено от левите есери и анархистите, като и двете групи са за по-радикална демокрация.^[30] Редица видни есери са назначени в правителството на Ленин – Совнарком – и ръководят министерства в няколко ресора: земеделие (Колегаев), имоти (Карелин), правосъдие (Щайнберг), пощи и телеграфи (Прошян) и местно самоуправление (Трутовски).^[31] Болшевиките запазват свободни места в Съветите и Централния изпълнителен комитет за меншевиките и левите есери, пропорционално на техния дял от гласовете на Конгреса.^[32] След като приемат условията на Брест-Литовския договор, сключен през март с Централните сили, и Русия излиза от войната, болшевиките скоро губят подкрепата на своите крайнолеви съюзници.

Разпускане на Учредителното събрание и съпротива

Изборите за Учредително събрание са искане на болшевиките срещу Временното правителство, но то непрекъснато ги отлага. След Октомврийската революция изборите са проведени от органа, назначен от сваленото Временно правителство. Изборният кодекс се основава на всеобщо избирателно право, но партийните списъци на есерите са отпреди разделянето им на леви и десни. Антиболшевишките десни есери печелят изборите с мнозинство от местата,^[33] след което Ленин публикува статия в „Правда“, в която твърди, че формална демокрация е невъзможна поради класовите конфликти, конфликта с Украйна и въстанието на Кадет-Каледин. Той твърди, че Учредителното събрание трябва безусловно да приеме правителство на съветите, в противен случай ще бъде премахнато „с революционни средства“.^[34] През есента на 1917 г. РСДРП(б) развива активна дейност, за да придобие болшинство в Съветите, на първо място в Петроград и Москва.

На 4 януари 1918 г. Всеруският централен изпълнителен комитет приема резолюция, че лозунгът „Цялата власт на учредителното събрание“ е контрареволюционен и еквивалентен на „Долу съветите“.^[35]

Учредителното събрание се събира за първи път на 18 януари 1918 г. но заседава само броени часове. За президент е избран десният есер Виктор Чернов, който побеждава подкрепената от болшевиките лява есерка Мария Спиридонова (по-късно тя напуска болшевиките и след десетилетия в ГУЛАГ е разстреляна през 1941 г.). Болшевиките разпускат Учредителното събрание още на другия ден и продължават да управляват страната като еднопартийна държава, като към 1921 г. всички опозиционни партии вече са обявени извън закона^[36]

Опозиция и репресии

В страната се надига съпротива срещу болшевиките. През април 1918 г. в Москва е основан Съюз на възраждането като нелегална организация за „демократична съпротива“ срещу болшевиките, съставена от народни социалисти и „индивидуални представители“ на есери, кадети и други партии. Те си поставят задачата да подкрепят антиболшевишките сили и да създадат руска държавна система, основана на „държавно съзнание, патриотизъм и граждански свободи“, с цел освобождаване на страната от „германо-болшевишкото“ иго.^[37]^[38]^[39]

На 7 май 1918 г. в Москва заседава Осмият партиен съвет на Партията на социалистите-революционери, който призовава за спасението на Русия чрез масово движение за демокрация. Есерите решават да започнат въстание срещу болшевиките с цел да свикат отново Руското учредително събрание.^[37] Докато подготовката е в ход, чехословашките легиони свалят болшевишката власт в Сибир, Урал и Поволжието в края на май – началото на юни 1918 г. и центърът на есерската дейност се премества там. На 8 юни 1918 г. петима членове на Учредителното събрание сформират Всеруски комитет на членовете на Учредителното събрание (Комуч) в Самара и го обявяват за нов върховен орган на властта в страната. След въстание на 29 юни 1918 г. във Владивосток е образувано Временно социалистическо-революционно правителство на автономен Сибир.

Опитът за покушение срещу Ленин

През юли 1918 г. е свикан Всесъюзен конгрес на съветите, на който левите есери надигат глас срещу редица действия на болшевиките, на първо място срещу Брест-Литовския договор. В резултат болшевиките, които имат мнозинство от делегатите, изключват меншевиките и левите есери от участие в управлението и ги обявяват за контрареволюционери.^[40] Те забраняват всяка опозиционна партия, когато тя се обърне срещу съветското правителство. Скоро болшевиките започват фиизически за елиминират опозиционните политици, като първи враг са анархистите. Политиката на политически репресии и екзекуции получава името Червен терор и започва през септември 1918 г. след опитите за покушение срещу Владимир Ленин, заедно с успешните убийства на лидера на Петроградската ЧК Моисей Урицки и партийния редактор В. Володарски^[41]. Основен инструмент за масовите репресии на болшевиките е тяхната тайна полиция Чека^[42]^[43] Червеният терор е моделиран по подобие на Големият терор от Френската революция^[44] и се стреми да елиминира политическото несъгласие, опозицията и всяка друга заплаха за болшевишката власт .^[45]

Формиране на Червената армия

От средата на 1917 г. Руската императорска армия започва да се разпада.^[46] „[...] руската армия се разпада след неуспеха на офанзивата в Галиция през юли 1917 г.“ Болшевиките използват доброволческата Червена гвардия като основна военна сила, допълнена от въоръжен военен компонент на Чека (болшевишката държавна тайна полиция). През януари 1918 г., след значителни неуспехи в бойните действия, бъдещият руски народен комисар по военните и военноморските въпроси Лев Троцки оглавява реорганизацията на Червената гвардия в Работническо-селска червена армия, за да създаде по-ефективна бойна сила. Болшевиките назначават политически комисари във всяка част на Червената армия, за да поддържат морала и да си осигурят лоялност.

През юни 1918 г., когато става очевидно, че революционна армия, съставена единствено от работници, не е достатъчна, Троцки въвежда задължителна наборна служба в армията за селските жители.^[47]^{[notes 1]} Болшевиките преодоляват съпротивата на руснаците в селските райони срещу набора, като вземат заложници и ги разстрелват, когато е необходимо, за да ги подчинят.^[48]^{[notes 2]} Принудителната военна служба има смесени резултати, като успешно създава по-голяма армия от тази на белите, но с войници, безразлични към комунистическата идеология.^[49]

Червената армия използва бившите царски офицери като „военни специалисти“;^[50]^{[notes 3]} понякога семействата им са вземани за заложници, за да се гарантира тяхната лоялност.^[48] В началото на Гражданската война бившите царски офицери формират три четвърти от офицерския корпус на Червената армия.^[48] Към края ѝ 83% от всички командири на дивизии и корпуси са бивши царски войници.

Бяло движение и чуждестранна интервенция

Адмирал Александър Колчак (седнал) и генерал Алфред Нокс (зад Колчак) наблюдават военни учения, 1919 г.

Основната руска военна и политическа сила, противопоставяща се на болшевиките, е известна като Бяло движение или просто Белите; техните въоръжени формирования са известни като Бялата армия.

Някои историци разграничават Бялото движение от така наречената „демократична контрареволюция“,^[51] водена главно от десните есери и меншевиките, които се придържат към ценностите на парламентарната демокрация и до ноември 1918 г. поддържат антиболшевишки контраправителства (Комуч, Уфимска Директория) в съюз с руските десни партии. По-късно Бялото движение се обединява около фигурата на Александър Колчак, който идва на власт чрез военен преврат в Омск и съставя т.нар. Общоруско правителство на руската държава.^[51]^[52]^[15] След преврата на Колчак, десните есери и меншевиките се обръщат срещу белите и сътрудничат и с двете фракции в Гражданската война на тактическо ниво, като същевременно се опитват да свалят белите администрации или да се утвърдят като „трета сила“ на войната. Например, те се опитват да организират антиколчакски бунт през ноември 1919 г. с помощта на чешкия генерал Радола Гайда, а през 1920 г. сформират организацията „Политически център“, и успешно свалят бялата администрация в Иркутск.^[53]

Въпреки че Бялото движение включва разнообразни политически формации, от либерали през монархисти до ултранационалистите черносотници, и няма универсално приет лидер или доктрина, основната му сила са консервативните офицери. Това движение споделя много черти с широко разпространените десни контрареволюционни движения от онова време: национализъм, расизъм, недоверие към либералната и демократичната политика, клерикализъм, презрение към обикновения човек и неприязън към индустриалната държава.^[54] Въпреки че не всички участници в движението искат възстановяване на царизма, те като цяло го предпочитат пред революцията и затова основната им цел е установяването на ред, подобен на имперския.^[15] Позитивната им програма до голяма степен е обобщена в лозунга за „единна и неделима Русия“, което означава възстановяване на имперските държавни граници (с изключение на Полша и Финландия)^[55]^[56]^[57] и отричане на правото на самоопределяне.^[52] Бялото движение се свързва с погроми и антисемитизъм. В началото еврейските собственици подкрепят антиболшевиките, но по-късно движението става известно с антисемитските си погроми, пропаганда и дискриминация срещу евреите.^[58]

При създаването на Бялата армия е използвана структурата на Руската армия от периода на Временното правителство, като почти всяко отделно формирование има свои собствени характеристики. Военното изкуство на Бялата армия се основава на опита от Първата световна война, който оставя силен отпечатък върху спецификата на Гражданската война.

Западните съюзници въоръжават и подкрепят белите. Те се тревожат от евентуален руско-германски съюз, от перспективата болшевиките да изпълнят заплахите си за неизплащане на огромния външен дълг на имперска Русия и възможността комунистическите революционни идеи да се разпространят (опасение, споделяно и от много Централни сили). Следователно много от тях изразяват подкрепа за белите, включително предоставят войски и провизии. Уинстън Чърчил заявява, че болшевизмът трябва да бъде „удушен в люлката си“. Британците и французите подкрепят Русия с военни материали в голям мащаб по време на Първата световна война. След Брест-Литовския договор изглежда, че голяма част от тези материали ще попадне в ръцете на германците. За да предотвратят тази опасност, съюзниците се намесват, като Великобритания и Франция изпращат войски в руските пристанища. Те участват в ожесточени сблъсъци с болшевиките.

Централните сили също подкрепят антиболшевишките сили и белите. След Брест-Литовския договор основните цели на тяхната намеса са запазване на новозавладените буферни територии и предотвратяване на възстановяването на Източния фронт. След като Централните сили търпят поражение, много от армиите, които остават на фронта, помагат на руската Бяла гвардия да изкорени комунистите, предимно в прибалтийските страни. Прогермански фракции се борят срещу новообявените независими държави до поражението им от балтийските държави, подкрепени от победилите Съюзници.

Движения за независимост и германски протекторати

Граници на буферните държави, очертани от Брест-Литовския договор

След Брест-Литовския договор, Германската империя създава няколко краткотрайни буферни държави в сферата си на влияние: Балтийско херцогство, Херцогство Курландия и Семигалия, Литовско кралство, Полско кралство,^[59] Беларуска народна република и Украинска държава. След края на Първата световна война през ноември 1918 г., държавите престават да съществуват. Съветска Русия незабавно анулира Брест-Литовския договор и Червената армия започва „освободителен поход“ на запад, следвайки оттеглянето на германските войски.

Финландия е първата република, която обявява независимостта си от Русия през декември 1917 г. и се утвърждава в последвалата Финландска гражданска война, водена между националистите, подкрепяни от Германия, белите финландски гвардейци и социалистическите червени гвардейци, подкрепяни от болшевиките, от януари до май 1918 г.^[60] Втората полска република, Литва, Латвия и Естония сформират свои собствени армии веднага след отмяната на Брест-Литовския договор и началото на съветската офанзива на запад (на руски: Поход Красной армии в Прибалтику и Белоруссию (1918—1919)) и последвалата полско-съветска война през ноември 1918 г.^[61]

География и хронология

В европейската част на Русия Гражданската война се води на три основни фронта: източен, южен и северозападен. Военните действия може грубо да се разделят на следните периоди.

Бяла доброволческа армия в Южна Русия, януари 1918 г.

Първият период е от Февруарската революция до края на_Първата световна война, приблизително от март 1917 г. до ноември 1918 г. Още в деня на революцията казашкият генерал Алексей Каледин отказва да я признае и завзема пълната правителствена власт в Донския регион,^[62] където започва да набира подкрепа Доброволческата армия. Подписването на Брест-Литовския договор през март 1918 г. е последвано от пряка интервенция на Антантата и Централните сили и въоръжаване на бойци за борба с болшевишкото правителство. През първия период болшевиките изземат от ръцете на Временното правителство и Бялата армия контрола над Централна Азия, създавайки база за Комунистическата партия в степта и Туркестан, където живеят близо два милиона руски заселници.^[63]

По-голямата част от боевете през първия период са спорадични, с малки воюващи групи и се характеризират с динамична и бързо променяща се стратегическа ситуация. Сред чуждестранните участници са Чехословашкият легион^[64], поляците от 4-та и 5-та стрелкови дивизии и проболшевишки настроените латвийски стрелци.

Вторият период на Гражданската война продължава от януари до ноември 1919 г. В началото настъплението на белите армии от юг (под командването на Деникин), изток (под командването на Колчак) и северозапад (под командването на Юденич) е успешно, принуждавайки младата Червена армия и нейните съюзници да отстъпят и на трите фронта. През юли 1919 г. Червената армия претърпява нов неуспех в Крим след масово дезертьорство на нейни части към анархистката Въстаническа армия под командването на Нестор Махно. Това позволява на анархистките сили да консолидират властта в Украйна. Лев Троцки скоро реформира Червената армия, сключвайки първия от два военни съюза с махновците. През юни Червената армия за първи път спира настъплението на Колчак. След серия от сражения, подпомогнати от офанзива на Въстаническата армия срещу снабдителните линии на белите, през октомври и ноември Червената армия разгромява армиите на Деникин и Юденич.

Третият период на войната включва продължителното обкръжение на последните бели сили в Крим през 1920 г. Генерал Врангел събира остатъците от армиите на Деникин, окупирайки голяма част от Крим. След неуспешно настъпление на север срещу Червената армия, войските на Врангел са принудени да се изтеглят на юг. Опитът им за нахлуване в Южна Украйна е отблъснат от Въстаническата армия. Преследвана от войските на Махно, армията на Врангел преминава в отбрана и накрая останките от нея се евакуират по море към Константинопол през ноември 1920 г.

Военни действия през първия период

Октомврийска революция

По време на Октомврийската революция болшевишката партия изпраща Червената гвардия (въоръжени групи от работници и дезертьори от императорската армия) да завземе контрола над Петроград и веднага започва да превзема градове и села в цялата бивша Руска империя. През януари 1918 г. болшевиките разпускат Руското учредително събрание и провъзгласяват Съветите (работническите съвети) за новото правителство на Русия.

Първи антиболшевишки въстания

Първият опит за възвръщане на превзетата власт от болшевиките е направен с въстанието на Керенски-Краснов през октомври 1917 г. В подкрепа избухва Юнкерският бунт в Петроград, но Червената гвардия, с участието ва Латвийската стрелкова дивизия бързо го потушава.

Първоначалните групи, които се борят срещу комунистите, са местните казашки армии, декларирали лоялност към Временното правителство. Сред тях се открояват Каледин от Донските казаци и генерал Григорий Семенов от Сибирските казаци. Водещи царски офицери от императорската руска армия също започват съпротива. През ноември генерал Михаил Алексеев, началник щаб на царя по време на Първата световна война, започва да организира Доброволческа армия в Новочеркаск. Доброволците са предимно офицери от старата руска армия, военни кадети и студенти. През декември 1917 г. към Алексеев се присъединяват генерал Лавър Корнилов, Деникин и други царски офицери, избягали от ареста, където са затворени след неуспешната акция на Корнилов точно преди революцията.^[65] На 9 декември се разбунтува Военно-революционният комитет в Ростов, като болшевиките контролират града в продължение на пет дни, но след това войниците на Алексеев и Каледин превземат града. Според Питър Кенез „Операцията, започнала на 9 декември, може да се счита за начало на Гражданската война.“^[66]

В „Декларацията за правата на народите на Русия“ от ноември 1917 г. болшевиките декларират, че всяка нация под имперско руско управление трябва незабавно да получи право на самоопределение. Болшевиките започват да узурпират властта на Временното правителство в териториите на Централна Азия скоро след създаването на Туркестанския комитет в Ташкент.^[67] Този комитет, съставен предимно от бивши царски служители, е създаден през април 1917 г. от Временното правителство.^[68] Болшевиките се опитват да поемат контрола над комитета на 12 септември 1917 г., но не успяват и много от тях са арестувани. Въпреки това, поради общественото недоволство болшевишките затворници са освободени почти веднага, а два месеца по-късно, през ноември, този правителствен орган е успешно превзет.^[69] Съюзите на мохамеданските трудещи се (сформирани от руски заселници и местни жители през март 1917 г.) ръководят множество стачки в индустриалните центрове през септември 1917 г.^[70] След като болшевиките свалят Временното правителство в Ташкент, мюсюлманските елити сформират автономно правителство на Туркестан, наричано „Кокандска автономия“ (или просто Коканд).^[71] Белите подкрепят това правителство, просъществувало няколко месеца поради изолацията на болшевишките войски от Москва.^[72]

През януари 1918 г. съветски войски, под командването на подполковник Муравьов, нахлуват в Украйна и окупират Киев, където властта е в ръцете на Централния съвет на Украйна. С помощта на Киевското арсенално въстание, болшевиките превземат града на 26 януари.^[73]

Брест-Литовски мир

Основна статия: Брест-Литовски мирен договор

Съветската делегация с Троцки, посрещната от германски офицери в Брест-Литовск, 8 януари 1918 г.

Болшевиките искат незабавно да сключат мир с Централните сили, както са обещали на руския народ преди революцията.^[74] Политическите врагове на Владимир Ленин свързват това решение с влияние от Министерството на външните работи на Германия, което се надява, че Русия ще излезе от Първата световна война. Подозренията за влияние се подсилват от помощта, оказана от германците за завръщането на Ленин в Петроград от Швейцария.^[75] След военното фиаско на лятната офанзива (юни 1917 г.) и разбиването на структурата на руската императорска армия, става изключително важно Ленин да осъществи обещания мир.^[74] Още преди неуспешната лятна офанзива руското население е настроено много скептично относно продължаването на войната. От съюзните страни Франция и Великобритания в Русия пристигат социалисти със задача да убедят руснаците да продължат борбата, но не успяват да преобърнат новото пацифистко настроение.^[74]

На 16 декември 1917 г. в Брест-Литовск е подписано примирие между Русия и Централните сили и започват мирни преговори.^[76] Като условие за сключването на мир, Централните сили (Германската и Османската империи) окупират огромни парчета от бившата Руска империя, което силно разстройва националистите и консерваторите. Лев Троцки, представляващ болшевиките, първоначално отказва да подпише договора, като същевременно продължава да спазва едностранното прекратяване на огъня.^[77]

В отговор германците започват операция „Фаустшлаг“ на Източния фронт на 18 февруари 1918 г., като 11 дни не срещат практически никаква съпротива в кампанията.^[77] Подписването на официален мирен договор става единствената възможност за болшевиките, защото руската армия е демобилизирана, а Червената гвардия не може да спре вражеското настъпление. Съветите отстъпват и официалното споразумение, Брест-Литовският договор, става факт на 3 март. Съветска Русия разглежда договора единствено като необходимо и целесъобразно средство да излязе от войната.

Финландия (1918 г.)

След Октомврийската революция Финландия обявява независимост от Руския на 6 декември 1917 г., и признава болшевишкото правителство на 4 януари 1918 г. Вътрешното напрежение и разделението на населението обаче ескалират в гражданска война между социалистическата Червена гвардия на Финландия и консервативните бели финландци.

Финландските червени, подкрепяни политически и логистично от Съветска Русия, завземат контрола над южните индустриални райони. За разлика от тях, белите, водени от главнокомандващия на Бялата армия Карл Густав Емил Манерхайм, установяват контрол на север и получават пряка военна помощ от Германската империя. В Южна Финландия през април 1918 г. дебаркират германски войски и помагат на белите да превземат Хелзинки и други градове. Доброволци от Швеция, Естония, Полша и някои руски бели също се сражават за финландските бели.

Бялата гвардия след превземането на Хелзинки, 1918 г.

Поражението на червените е последвано от сурови репресии, включително масови затвори и екзекуции, с брой на жертвите около 36 000 души. Войната официално приключва през май 1918 г. с победата на белите сили и консолидирането на независимо финландско правителство.

След победата на белите, Финландия за кратко пробва да установи монархия. През октомври 1918 г. финландският парламент избира Фридрих Карл от Хесен (Фредерик Каарле), немски принц, за крал на Финландия. Обаче след поражението на Германия в Първата световна война и падането на империята, планът е изоставен. Фридрих Карл се отказва от трона през декември 1918 г. и Финландия става република, приемайки републиканска конституция през 1919 г.

Финландия продължава участието си в Гражданската война, например в Източнокарелското въстание от 1921 – 1922 г., мащабен бунт на карелски сепаратисти, подкрепени от финландски доброволци, целящи установяването на независима или автономна Източна Карелия. Въпреки упоритите боеве, въстанието в крайна сметка е потушено от Червената армия, с което се слага край на надеждите за независимост или присъединяване на Източна Карелия към Финландия.

Успоредно с тези усилия, Мурманският легион, известен още като Финландския легион, става част от Британския кралски флот по време на интервенцията на Антантата в Северна Русия от 1918 – 1919 г. Съставен е от финландски червеногвардейци, избягали след Финландската гражданска война в Съветска Русия, и от някои финландци, работещи по Мурманската железопътна линия. Легионът, заедно с британските войски, отблъсква Виенската експедиция на финландските белогвардейци през 1918 г. и отбранява Мурманската железопътна линия.

До 1922 г. повечето военни действия приключват със заселването на оспорваните територии, създавайки съветско-финландската граница.

Украйна, Южна Русия и Кавказ (1918 г.)

Статия от февруари 1918 г. във вестник „Ню Йорк Таймс“, показваща карта на руските имперски територии, претендирани от Украинската народна република преди анексирането на австро-унгарските земи на Западноукраинската народна република

В Украйна, към април 1918 г. германско-австрийската операция „Фаустшлаг“ прогонва болшевиките.^[78]^[79] Победите на Централните сили са обусловени от апатията на местното население и по-ниските бойни умения на болшевишките войски в сравнение с противника.^[79]

Под съветски натиск, Доброволческата армия предприема епичния Леден поход от Екатеринодар до Кубан на 22 февруари 1918 г., където се съединява с кубанските казаци с цел нападение срещу Екатеринодар, но то е неуспешно.^[80] Съветите си връщат Ростов на следващия ден.^[80] Корнилов е убит в битката на 13 април, и Деникин поема командването. Отблъсквайки непрекъснато преследвачите си, армията успява да си пробие път обратно към Дон до май, където е започнало казашко въстание срещу болшевиките.^[81]

През юни 1918 г. Доброволческата армия, наброяваща около 9000 души, започва Втората си Кубанска кампания, като на 16 август превзема Екатеринодар, последван от Армавир и Ставропол. В началото на 1919 г. тя контролира Северен Кавказ.^[82]

На 8 октомври Алексеев умира. На 8 януари 1919 г. Деникин става върховен главнокомандващ на т.нар. Въоръжени сили на Южна Русия, обединявайки Доброволческата армия с Донската армия на Пьотр Краснов. Пьотр Врангел става началник на щаба на Деникин.^[83]

През декември три четвърти от армията е в Северен Кавказ. Това включва три хиляди войници на Владимир Ляхов около Владикавказ, тринадесет хиляди войници под командването на Врангел и Казанович в центъра на фронта, почти три хиляди души на Станкевич с донските казаци, докато трите хиляди на Владимир Май-Маевски са изпратени в Донския басейн, а де Боде командва две хиляди в Крим.^[84]

Източна Русия, Сибир и Далечният изток (1918 г.)

Въстанието на Чехословашкия легион избухва през май 1918 г. и продължава с окупацията на Транссибирската железница от Уфа до Владивосток. С въстания е завзета властта и в други болшевишки градове. На 7 юли западната част на легиона се обявява за нов източен фронт, очаквайки съюзническа намеса. Според Уилям Хенри Чембърлин „В резултат на първите успехи на чехите се появиха две правителства: Западносибирският комисариат и правителството на Комитета на членовете на Учредителното събрание в Самара“. На 17 юли, поради настъплението на белите към Екатеринбург, бившият цар и семейството му са убити.^[85]

Чехословашки легионери от 8-ми полк в Николск-Усурийски, убити от болшевиките, 1918 г. Над тях стоят техни съратници

Меншевиките и есерите подкрепят селяните, борещи се срещу съветския контрол върху доставките на храни.^[86] През май 1918 г., с подкрепата на Чехословашкия легион, те превземат Самара и Саратов, създавайки Комитет от членове на Учредителното събрание, известен като „Комуч“. До юли властта му се разпростира върху голяма част от района, контролиран от Чехословашкия легион. Комуч провежда противоречива социална политика, съчетавайки демократични и социалистически мерки, като например въвеждането на осемчасов работен ден, с „реституционни“ действия, като връщането на фабриките и земята на бившите им собственици. След падането на Казан, Владимир Ленин призовава за изпращане на петроградски работници на Казанския фронт: „Трябва да изпратим максималния брой петроградски работници: (1) няколко десетки „лидери“ като Каюров ; (2) няколко хиляди редови бойци“.

След серия от неуспехи на фронта, военният комисар Троцки, въвежда все по-сурови мерки, за да предотврати несанкционирано отстъпление, дезертьорство и бунтове в Червената армия. На фронта Специалните разследващи сили на ЧК (наричани Специален наказателен отдел на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа или Специални наказателни бригади) следват Червената армия, провеждайки полеви трибунали и екзекуции на войници и офицери, които дезертират, отстъпват от позициите си или не проявяват достатъчен нападателен ентусиазъм.^[87] ^{[notes 4]}^[88] Специалните следствени сили на Чека са натоварени и с разкриването на саботаж и контрареволюционна дейност от страна войници и командири на Червената армия. Троцки разширява прилагането на смъртно наказание дори до политически комисар, чийто отряд се е оттеглил или разпръснал пред лицето на врага.^[89] През август, разочарован от продължаващите съобщения за войски на Червената армия, които не издържат под обстрел, Троцки разрешава формирането на заградителни отряди, разполагани зад частите на Червената армия и издава заповед да се стреля по всеки, който отстъпва от бойната линия без разрешение.^[90]^{[notes 5]}

Адмирал Александър Колчак прави преглед на войските, 1919 г.

През септември 1918 г. Комуч, сибирското временно правителство, и други антиболшевишки настроени руснаци свикват Държавна дума в Уфа и се споразумяват да сформират ново Временно всеруско правителство в Омск. Избрана е Директория от петима души: двама есери Николай Авксентиев и Владимир Зензинов, представител на кадетите адвокат В. А. Виноградов, сибирският премиер Вологодски и генерал Василий Болдирев.^[91]

Към есента на 1918 г. антиболшевишките сили на изток включват Народната армия (Комуч), Сибирската армия (на Сибирското временно правителство) и въстанически казашки части от Оренбург, Урал, Сибир, Семиречье, Байкал, както и Амурските и Усурийските казаци, номинално под командването на генерал В. Г. Болдирев, назначен от Уфимската Директория.

На Волга, белият отряд на полковник Капел превзема Казан на 7 август, но червените сили си връщат града на 8 септември 1918 г. след контраофанзива. На 11-ти пада Симбирск, а на 8 октомври - Самара. Белите отстъпват на изток към Уфа и Оренбург.

В Омск руското временно правителство бързо попада под влиянието, а по-късно и под диктата на новия си военен министър, контраадмирал Колчак. На 18 ноември с държавен преврат Колчак става върховен лидер. Двама членове на Директорията са арестувани и впоследствие депортирани, а Колчак е провъзгласен за „Върховен управител“ и „Главнокомандващ на всички сухопътни и военноморски сили на Русия“.^[92] Към средата на декември 1918 г. белите армии са принудени да напуснат Уфа, но компенсират това с успешно настъпление към Перм на 24 декември.

Заградителни отряди

В Червената армия концепцията за заградителни отряди възниква за първи път през август 1918 г. с формирането на „отрядите против отстъпление“ (заградителни отряди).^[93] Те са съставени членове на наказателните отряди на ЧК или от редовните пехотни полкове на Червената армия.

Първото разполагане на заградителни отряди от Червената армия става в края на лятото и през есента на 1918 г. на източния фронт на Руската гражданска война, когато Лев Троцки упълномощава Михаил Тухачевски, командир на 1-ва армия, да разположи такива зад ненадеждните пехотни полкове, със заповед да стрелят, ако войниците дезертират или отстъпят от фронтовата линия без заповед.^[93]

През декември 1918 г. Троцки нарежда да се сформират такива отряди, които да се прикачат към всяко пехотно формирование в Червената армия.

Заградителните отряди са използвани и за налагане на болшевишки контрол върху доставките на храна в районите, контролирани от Червената армия, като част от политиката на Ленин на военен комунизъм, роля, която скоро им навлича омразата на руското цивилно население.^[94] Тези политики отчасти причиняват руския глад от 1921 – 1922 г., който убива около пет милиона души.^[95] Гладът е предшестван от лоши реколти, сурова зима и суша, особено в долината на Волга, и бива изострен от редица фактори: войната, присъствието на Бялата армия и методите на военния комунизъм.^[96] Епидемиите от болести като холера и тиф също допринесатя за жертвите от глад.^[97]^[98]

Централна Азия (1918 г.)

През февруари 1918 г. Червената армия сваля подкрепяната от белите Кокандска автономия в Туркестан.^[99] Въпреки че това сякаш затвърждава болшевишката власт в Централна Азия, скоро за Червената армия възникват нови проблеми, защото започват да се намесват съюзнически сили. най-голямата заплаха за Червената армия в Централна Азия през 1918 г. представлява британската подкрепа за Бялата армия. Великобритания изпраща трима висши военни в района. Подполковник Фредерик Маршман Бейл, отива на мисия в Ташкент, но болшевиките го принуждават да избяга. Генерал Уилфрид Малесън помага на меншевиките в Ашхабад с малък англо-индийски отряд. Той обаче не успява да овладее Ташкент, Бухара и Хива. Генерал-майор Дънстервил е прогонен от болшевиките само месец след пристигането си в Централна Азия през август 1918 г.^[100] Въпреки британските намеси през 1918 г., болшевиките продължават да подчиняват населението на Централна Азия. Първият регионален конгрес на Руската комунистическа партия се свиква в град Ташкент през юни 1918 г. с цел да се стимулира подкрепа за местна болшевишка партия.^[101]

Въстание на левите есери

На 6 юли 1918 г. двама есери и служители на ЧК, Яков Блумкин и Николай Андреев, убиват германския посланик граф Мирбах. В Москва въстанието на левите есери е потушено от болшевиките, следват масови арести на есери и зачестяват екзекуциите. Чембърлин отбелязва: „Времето на относителна снизходителност към бившите събратя революционери е приключило. Левите социал-революционери, разбира се, вече не са толерирани като членове на Съветите; от този момент съветският режим се превръща в чиста и откровена диктатура на Комунистическата партия.“ По подобен начин са потушени изненадващите атаки на Борис Савинков и много от заговорниците са екзекутирани, докато „масовият червен терор“ става ежедневие.^[102]

Военни действия през втория период

Естония, Латвия и Петроград

Естония прочиства Червената армия от територията си до януари 1919 г.^[103] Балтийските германски доброволци превземат Рига от Червените латвийски стрелци на 22 май, но естонската 3-та дивизия побеждава балтийските германци месец по-късно, подпомагайки създаването на Република Латвия.^[104]

Генерал Николай Юденич

Това обуславя появата на нова заплаха за Червената армия от генерал Юденич, който през лятото с местна и британска подкрепа организира Северозападната армия в Естония. През октомври 1919 г. той се опитва да превземе Петроград с внезапна атака с около 20 000 души. Атаката е добре изпълнена, с нощни атаки и светкавични кавалерийски маневри към фланговете на отбраняващата се Червена армия. Юденич разполага и с шест британски танка, които предизвикват паника при всяка поява. Съюзниците предоставят големи количества помощ на Юденич, но той пак се оплаква, че не получава достатъчно подкрепа.

Към 19 октомври войските на Юденич достигат покрайнините на града. Някои членове на болшевишкия централен комитет в Москва са готови да се откажат от Петроград, но Троцки отказва да приеме загубата на града и лично организира неговата отбрана. Самият Троцки заявява: „Невъзможно е малка армия от 15 000 бивши офицери да овладее работническа столица със 700 000 жители.“ Той избира стратегия за градска отбрана, провъзгласявайки, че градът „ще се защити на собствената си земя“ и че Бялата армия ще се изгуби в лабиринта от укрепени улици и там „ще намери гроба си“.^[48]

Троцки въоръжава всички налични работници, мъже и жени, и нарежда прехвърлянето на подкрепления от Москва. В рамките на няколко седмици Червената армия в Петроград, утроява своята численост и вече превъзхожда Юденич три към едно. Юденич, лишен от провизии, решава да прекрати обсадата и отстъпва. Той многократно иска разрешение да изтегли армията си през границата с Естония. Въпреки това, частите, отстъпващи през границата, са разоръжени и интернирани. Това става по заповед на естонското правителство, което е започнало мирни преговори със съветското правителство на 16 септември и е информирано от съветските власти за решението им от 6 ноември, че ако на Бялата армия бъде позволено да се оттегли в Естония, червените ще я преследват през границата.^[105] Всъщност червените атакуват позиции на естонската армия и боевете продължават до влизането в сила на прекратяване на огъня на 3 януари 1920 г. След Тартуския договор повечето от войниците на Юденич заминават в изгнание. Бившият императорски руски, а след това финландски генерал Манерхайм планира интервенция, за да помогне на белите в Русия да превземат Петроград, но не получава необходимата подкрепа. Ленин смята за „напълно сигурно, че и най-малката помощ от Финландия би определила съдбата на [града]“.

Северна и Западна Русия (1919 г.)

Британците окупират Мурманск и превземат Архангелск заедно с войски на Съединените щати. С отстъплението на Колчак в Сибир (Велик сибирски леден поход), те изтеглят войските си от градовете, преди зимата да ги е хванала в капан и да не могат да напуснат по море. Останалите бели сили под командването на Евгений Милър се евакуират от региона през февруари 1920 г.

Настъпление на Червената армия на запад, 1919 г.

Червената армия предприема настъпление на запад с цел да установи съветска власт на територията на Беларус и Прибалтика в т.нар. от съветската историография Освободителен поход. Официалната цел на похода е да не се допусне преминаване на властта в ръцете на дребнобуржоазните партии и т.нар. „социал-съглашенци“ (меншевики, есери, Бунд). Походът включва настъпление на 7-ма армия в Естония и Латвия и Западната армия в Беларус и Литва. Противници на Червената армия са: в Естония – естонски войски, Северният корпус на белогвардейците и финландски доброволци; в Латвия – Прибалтийският ландесвер и две немски дивизии; в Литва – Прусският доброволчески корпус на Макс Хофман; в Беларуси – полските отряди за самоотбрана^[106] и украинските хайдамаци и петлюровци^[107].

Сибир (1919)

Руски войници от Бялата сибирска армия през 1919 г.

В началото на март 1919 г. започва общо настъпление на белите на източния фронт. Уфа е превзета отново на 13 март; до средата на април Бялата армия се е спряла на линията Глазов – Чистопол – Бугулма – Бугуруслан – Шарлык. В края на април червените започват контранастъпление срещу силите на Колчак. Червената 5-та армия, водена от Тухачевски, превзема Елабуга на 26 май, Сарапул на 2 юни и Ижевск на 7-ми и продължава напредването си. И двете страни отбелязват победи и загуби, но към средата на лятото Червената армия е по-многочислена от Бялата армия и успява да си върне загубените преди това територии.^[108]

След неуспешната офанзива при Челябинск, белите армии се оттеглят отвъд Тобол. През септември 1919 г. започва бяла офанзива срещу Тоболския фронт, това е последният опит за промяна на хода на събитията. На 14 октомври обаче червените контраатакуват и по този начин започва непрекъснатото отстъпление на белите на изток. На 14 ноември 1919 г. Червената армия превзема Омск.^[109] Адмирал Колчак загубва контрола над правителството си малко след поражението; силите на Бялата армия в Сибир на практика престават да съществуват през декември. Отстъплението на белите армии от източния фронт продължава три месеца, до средата на февруари 1920 г., когато оцелелите, след като прекосяват езерото Байкал, достигат района на Чита и се обединяват със силите на атаман Семенов.

Южна Русия (1919 г.)

Бял пропаганден плакат „За Единна Русия“, представящ Съветска Русия като паднал комунистически дракон, а Бялата кауза като рицар-кръстоносец

Антиполски съветски пропаганден плакат, 1920 г

Казаците не успяат да се организират и да се възползват от успехите си в края на 1918 г. През 1919 г. те започват да изпитват недостиг на провизии. И когато през януари 1919 г. започва съветската контраофанзива под командването на болшевишкия командир Антонов-Овсеенко, казашките сили бързо се разпръсват. Червената армия превзема Киев на 3 февруари 1919 г.^[110]

Военната мощ на Деникин продължава да расте през 1919 г., като значителни боеприпаси са доставени от Британската империя. През януари, Въоръжените сили на Южна Русия (ВСЮР) на Деникин завършват елиминирането на червените в Северен Кавказ и се придвижват на север, в опит да защитят Донбас.^[111]

На 18 декември 1918 г. в Одеса и Крим дебаркират френски войски, но напускат Одеса на 6 април 1919 г. и Крим в края на месеца. Според Чембърлин „Франция е оказала далеч по-малко практическа помощ на белите, отколкото Англия; единственото ѝ самостоятелно начинание за интервенция в Одеса завършва с пълно фиаско.“^[112]

След това Деникин реорганизира Въоръжените сили на Южна Русия под ръководството на Владимир Май-Маевски, Владимир Сидорин и Пьотр Врангел. На 22 май Кавказката армия на Врангел разбива 10-та армия (РСФСР) в битката за Великокняжеская, а след това превзема Царицин на 1 юли. Сидорин напредва на север към Воронеж, увеличавайки силата на армията си. На 25 юни Май-Маевски превзема Харков, а след това Екатеринослав на 30 юни, което принуждава червените да изоставят Крим. На 3 юли Деникин издава директива, според която армиите му ще се съберат в Москва.^[113]

Въпреки че Великобритания изтегля собствените си войски от театъра на военните действия през 1919 г. , тя продължава да предоставя значителна военна помощ (пари, оръжия, храна, боеприпаси и някои военни съветници) на Белите армии. Майор Юън Камерън Брус от британската армия предлага доброволно да командва британска танкова мисия в помощ на Бялата армия. Той е награден с орден „За изключителна служба“^[114] за проявена храброст по време на битката при Царицин през юни 1919 г. за самостоятелното щурмуване и превземане на укрепения град Царицин под силен оръдеен огън само с един танк, при което залавя над 40 000 пленници.^[115] Падането на Царицин се разглежда като „една от ключовите битки на Руската гражданска война“ и помага значително на каузата на белите.^[115] Известният историк сър Базил Лидъл Харт коментира, че действията на Брус с танка по време на битката трябва да се разглеждат като „един от най-забележителните подвизи в цялата история на Танковия корпус“.

На 14 август болшевиките започват контраофанзива на Южния фронт. След шест седмици тежки боеве контраофанзивата се проваля и Деникин успява да превземе още територии. Към ноември Белите са достигнали Збруч, украинско-полската граница.^[116]

Генерал Пьотър Врангел в Царицин, 15 октомври 1919 г

Войските на Деникин представляват реална заплаха и за известно време заплашват да достигнат Москва. Червената армия, изтощена от боевете на всички фронтове, е принудена да напусне Киев на 30 август. Курск и Орел са превзети съответно на 20 септември и 14 октомври. Орел, само 205 mi (330 km) от Москва, е най-близкото разстояние, на което белите доближават целта си.^[117] Казашката Донска армия под командването на генерал Владимир Сидорин продължава на север към Воронеж, но кавалеристите на Семьон Будьони ги разбиват там на 24 октомври. Това позволи на Червената армия да прекоси река Дон, заплашвайки да раздели Донската и Доброволческата армии. Ожесточени боеве се водят за ключовия железопътен възел Касторное, който е превзет на 15 ноември. Курск е превзет отново два дни по-късно.^[118]

„Победи белите с червения клин“ – болшевишки конструктивистки пропаганден плакат от Ел Лисицки, който абстрактно представя поражението на белите от Червената армия.

Кенез заявява: „През октомври Деникин управлява над четиридесет милиона души и контролира икономически най-ценните части на Руската империя.“ И въпреки това „Белите армии, които се бяха сражавали победоносно през лятото и началото на есента, отстъпиха в безпорядък през ноември и декември.“ Фронтовата линия на Деникин е твърде разтегната, докато в тила резервите му се борят с анархистите на Махно. Между септември и октомври червените мобилизират сто хиляди нови войници и възприемат стратегията на Троцки-Вацетис, като Девета и Десета армии формират Югоизточния фронт на В. И. Шорин между Царицин и Бобров, докато Осма, Дванадесета, Тринадесета и Четиринадесета армии формират Южния фронт на А. И. Егоров между Житомир и Бобров. Сергей Каменев командва двата фронта. Отляво на Деникин е Абрам Драгомиров, докато в центъра му е Доброволческата армия на Владимир Май-Маевски, Донските казаци на Владимир Сидорин са по на изток, като Кавказката армия на Врангел е при Царицин, а в Северен Кавказ допълнителни части се опитват да превземат Астрахан. На 20 октомври Май-Маевски е принуден да напусне Орел по време на Орелско-Курската операция. На 24 октомври Семьон Будьони превзема Воронеж, а на 15 ноември – Курск по време на Воронежко-Касторнойската операция (1919 г.) . На 6 януари червените достигат Черно море при Мариупол и Таганрог, а на 9 януари достигат Ростов. Според Кенез „Белите вече са загубили всички територии, завзети през 1919 г., и държат приблизително същата област, в която са започнали две години по-рано.“^[119]

Централна Азия (1919 г.)

Към февруари 1919 г. британското правителство е изтеглило военните си сили от Централна Азия.^[120] Въпреки успеха на Червената армия, нападенията на Бялата армия в Европейска Русия и други райони прекъсват комуникацията между Москва и Ташкент и за известно време Централна Азия е напълно откъсната от силите на Червената армия в Сибир.^[121] Въпреки това болшевиките продължават усилията си да спечелят подкрепа за болшевишката партия в Централна Азия, като през март провеждат втора регионална конференция. По същото време е сформирано регионално бюро на мюсюлманските организации на Руската болшевишка партия. Болшевишката партия продължи да се опитва да спечели подкрепа сред местното население, като му създаде впечатление за по-добро представителство във властта и до края на годината успява да поддържа хармония с народите на Централна Азия.^[122]

Трудностите в комуникацията с Червената армия в Сибир и Европейска Русия са преодолени в средата на ноември 1919 г. Успехите на Червената армия водят до възстановяване на комуникацията с Москва и до обявяване на победа на болшевиките над Бялата армия в Туркестан.^[121]

В Уралско-Гурьевската операция от 1919 – 1920 г. Червеният Туркестански фронт разгромява Уралската армия. През зимата на 1920 г. уралските казаци и техните семейства, общо около 15 000 души, се отправят на юг по източния бряг на Каспийско море към крепостта Александровск. Само няколкостотин от тях достигат Персия през юни 1920 г.^[123] Оренбургската независима армия е сформирана от оренбургски казаци и други войски, които се разбунтуват срещу болшевиките. През зимата на 1919 – 20 г. Оренбургската армия се оттегля към Семиречье в така наречения Гладен поход, като половината от участниците загиват.^[124] През март 1920 г. останките ѝ преминават границата и навлизат в северозападния регион на Китай.

Военни действия през третия период

Южна Русия, Украйна и Кронщат (1920 – 1921)

Полски антисъветски плакат с изображение на Троцки.^{[notes 6]}

В началото на 1920 г. Деникин е принуден да защищава Новорусия, Кримския полуостров и Северен Кавказ. На 26 януари кавказката армия се оттегля отвъд Манич. На 7 февруари червените окупират Одеса, но след това анархистите на Махно започват да се бият с Четиринадесета червена армия. На 20 февруари Деникин успява да си върне Ростов, последната му победа, преди да го напусне скоро след това.^[125]

В началото на 1920 г. основната част на въоръжените сили на Южна Русия бързо се оттегля към Дон, към Ростов. Деникин се надява да задържи местата за прекосяване през Дон, след което да си почине и да преструктурира войските си, но Бялата армия не успява да задържи района на Дон и в края на февруари 1920 г. започва отстъпление през Кубан към Новоросийск. Небрежната евакуация на Новоросийск е мрачно събитие за Бялата армия. Руски и съюзнически кораби евакуират около 40 000 от деникинските войници от Новоросийск в Крим, без коне или тежка техника, докато около 20 000 мъже са изоставени и са или разпръснати, или пленени от Червената армия. След катастрофалната евакуация от Новоросийск, Деникин подава оставка, а военният съвет избира Врангел за нов главнокомандващ на Бялата армия. Той успява да възстанови реда в обезсърчените войски и да преобрази армията, която отново е способна да встъпи в бой. През цялата 1920 г. тя се запазва като организирана сила в Крим^[126]

Тамбовското въстание е едно от най-големите и най-добре организирани селски въстания, срещу болшевишкия режим.

След като болшевишкото правителство на Москва подписва военен и политически съюз с Нестор Махно и украинските анархисти, Въстаническата армия атакува и разбива няколко полка от войските на Врангел в Южна Украйна, принуждавайки го да се оттегли, преди да заграби реколтата от зърно.^[127]

Затруднен в усилията си да консолидира властта си, Врангел атакува на север в опит да се възползва от скорошните поражения на Червената армия в края на Полско-съветската война от 1919 – 1920 г. Червената армия в крайна сметка спира настъплението и войските на Врангел са принудени да се оттеглят през ноември 1920 г. в Крим, преследвани както от червената, така и от черната кавалерия и пехота. На 14 ноември 1920 г. флотът на Врангел евакуира него и армията му в Константинопол, слагайки край на войната между червените и белите в Южна Русия.^[110]

След поражението на Врангел, Червената армия незабавно денонсира съюзническия си договор от 1920 г. с Нестор Махно и атакува анархистката Бунтовническа армия; започва кампания за ликвидиране на Махно и украинските анархисти. Извършен е опит за убийство на Махно от агенти на Чека. Гневът срещу продължаващите репресии от страна на болшевишкото комунистическо правителство и Чека води до военноморски бунт в Кронщат през март 1921 г., последван от селски бунтове – всички те са потушени от болшевиките. Началото на годината е белязано от стачки и демонстрации – както в Москва и Петроград, така и в провинцията – поради народното недоволство от военния комунизъм.^[128]^[129] В отговор на протестите болшевиките въвеждат военно положение и изпращат Червената армия да разпръсне работниците.^[130]^[131] Това е последвано от масови арести, извършени от Чека.^[132] Репресиите и малки отстъпки само временно потушават недоволството, тъй като протестите в Петроград продължават през март същата година. Този път към фабричните работници се присъединяват моряци, дислоцирани на близкия остров-крепост Кронщат.^[133] Разочаровани от болшевишкото правителство, бунтовниците искат серия от реформи, включително: намаляване на болшевишките привилегии, нов избор на съвети, включващи социалистическите и анархистките групи, икономическа свобода за селяните и работниците, разпускане на бюрократичните правителствени органи, създадени по време на Гражданската война, и възстановяване на правата на работниците.^[134] Работниците и моряците от Кронщатското въстание са незабавно смазани от Червената армия, като хиляда бунтовници са убити в бой, а още хиляда са екзекутирани през следващите седмици, като много други бягат в чужбина и в провинцията.^[135]^[136]^[137] Тези събития съвпадат с 10-ия конгрес на Руската комунистическа партия (болшевики). Там Ленин твърди, че съветите и принципът на демократическия централизъм в болшевишката партия все още гарантират демокрацията. Въпреки това, виждайки подкрепата за Кронщат в болшевишките редици, Ленин издава и „временна“ забрана на фракциите в Руската комунистическа партия. Тази забрана остава в сила до революциите от 1989 г., според критиците превръща в празна формалност демократичните процедури в партията и помага на Сталин да консолидира много повече власт в рамките на партията. Съветите са трансформирани в бюрократична структура, която съществува през цялата история на Съветския съюз и се намира изцяло под контрола на партийните служители и Политбюро. Атаките на Червената армия срещу анархистите и техните симпатизанти се засилват през цялата 1921 г.^[138]

Сибир и Далечният изток (1920 – 1922)

В Сибир армията на адмирал Колчак се е разпаднала. Самият той се отказва от командването след загубата на Омск и определя ген. Григорий Семьонов за нов командир на Бялата армия в Сибир. Не след дълго Колчак е арестуван от недоволния Чехословашки легион, докато пътува към Иркутск без защитата на армията, и е предаден на социалистическия политически център в Иркутск. Шест дни по-късно режимът е заменен от Военно-революционен комитет, доминиран от болшевиките. На 6 – 7 февруари Колчак и неговият министър-председател Виктор Пепеляев са разстреляни, а телата им са хвърлени през леда на замръзналата река Ангара, точно преди пристигането на Бялата армия в района.^[139]

Останки от армията на Колчак достигат Задбайкалието и се присъединяват към войските на Семьонов, образувайки Далекоизточната армия. С подкрепата на японската армия тя успява да задържи Чита, но след изтеглянето на японците позицията на Семенов става неудържима и през ноември 1920 г. той е прогонен от Задбайкалието и се укрива в Китай. Японците, които имат планове да анексират Амурския край, в крайна сметка се изтеглят, тъй като болшевиките постепенно установяват контрол над руския Далечен изток. На 25 октомври 1922 г. Владивосток е превзет от Червената армия и Временното приамурско правителство е свалено.

През юли 1921 г. белогвардейските войски, командвани от генерал барон Роман фон Унгерн-Щернберг, са разгромени в Далечния изток от войските на 5-а армия на Червената армия и монголските военни отряди на народното монголско опълчение, командвани от Дамдийн Сухе-Батор и Хорлоогий Чойбалсан. Така побеждава монголската революция, след което е провъзгласена независимостта на Монголия от китайска окупация и тя става втората в света социалистическа страна (през 1924 г. наименувана Монголска народна република).

Последици

Карта на Европа през 1923 г. след революциите от 1917 – 1923 г.

Политически последици

След войната се установява нова политическа единица: Руска съветска федеративна социалистическа република (РСФСР). Всъщност съветите не играят централна роля в нея. Цялата власт е в ръцете на членовете на Руската комунистическа партия (болшевики), които заемат всички постове в Совнаркома и ключовите постове на по-ниските нива от държавното управление. Самата партия е доминирана от своя Централен комитет, начело с Ленин.^[140] С края на войната партията вече не е изправена пред остра военна заплаха за съществуването и властта си. Въпреки това, опасенията от продължаващо народно недоволство допринасят за продължаващата милитаризация на съветското общество. Пълният провал на вдъхновените от Комунистическия интернационал революции, като например Германската революция от 1918 – 1919 г., е отрезвяващ и болшевиките преминават от доктрината за световна революция към доктрината за социализъм в една страна.^[141]

Болшевиките успяват да консолидират контрола си над Русия, но само частично успяват да възстановят териториалния контрол над неруските провинции на бившата Руска империя. Рижкият договор, подписан през март 1921 г. след Полско-съветската война, разделя териториите в Беларус и Украйна между Република Полша и Съветска Русия. Естония, Финландия, Латвия и Литва отблъсват съветските нашествия, докато Армения, Азербайджан и Грузия са окупирани от Червената армия.^[21]^[22] През 1925 г. Руската комунистическа партия (болшевики) променя името си на Всесъюзна комунистическа партия (болшевики).

Евакуации

Бежанци на платформи

Около един до два милиона души, известни като бели емигранти, емигрират от Русия, много от тях с генерал Врангел, някои през Далечния изток, а други на запад в новите независими прибалтийски страни. Емигрантите са съставени до голяма степен от образованото и квалифицирано население на Русия.^[142]

Последвали въстания

В Централна Азия войските на Червената армия продължават да срещат съпротива и през 1923 г., когато се сформират въоръжени банди от ислямски партизани (басмачи), за да се борят с болшевишките нашественици. Съветите мобилизират неруски военни в Централна Азия, като Магаза Масанчи, командир на Дунганския кавалерийски полк, за да се бият срещу басмачите. Комунистическата партия не унищожава напълно групата до 1934 г.^[143]

Генерал Анатолий Пепеляев продължава въоръжената съпротива в Аяно-Майски район до юни 1923 г. Регионите Камчатка и Северен Сахалин остават под японска окупация до подписването на договор със Съветския съюз през 1925 г., когато японските войски са окончателно са изтеглени.

Жертви

Безпризорни деца по време на Руската гражданска война

Жертвите в Гражданската война надвишават значително загубите на Русия по времето на Първата световна война. От 1914 до 1922 според демографите 16 милиона са убити, умрели от раните си, от глад и епидемии, като повече от 8 милиона се падат на трите години на Гражданската война. Според Енциклопедия Британика жертвите са 10 милиона.^[140] Освен загиналите, около 2 милиона души напускат страната, бягайки от болшевиките.

Съветският демограф Борис Урланис изчислява през 1971 г., че в бойни действия по време на Гражданската война и Полско-съветската война са били убити 300 000 мъже – 125 000 в Червената армия, 175 500 в Белите армии и поляци, а общият брой на военнослужещите от двете страни, починали от болести, е 450 000.^[144] Борис Сенников оценява общите загуби сред населението на Тамбовска област през 1920 до 1922 г. в резултат на войната, екзекуциите и затварянето в концентрационни лагери на приблизително 240 000 души.^[145] През 1922 г. в Русия е имало най-малко 7 000 000 безпризорни деца в резултат на близо десет години опустошение от Първата световна война и Гражданската война.

В края на Гражданската война РСФСР е изтощена и близо до разруха. Сушите от 1920 и 1921 г., както и страшният глад от 1921 г., влошават още повече положението, убивайки около 5 милиона души.^[146]^{:с. 67} Болестите достигат пандемични размери, като 3 000 000 души умират от тиф по време на войната. Милиони други също загиват от повсеместен глад, масови убийства от двете страни и погроми срещу евреите в Украйна и Южна Русия.^[147]

Цивилни жертви

Жертви на руския глад от 1921 г.

В резултат на Руската гражданска война загиват близо 10 милиона души, като по-голямата част от тях са цивилни жертви.^[148] Сред западните историци няма консенсус относно броя на смъртните случаи от Червения терор. Един източник дава оценки за 28 000 екзекуции годишно от декември 1917 г. до февруари 1922 г.^[149] Оценките за броя на разстреляните през началния период на Червения терор са най-малко 10 000.^[150] Оценките за целия период варират от минимум 50 000^[151] до максимум 140 000^[151] и 200 000 екзекутирани.^[152] Повечето оценки за общия брой екзекуции посочват цифрата около 100 000.^[153] Според разследването на Вадим Ерлихман, броят на жертвите на Червения терор е най-малко 1 200 000 души.^[154] Според Робърт Конкуест, общо 140 000 души са разстреляни през 1917 – 1922 г., но Джонатан Д. Смиле смята, че те са значително по-малко, „може би по-малко от половината от това число“.^[155] Николай Заяц заявява, че броят на разстреляните от ЧК през 1918 – 1922 г. е около 37 300 души, разстреляните през 1918 – 1921 г. по присъди на трибуналите – 14 200, т.е. общо около 50 000 – 55 000 души, въпреки че екзекуциите и зверствата не са се ограничавали само до ЧК, а са организирани и от Червената армия.^[156] През 1924 г. антиболшевикът народен социалист Сергей Мелгунов (1879 – 1956) публикува подробен отчет за Червения терор в Русия, където цитира оценките на професор Шарл Саролеа за 1 766 188 смъртни случая от болшевишката политика. Той поставя под въпрос точността на данните, но подкрепя „характеризацията на терора в Русия“ на Саролеа, заявявайки, че тя съответства на реалността.^[157] Съвременният историк Сергей Волков, оценявайки Червения терор като цялостна репресивна политика на болшевиките през годините на Гражданската война (1917 – 1922), изчислява преките жертви на Червения терор на 2 милиона души.^[158] Изчисленията на Волков обаче изглежда не са потвърдени от други големи учени.^{[notes 7]}^[159]

Етническо насилие

Жертви на погром, извършен от украински военни в Ходорков, 1919 г.

Около 10 000 – 500 000 казаци са убити или депортирани по време на разказачването, от население от около три милиона.^[160] Според оценките, в Украйна са убити около 100 000 евреи.^[161] Наказателните органи на Всевеликата Донска казашка войска осъждат 25 000 души на смърт между май 1918 г. и януари 1919 г.^[162] Правителството на Колчак разстрелва 25 000 души само в Екатеринбургска област.^[163] Белият терор, както ще стане известен впоследствие, убива общо около 300 000 души.^[164]

Икономически последици

Гражданската война има опустошително въздействие върху руската икономика. В Русия се появява черен пазар, въпреки заплахата от военно положение срещу спекулата. Рублата се срива, като бартерът все повече замества парите като средство за размяна^[165] и до 1921 г. производството на тежката промишленост спада до 20% от нивата през 1913 г. 90% от заплатите се изплащат със стоки, а не с пари.^[166] 70% от локомотивите се нуждаят от ремонт,^[167] а реквизирането на храна, съчетано с последиците от седемгодишна война и тежка суша, допринася за настъпването на масов глад, който причинява между 3 и 10 милиона смъртни случая.^[168] Производството на въглища намалява от 27,5 милиона тона (1913 г.) на 7 милиона тона (1920 г.), докато общото фабрично производство също намалява десет пъти: от 10 000 милиона рубли на 1 000 милиона рубли. Според Дейвид Крисчън, реколтата от зърно също е намаляла от 80,1 милиона тона (1913 г.) на 46,5 милиона тона (1920 г.).^[169]

Военният комунизъм спасява съветското правителство по време на Гражданската война, но голяма част от руската икономика е в застой. Някои селяни реагират на хранителните реквизиции, като отказват да обработват земята. През 1921 г. обработваемата земя намалява на 62% от предвоенните площи, а добивът от реколтата е само около 37% от нормалния. Броят на конете намалява от 35 милиона през 1916 г. до 24 г. милиона през 1920 г. и едрият добитък от 58 на 37 милиона. Валутният курс спрямо щатския долар спада от две рубли през 1914 г. до 1200 рубли през 1920 г. Въпреки че през 30-те години на XX век Русия преживява изключително бърз икономически растеж^[170], комбинираният ефект от Първата световна война и Гражданската война оставя траен белег върху руското общество и има трайни последици за развитието на Съветския съюз.

Бележки

↑ Към 1920, 77% от състава на Червената армия са наборници селяни.
↑ "Обикновено мъжете на наборна възраст от 17 до 40 години изчезват от селото, когато приближат набирателните отряди. Принудени са да се върнат след вземането на заложници и няколко показни екзекуции."
↑ Към края на Гражданската война една трета от офицерите в Червената армия, са бивши царски военспецы"
↑ Често семействата на дезертьорите са вземани за заложници, за да ги накарат да се предададт; обичайно е часто от тях да бъдат екзекутирани за пхример на останалите.
↑ Към декември 1918 Троцки заповядва да бъэдат формирани специални отряди, които да действат като заградителни отряди в Червената армия.
↑

Долу вдясно в карето пише::
Болшевиките обещаха:
Ще ви дадем мир
Ще ви дадем свобода
Ще ви дадем земя
Работа и хляб
Но позорно излъгаха
Започнаха война с Полша
Вместо свобода донесоха юмрук
Вместо земя - конфискация
Вместо работа - нещастие
Вместо хляб - глад.
↑ In particular, they seem quite at odds with the demographic considerations elaborated by Italian historian and professor Andrea Graziosi in the light of the good quality Tsarist and early Soviet statistics. According to him, the excess deaths between 1914 and 1922 were about 16 million, of which 4–5 were military, the rest civilian; the overwhelming majority of the latter resulted from "starvation, typhus, epidemics, the испански грип and the famine of 1921–22", the roughly number of "victims of the various kinds of terror, and red and white repressions" amounting to a few hundred thousand— which is indeed a dreadful number in itself, however.

Източници

↑ Mawdsley 2007, с. 3, 230.
↑ Russian Civil War // Encyclopædia Britannica. 10 May 2024.
↑ Murphy, Brian. Rostov in the Russian Civil War, 1917-1920: The Key to Victory. Routledge, 2 August 2004. ISBN 978-1-1342-7129-0.
↑ Bullock 2008, с. 1882.
↑ Erickson 1984, с. 763.
↑ Bilash, Aleksandr Víktorovich, Bilash, Victor Fiódorovich. Dorogi Nestora Makhno: istoricheskoe povestvovanie. Kiev, RVT︠S︡ "Proza", 1993. ISBN 978-5-7707-3814-8. OCLC 31740208. с. 340.
↑ Humphreys 1996, с. 26.
↑ Tucker Roberts, с. 547.
↑ Wright, Damien. Churchill's Secret War with Lenin: British and Commonwealth Military Intervention in the Russian Civil War, 1918–20. Helion & Company, 2017. ISBN 978-1-9115-1210-3. с. 394, 526–528, 530–535.
↑ Kinvig 2006, с. 297.
↑ Winegard, Timothy. The First World Oil War. University of Toronto Press, 2016. ISBN 978-1-4875-0073-3. с. 229.
↑ Krivosheev Andronikov, с. 54, 1993.
↑ Smele 2016, с. 160.
↑ Moss, Walter G. A History of Russia Volume 2: Since 1855. Anthem Press, October 2004. ISBN 978-0-8572-8739-7.
↑ ^а ^б ^в А. В. Шубин. 1918 год. Революция, кровью омытая. ISBN 978-5-8291-2317-8. (на руски)
↑ Russian Civil War Архив на оригинала от 26 август 2009 в Wayback Machine. Encyclopædia Britannica Online 2012
↑ Leggett 1981, с. 184.
↑ Service 2000, с. 402.
↑ Read 2005, с. 206.
↑ Hall 2015, с. 83.
↑ ^а ^б Lee 2003, с. 84, 88.
↑ ^а ^б Goldstein 2013, с. 50.
↑ Hall 2015, с. 84.
↑ Mawdsley 2007, с. 287.
↑ The Russian Revolution, 1917. Cambridge University Press, 21 April 2005. ISBN 978-0-5218-4155-9.
↑ Thatcher, Ian D. The 'broad centrist' political parties and the first provisional government, 3 march – 5 may 1917 // Revolutionary Russia 33 (2). 2020. DOI:10.1080/09546545.2020.1808318. с. 197–220.
↑ Shukman, Harold. The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution. John Wiley & Sons, 5 December 1994. ISBN 978-0-6311-9525-2. p. 343. (на английски)
↑ Bergman, Jay. The French Revolutionary Tradition in Russian and Soviet Politics, Political Thought, and Culture. Oxford University Press, 2019. ISBN 978-0-1988-4270-5. p. 224. (на английски)
↑ McMeekin, Sean. The Russian Revolution: A New History. Basic Books, 30 May 2017. ISBN 978-0-4650-9497-4. p. 1–496. (на английски)
↑ Liebman, Marcel. Leninism under Lenin. London : J. Cape, 1975. ISBN 978-0-2240-1072-6. с. 237.
↑ Abramovitch, Raphael R. The Soviet Revolution, 1917-1939. International Universities Press, 1985. p. 130. (на английски)
↑ Deutscher, Isaac. The Prophet Armed Trotsky 1879-1921 (1954). Oxford University Press., 1954. с. 330–336.
↑ Carr 1985, с. 111 – 112.
↑ Carr 1985, с. 113 – 115.
↑ Carr 1985, с. 115 – 116.
↑ Ulam, Adam Bruno. The Bolsheviks: the intellectual and political history of the triumph of communism in Russia. Harvard University Press, 1998. с. 397.
↑ ^а ^б Pereira, Norman G. O. White Siberia: the politics of civil war. McGill-Queen's University Press, 1996. ISBN 978-0-7735-1349-5. с. 65.
↑ Lazarski, Christopher. The lost opportunity: attempts at unification of the anti-Bolsheviks, 1917–1919 – Moscow, Kiev, Jassy, Odessa. Lanham, University Press of America, 2008. ISBN 978-0-7618-4120-3. с. 42–43.
↑ Brovkin, Vladimir N. Dear comrades: Menshevik reports on the Bolshevik revolution and the civil war. Hoover Press, 1991. ISBN 978-0-8179-8981-1. с. 135.
↑ Carr 1985.
↑ Liebman, Marcel. Leninism under Lenin. London, Jonathan Cape, 1975. ISBN 0224010727. с. 313–314.
↑ Blakemore, Erin. How the Red Terror set a macabre course for the Soviet Union // National Geographic. Посетен на 13 July 2021. (на английски)
↑ Melgunov 1927.
↑ Wilde, Robert. 2019 February 20. "The Red Terror." ThoughtCo. Retrieved March 24, 2021.
↑ Llewellyn, Jennifer; McConnell, Michael; Thompson, Steve (11 August 2019). "The Red Terror". Russian Revolution. Alpha History. Retrieved 4 August 2021.
↑ Calder 1976, с. 166.
↑ Read 1996.
↑ ^а ^б ^в ^г Williams 1987.
↑ Stone, David R. Russian Civil War (1917–1920) // The Encyclopedia of War. Blackwell Publishing, 2011. ISBN 978-1-4051-9037-4. DOI:10.1002/9781444338232.wbeow533.David R. Stone (2011).
↑ Overy 2004.
↑ ^а ^б Russia in Revolution: An Empire in Crisis, 1890 to 1928. Oxford University Press, 2017. ISBN 978-0-1987-3482-6.
↑ ^а ^б А. В. Шубин. Великая Российская революция. 10 вопросов // (на руски)
↑ A History of the Peoples of Siberia: Russia's North Asian Colony 1581-1990. Cambridge University Press, 8 September 1994. ISBN 978-0-5214-7771-0.
↑ Kenez, Peter. The Ideology of the White Movement // Soviet Studies 32 (32). 1980. DOI:10.1080/09668138008411280. с. 58–83.
↑ The People in Arms: Military Myth and National Mobilization Since the French Revolution. Cambridge University Press, 2 November 2006. ISBN 978-0-5210-3025-0.
↑ Robinson, Paul. Civil War // The White Russian Army in Exile 1920-1941. Oxford University Press, 2002. ISBN 978-0-1992-5021-9. DOI:10.1093/acprof:oso/9780199250219.003.0001. с. 1–15.
↑ In the Wake of Empire
↑ Budnitskii, Oleg. Russian Jews Between the Reds and the Whites, 1917-1920. University of Pennsylvania Press, 2012. ISBN 978-0-8122-0814-6.
↑ Bullivant, Keith, Giles, Geoffrey J., Pape, Walter. Germany and Eastern Europe: Cultural Identity and Cultural Differences. Rodopi, 1999. ISBN 9-0420-0678-1. с. 28–29.
↑ Kirby, D. G. Revolutionary ferment in Finland and the origins of the civil war 1917–1918 // Scandinavian Economic History Review 26. 1978. DOI:10.1080/03585522.1978.10407894. с. 15–35.
↑ Anatol Lieven, The Baltic revolution: Estonia, Latvia, Lithuania, and the path to independence (Yale University Press, 1993) pp. 54–61. Archived copy // Посетен на 16 May 2020.
↑ Каледин, Алексей Максимович. A biography of Kaledin (in Russian) // Посетен на 24 February 2008.
↑ Wheeler 1964, с. 103.
↑ The Czech Legion // h2g2.com. Not Panicking. Посетен на 29 October 2020.
↑ Mawdsley 2007, с. 27.
↑ Kenez 2004a, с. 64 – 67.
↑ Coates Coates, с. 72.
↑ Wheeler 1964, с. 104.
↑ Coates Coates, с. 70.
↑ Coates Coates, с. 68 – 69.
↑ Coates Coates, с. 74.
↑ Allworth 1967, с. 226.
↑ Mawdsley 2007, с. 35.
↑ ^а ^б ^в Figes 1997.
↑ Vladimir Lenin // Spartacus Educational. Посетен на 29 October 2020.
↑ Mawdsley 2007, с. 42.
↑ ^а ^б Smith Tucker, с. 554 – 555.
↑ [1] Архивиран от [{{{url}}} оригинала].
↑ ^а ^б War Without Fronts: Atamans and Commissars in Ukraine, 1917–1919 Архив на оригинала от 3 април 2019 в Wayback Machine. by Mikhail Akulov, Harvard University, August 2013 (page 102 and 103)
↑ ^а ^б Mawdsley 2007, с. 29.
↑ Kenez 2004a, с. 115 – 118.
↑ Kenez 2004a, с. 166 – 174, 182, 189 – 190.
↑ Kenez 2004a, с. 195, 204, 267 – 270.
↑ Kenez 2004b, с. 28 – 29.
↑ Chamberlin 1935, с. 6 – 12, 91.
↑ Muldoon, Amy. Workers' Organizations in the Russian Revolution // International Socialist Review. Посетен на 20 February 2018.
↑ Chamberlin 1987.
↑ Daniels 1993, с. 70.
↑ Volkogonov 1996, с. 175.
↑ Volkogonov 1996.
↑ Chamberlin 1935, с. 20 – 21.
↑ Chamberlin 1935, с. 177 – 178.
↑ ^а ^б Volkogonov 1996, с. 180.
↑ Lih, Lars T. Bread and Authority in Russia, 1914–1921. University of California Press, 1990. ISBN 0-5200-6584-0. с. 131.
↑ Mawdsley 2007, с. 287.
↑ Götz, Norbert, Brewis, Georgina, Werther, Steffen. Humanitarianism in the Modern World: The Moral Economy of Famine Relief. Cambridge University Press, 23 July 2020. ISBN 978-1-1084-9352-9. p. 44. (на английски)
↑ Heinzen, James W. Inventing a Soviet Countryside: State Power and the Transformation of Rural Russia, 1917-1929. University of Pittsburgh Pre, 1 February 2004. ISBN 978-0-8229-7078-1. p. 52. (на английски)
↑ Raleigh, Donald J. Experiencing Russia's Civil War: Politics, Society, and Revolutionary Culture in Saratov, 1917-1922. Princeton University Press, 11 May 2021. ISBN 978-1-4008-4374-9. p. 202. (на английски)
↑ Rakowska-Harmstone 1970, с. 19.
↑ Coates Coates, с. 75.
↑ Allworth 1967, с. 232.
↑ Chamberlin 1935, с. 50 – 59.
↑ Baltic War of Liberation Архив на оригинала от 8 октомври 2014 в Wayback Machine. Encyclopedia Britannica
↑ Generalkommando VI Reservekorps // Axis History. Посетен на 11 April 2012.
↑ Rosenthal 2006, с. 516.
↑ Гражданская война и военная интервенция в СССР. Энциклопедия / Хромов С. С. (отв. ред.). — 1-е. — Москва: Советская энциклопедия, 1983. — 704 с. — 100 000 экз.
↑ Какурин Н. Е., Меликов В. А. Война с белополяками. 1920 год. М.
↑ Smele 2006.
↑ Bolsheviki Grain Near Petrograd // New York Tribune. Washington, DC, 15 November 1919. с. 4. Архивиран от оригинала на 12 October 2012. Посетен на 10 September 2010.
↑ ^а ^б Kenez 1977, с. ^{[посочете страница]}.
↑ Kenez 2004b, с. 20 – 35.
↑ Chamberlin 1935, с. 151, 165 – 167.
↑ Kenez 2004b, с. 37 – 41.
↑ Distinguished Service Order citation for Bruce in the 1920 // London Gazette.
↑ ^а ^б Kinvig 2006, с. 225.
↑ Kenez 2004b, с. 43, 154.
↑ Kenez 1977, с. 44.
↑ Kenez 1977, с. 218.
↑ Kenez 2004b, с. 213 – 223.
↑ Allworth 1967, с. 231.
↑ ^а ^б Coates Coates, с. 76.
↑ Allworth 1967, с. 232 – 233.
↑ Smele 2016, с. 139.
↑ Smele 2015, с. 1082 – 1083.
↑ Kenez 2004b, с. 236 – 239.
↑ Bortnevski, Viktor G. White Administration and White Terror (the Denikin Period) // Russian Review 52 (3). 1993. с. 354–366. Архивиран от оригинала на 30 September 2020.
↑ Berland, Pierre. Makhno // Le Temps. 28 August 1934.
↑ Daniels 1951, с. 241.
↑ Avrich 2004, с. 41.
↑ Chamberlin 1987, с. 440.
↑ Figes 1997, с. 760.
↑ Avrich 2004, с. 52.
↑ Avrich 2004, с. 73.
↑ Berkman, Alexander. The Kronstadt Rebellion // с. 10–11.
↑ Figes 1997, с. 767.
↑ Avrich 1970, с. 215.
↑ Avrich 1970, с. 210 – 211.
↑ Mentzel, Peter C. Chaos and Utopia: The Anarchists in the Russian Revolution and Civil War // Independent Review 22 (2). Fall 2017. с. 173–181. Архивиран от оригинала на 29 February 2020.
↑ Mawdsley 2007, с. 319 – 321.
↑ ^а ^б Russian Civil War | Casualties, Causes, Combatants, & Outcome | Britannica // Encyclopedia Britannica. 26 април 2025. Посетен на 10 юни 2025. (на английски)
↑ Wade, Rex A. The Revolution at One Hundred: Issues and Trends in the English Language Historiography of the Russian Revolution of 1917 // Journal of Modern Russian History and Historiography 9 (1). 2016. с. 9-38.
↑ Collective of authors. Revolution and Civil War in Russia: 1917-1923. Encyclopedia in 4 volumes -. 2008.
↑ Wheeler 1964, с. 107.
↑ Urlanis B. Wars and Population. Moscow, Progress publishers, 1971.
↑ Sennikov, B.V. (2004). Tambov rebellion and liquidation of peasants in Russia Архив на оригинала от 2019-03-30 в Wayback Machine.. Moscow: Posev. In Russian. ISBN 5-8582-4152-2
↑ Хлевнюк, Олег. Сталин. Нова биография на един диктатор. София, Изток-Запад, 2021. ISBN 978-619-01-0866-5. с. 391.
↑ Chapple, Amos. The Horror Of Russia's Civil War // Radio Free Europe/Radio Liberty.
↑ Russian Civil War – Foreign intervention // Britannica. Посетен на 2023-01-31. (на английски)
↑ Ryan 2012, с. 2.
↑ Ryan 2012, с. 114.
↑ ^а ^б Stone, Bailey (2013). The Anatomy of Revolution Revisited: A Comparative Analysis of England, France, and Russia. Cambridge University Press. p. 335.
↑ Lowe 2002, с. 151.
↑ Lincoln, W. Bruce. Red Victory: A History of the Russian Civil War. Simon & Schuster, 1989. ISBN 0-6716-3166-7. с. 384. ... the best estimates set the probable number of executions at about a hundred thousand.
↑ Erlikhman, Vadim Viktorovich. Poteri narodonaseleniya v XX veke. Moscow, Russkaya panorama, 2004. ISBN 5-9316-5107-1. (на руски)
↑ Smele 2015, с. 934.
↑ "Красный террор": 1918– ...? // Радио Свобода. 7 September 2018.
↑ Melgunov, Sergei Petrovich. Der rote Terror in Russland 1918–1923. Berlin, OEZ, 2008. ISBN 978-3-9404-5247-4. S. 186, note 182. (на немски)
↑ Perevozchikov, Artyom. Istorik Sergey Volkov: "Geneticheskomu fondu Rossii byl nanesen chudovishchnyy, ne vospolnennyy do sego vremeni, uron" // iskupitel.info. Monarxist. Посетен на 9 May 2023.
↑ Graziosi 2007, с. 171 & 570.
↑ Gellately 2007, с. 70 – 71.
↑ Kenez, Peter. The Prosecution of Soviet History: A Critique of Richard Pipes' The Russian Revolution // Russian Review 50 (3). 1991. DOI:10.2307/131078. с. 345–351.
↑ Holquist 2002, с. 164.
↑ архивно копие // Cult Info. Архивиран от оригинала на 2005-05-10. Посетен на 2025-06-10. (на руски)
↑ Эрлихман, Вадим. Потери народонаселения в XX веке. Издательский дом «Русская панорама», 2004. ISBN 5-9316-5107-1.
↑ Davies, R. W., Harrison, Mark, Wheatcroft, S. G. The Economic Transformation of the Soviet Union, 1913–1945. Cambridge University Press, 9 December 1993. ISBN 978-0-5214-5770-5. с. 6.
↑ Bread and Authority in Russia, 1914-1921 // University of California Press. Посетен на 27 October 2021.
↑ Russian Civil War - Intervention, Allies, Bolsheviks | Britannica // www.britannica.com. Посетен на 14 February 2024. (на английски)
↑ Twentieth Century Atlas – Death Tolls // necrometrics.com. Посетен на 12 December 2017.
↑ Christian, David. Imperial and Soviet Russia. London, Macmillan Press, 1997. ISBN 0-3336-6294-6. с. 236.
↑ The Soviet Union: GDP growth

Литература

Allworth, Edward. Central Asia: A Century of Russian Rule. New York, Columbia University Press, 1967. OCLC 396652.
Avrich, Paul. Kronstadt, 1921. Princeton University Press, 1970. ISBN 0-6910-8721-0.
Avrich, Paul. Kronstadt, 1921. Buenos Aires, Libros de Anarres, 2004. ISBN 9-8720-8753-9.
Bullock, David. The Russian Civil War 1918–22. Oxford, Osprey, 2008. ISBN 978-1-8460-3271-4. Посетен на 26 December 2017.
Calder, Kenneth J. Britain and the Origins of the New Europe 1914–1918. Cambridge University Press, 1976. ISBN 978-0-5212-0897-0. Посетен на 2017-10-06.
Carr, E. H. The Bolshevik Revolution 1917–1923. W. W. Norton, 1985. ISBN 978-0-3933-0195-3.
Chamberlin, William. The Russian Revolution, 1917–1921. Т. 2. New York, Macmillan, 1935.
Chamberlin, William Henry. The Russian Revolution, Volume II: 1918–1921: From the Civil War to the Consolidation of Power. Т. 2. Princeton University Press, 1987. ISBN 978-1-4008-5870-5. Посетен на 27 December 2017.
Coates, W. P., Coates, Zelda K. Soviets in Central Asia. New York, Philosophical Library, 1951. OCLC 1533874.
Daniels, Robert V. A Documentary History of Communism in Russia: From Lenin to Gorbachev. Hanover, NH, University Press of New England, 1993. ISBN 978-0-8745-1616-6.
Daniels, Robert V. The Kronstadt Revolt of 1921: A Study in the Dynamics of Revolution // American Slavic and East European Review 10 (4). December 1951. DOI:10.2307/2492031. с. 241–254.
Erickson, John. The Soviet High Command: A Military-Political History, 1918–1941: A Military Political History, 1918–1941. Westview, 1984. ISBN 978-0-3672-9600-1.
Figes, Orlando. A People's Tragedy: A History of the Russian Revolution. New York, Viking, 1997. ISBN 978-0-6708-5916-0.
Gellately, Robert. Lenin, Stalin, and Hitler: The Age of Social Catastrophe. New York, Knopf, 2007. ISBN 978-1-4000-4005-6.
Goldstein, Erik. The First World War Peace Settlements, 1919–1925. London, Routledge, 2013. ISBN 978-1-3178-8367-8.
Graziosi, Andrea. L'URSS di Lenin e Stalin. Storia dell'Unione Sovietica 1914–1945. Bologna, il Mulino, 2007. ISBN 978-8-8151-3786-9.
Hall, Richard C. Consumed by War: European Conflict in the 20th Century. Lexington, University Press of Kentucky, 2015. ISBN 978-0-8131-5995-9.
Holquist, Peter. Making War, Forging Revolution: Russia's Continuum of Crisis, 1914–1921. Cambridge, MA, Harvard University Press, 2002. ISBN 0-6740-0907-X.
Humphreys, Leonard A. The Way of the Heavenly Sword: The Japanese Army in the 1920s. Stanford University Press, 1996. ISBN 0-8047-2375-3.
Kenez, Peter. Civil War in South Russia, 1919–1920: The Defeat of the Whites. Berkeley, University of California Press, 1977. ISBN 978-0-5200-3346-7.
Kenez, Peter. Red Attack, White Resistance; Civil War in South Russia 1918. Washington, DC, New Academia, 2004a. ISBN 978-0-9744-9344-2.
Kenez, Peter. Red Advance, White Defeat: Civil War in South Russia 1919–1920. Washington, DC, New Academia, 2004b. ISBN 978-0-9744-9345-9.
Kinvig, Clifford. Churchill's Crusade: The British Invasion of Russia 1918–1920. Hambledon, 2006. ISBN 978-1-8472-5021-6. с. 297.
Krivosheev, G. Людские потери красной армии в период гражданской войны и военной интервенции // Воениздат, 1993. ISBN 5-2030-1400-0.
Lee, Stephen J. Lenin and Revolutionary Russia. London, Routledge, 2003. ISBN 978-0-4152-8718-0.
Leggett, George. The Cheka: Lenin's Political Police. Oxford University Press, 1981. ISBN 978-0-1982-2552-2.
Lowe, Norman. Mastering Twentieth Century Russian History. Palgrave, 2002. ISBN 978-0-3339-6307-4.
Mawdsley, Evan. The Russian Civil War. New York, Pegasus, 2007. ISBN 978-1-6817-7009-3.
Overy, Richard. The Dictators: Hitler's Germany and Stalin's Russia. New York, W. W. Norton, 2004. ISBN 978-0-3930-2030-4.
Rakowska-Harmstone, Teresa. Russia and Nationalism in Central Asia: The Case of Tadzhikistan. Baltimore, Johns Hopkins University Press, 1970. ISBN 978-0-8018-1021-3.
Read, Christopher. From Tsar to Soviets. Oxford University Press, 1996. ISBN 978-0-1952-1241-9.
Read, Christopher. Lenin: A Revolutionary Life. London, Routledge, 2005. ISBN 978-0-4152-0649-5.
Rosenthal, Reigo. Loodearmee. Tallinn, Argo, 2006. ISBN 9-9494-1545-4.
Ryan, James. Lenin's Terror: The Ideological Origins of Early Soviet State Violence. London, Routledge, 2012. ISBN 978-1-1388-1568-1. Посетен на 15 May 2017.
Service, Robert. Lenin: A Biography. London, Macmillan, 2000. ISBN 978-0-3337-2625-9.
Smele, Jonathan D. Historical Dictionary of the Russian Civil Wars, 1916–1926. Rowman & Littlefield, 2015. ISBN 978-1-4422-5281-3.
Smele, Jonathan D. The 'Russian' Civil Wars, 1916–1926: Ten Years That Shook the World. Oxford University Press, 2016. ISBN 978-0-1906-1321-1.
Smele, Jonathan D. Civil war in Siberia: the anti-Bolshevik government of Admiral Kolchak, 1918–1920. Cambridge University Press, 2006.
Operation Faustschlag // World War I: The Definitive Encyclopedia and Document Collection. Santa Barbara, CA, ABC-CLIO, 2014. ISBN 978-1-8510-9965-8. с. 554–555.
Tucker, Spencer, Roberts, Priscilla M. World War I: A Student Encyclopedia. Santa Barbara, CA, ABC-CLIO, 2005. ISBN 1-8510-9879-8.
Volkogonov, Dmitri. Trotsky: The Eternal Revolutionary. London, HarperCollins, 1996. ISBN 978-0-0025-5272-1.
Werth, Nicolas, Bartosek, Karel, Panne, Jean-Louis. Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression. Harvard University Press, 1999. ISBN 0-6740-7608-7. вж. Черната книга на комунизма
Wheeler, Geoffrey. The Modern History of Soviet Central Asia. New York, Frederick A. Praeger, 1964. OCLC 865924756.
Williams, Beryl. The Russian Revolution 1917–1921. Blackwell, 1987. ISBN 978-0-6311-5083-1.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Russian Civil War в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[48] Към 1920, 77% от състава на Червената армия са наборници селяни.

[50] "Обикновено мъжете на наборна възраст от 17 до 40 години изчезват от селото, когато приближат набирателните отряди. Принудени са да се върнат след вземането на заложници и няколко показни екзекуции."

[53] Към края на Гражданската война една трета от офицерите в Червената армия, са бивши царски военспецы"

[91] Често семействата на дезертьорите са вземани за заложници, за да ги накарат да се предададт; обичайно е часто от тях да бъдат екзекутирани за пхример на останалите.

[95] Към декември 1918 Троцки заповядва да бъэдат формирани специални отряди, които да действат като заградителни отряди в Червената армия.

[130] 

Долу вдясно в карето пише::
Болшевиките обещаха:
Ще ви дадем мир
Ще ви дадем свобода
Ще ви дадем земя
Работа и хляб
Но позорно излъгаха
Започнаха война с Полша
Вместо свобода донесоха юмрук
Вместо земя - конфискация
Вместо работа - нещастие
Вместо хляб - глад.

[165] In particular, they seem quite at odds with the demographic considerations elaborated by Italian historian and professor Andrea Graziosi in the light of the good quality Tsarist and early Soviet statistics. According to him, the excess deaths between 1914 and 1922 were about 16 million, of which 4–5 were military, the rest civilian; the overwhelming majority of the latter resulted from "starvation, typhus, epidemics, the испански грип and the famine of 1921–22", the roughly number of "victims of the various kinds of terror, and red and white repressions" amounting to a few hundred thousand— which is indeed a dreadful number in itself, however.

[Mawdsley20073,&#32;230-1] Mawdsley 2007, с. 3, 230.

[britannica-2] Russian Civil War // Encyclopædia Britannica. 10 May 2024.

[3] Murphy, Brian. Rostov in the Russian Civil War, 1917-1920: The Key to Victory. Routledge, 2 August 2004. ISBN 978-1-1342-7129-0.

[Bullock2008[https://books.google.com/books?id=I52HCwAAQBAJ&pg=PA1882&#32;1882]-4] Bullock 2008, с. 1882.

[Erickson1984763-5] Erickson 1984, с. 763.

[6] Bilash, Aleksandr Víktorovich, Bilash, Victor Fiódorovich. Dorogi Nestora Makhno: istoricheskoe povestvovanie. Kiev, RVT︠S︡ "Proza", 1993. ISBN 978-5-7707-3814-8. OCLC 31740208. с. 340.

[Humphreys199626-7] Humphreys 1996, с. 26.

[TuckerRoberts547-8] Tucker Roberts, с. 547.

[9] Wright, Damien. Churchill's Secret War with Lenin: British and Commonwealth Military Intervention in the Russian Civil War, 1918–20. Helion & Company, 2017. ISBN 978-1-9115-1210-3. с. 394, 526–528, 530–535.

[Kinvig2006297-10] Kinvig 2006, с. 297.

[11] Winegard, Timothy. The First World Oil War. University of Toronto Press, 2016. ISBN 978-1-4875-0073-3. с. 229.

[KrivosheevAndronikov541993-12] Krivosheev Andronikov, с. 54, 1993.

[Smele2016160-13] Smele 2016, с. 160.

[14] Moss, Walter G. A History of Russia Volume 2: Since 1855. Anthem Press, October 2004. ISBN 978-0-8572-8739-7.

[shubin-15] а ^б ^в А. В. Шубин. 1918 год. Революция, кровью омытая. ISBN 978-5-8291-2317-8. (на руски)

[britannica2-16] Russian Civil War Архив на оригинала от 26 август 2009 в Wayback Machine. Encyclopædia Britannica Online 2012

[Leggett1981184-17] Leggett 1981, с. 184.

[Service2000402-18] Service 2000, с. 402.

[Read2005206-19] Read 2005, с. 206.

[Hall201583-20] Hall 2015, с. 83.

[Lee200384,&#32;88-21] а ^б Lee 2003, с. 84, 88.

[Goldstein201350-22] а ^б Goldstein 2013, с. 50.

[Hall201584-23] Hall 2015, с. 84.

[Mawdsley2007287-24] Mawdsley 2007, с. 287.

[25] The Russian Revolution, 1917. Cambridge University Press, 21 April 2005. ISBN 978-0-5218-4155-9.

[26] Thatcher, Ian D. The 'broad centrist' political parties and the first provisional government, 3 march – 5 may 1917 // Revolutionary Russia 33 (2). 2020. DOI:10.1080/09546545.2020.1808318. с. 197–220.

[27] Shukman, Harold. The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution. John Wiley & Sons, 5 December 1994. ISBN 978-0-6311-9525-2. p. 343. (на английски)

[28] Bergman, Jay. The French Revolutionary Tradition in Russian and Soviet Politics, Political Thought, and Culture. Oxford University Press, 2019. ISBN 978-0-1988-4270-5. p. 224. (на английски)

[29] McMeekin, Sean. The Russian Revolution: A New History. Basic Books, 30 May 2017. ISBN 978-0-4650-9497-4. p. 1–496. (на английски)

[30] Liebman, Marcel. Leninism under Lenin. London : J. Cape, 1975. ISBN 978-0-2240-1072-6. с. 237.

[31] Abramovitch, Raphael R. The Soviet Revolution, 1917-1939. International Universities Press, 1985. p. 130. (на английски)

[32] Deutscher, Isaac. The Prophet Armed Trotsky 1879-1921 (1954). Oxford University Press., 1954. с. 330–336.

[Carr1985111&#32;–&#32;112-33] Carr 1985, с. 111 – 112.

[Carr1985113&#32;–&#32;115-34] Carr 1985, с. 113 – 115.

[Carr1985115&#32;–&#32;116-35] Carr 1985, с. 115 – 116.

[36] Ulam, Adam Bruno. The Bolsheviks: the intellectual and political history of the triumph of communism in Russia. Harvard University Press, 1998. с. 397.

[WS-37] а ^б Pereira, Norman G. O. White Siberia: the politics of civil war. McGill-Queen's University Press, 1996. ISBN 978-0-7735-1349-5. с. 65.

[38] Lazarski, Christopher. The lost opportunity: attempts at unification of the anti-Bolsheviks, 1917–1919 – Moscow, Kiev, Jassy, Odessa. Lanham, University Press of America, 2008. ISBN 978-0-7618-4120-3. с. 42–43.

[39] Brovkin, Vladimir N. Dear comrades: Menshevik reports on the Bolshevik revolution and the civil war. Hoover Press, 1991. ISBN 978-0-8179-8981-1. с. 135.

[Carr1985-40] Carr 1985.

[Liebman-41] Liebman, Marcel. Leninism under Lenin. London, Jonathan Cape, 1975. ISBN 0224010727. с. 313–314.

[42] Blakemore, Erin. How the Red Terror set a macabre course for the Soviet Union // National Geographic. Посетен на 13 July 2021. (на английски)

[Melgunov_1927-43] Melgunov 1927.

[:1-44] Wilde, Robert. 2019 February 20. "The Red Terror." ThoughtCo. Retrieved March 24, 2021.

[:0-45] Llewellyn, Jennifer; McConnell, Michael; Thompson, Steve (11 August 2019). "The Red Terror". Russian Revolution. Alpha History. Retrieved 4 August 2021.

[Calder1976166-46] Calder 1976, с. 166.

[Read1996-47] Read 1996.

[Williams1987-49] а ^б ^в ^г Williams 1987.

[Stone-2011-51] Stone, David R. Russian Civil War (1917–1920) // The Encyclopedia of War. Blackwell Publishing, 2011. ISBN 978-1-4051-9037-4. DOI:10.1002/9781444338232.wbeow533.David R. Stone (2011).

[Overy2004-52] Overy 2004.

[rev-54] а ^б Russia in Revolution: An Empire in Crisis, 1890 to 1928. Oxford University Press, 2017. ISBN 978-0-1987-3482-6.

[shubin1-55] а ^б А. В. Шубин. Великая Российская революция. 10 вопросов // (на руски)

[56] A History of the Peoples of Siberia: Russia's North Asian Colony 1581-1990. Cambridge University Press, 8 September 1994. ISBN 978-0-5214-7771-0.

[57] Kenez, Peter. The Ideology of the White Movement // Soviet Studies 32 (32). 1980. DOI:10.1080/09668138008411280. с. 58–83.

[un1-58] The People in Arms: Military Myth and National Mobilization Since the French Revolution. Cambridge University Press, 2 November 2006. ISBN 978-0-5210-3025-0.

[un2-59] Robinson, Paul. Civil War // The White Russian Army in Exile 1920-1941. Oxford University Press, 2002. ISBN 978-0-1992-5021-9. DOI:10.1093/acprof:oso/9780199250219.003.0001. с. 1–15.

[un-60] In the Wake of Empire

[61] Budnitskii, Oleg. Russian Jews Between the Reds and the Whites, 1917-1920. University of Pennsylvania Press, 2012. ISBN 978-0-8122-0814-6.

[62] Bullivant, Keith, Giles, Geoffrey J., Pape, Walter. Germany and Eastern Europe: Cultural Identity and Cultural Differences. Rodopi, 1999. ISBN 9-0420-0678-1. с. 28–29.

[63] Kirby, D. G. Revolutionary ferment in Finland and the origins of the civil war 1917–1918 // Scandinavian Economic History Review 26. 1978. DOI:10.1080/03585522.1978.10407894. с. 15–35.

[64] Anatol Lieven, The Baltic revolution: Estonia, Latvia, Lithuania, and the path to independence (Yale University Press, 1993) pp. 54–61. Archived copy // Посетен на 16 May 2020.

[65] Каледин, Алексей Максимович. A biography of Kaledin (in Russian) // Посетен на 24 February 2008.

[Wheeler1964103-66] Wheeler 1964, с. 103.

[67] The Czech Legion // h2g2.com. Not Panicking. Посетен на 29 October 2020.

[Mawdsley200727-68] Mawdsley 2007, с. 27.

[Kenez2004a64&#32;–&#32;67-69] Kenez 2004a, с. 64 – 67.

[CoatesCoates72-70] Coates Coates, с. 72.

[Wheeler1964104-71] Wheeler 1964, с. 104.

[CoatesCoates70-72] Coates Coates, с. 70.

[CoatesCoates68&#32;–&#32;69-73] Coates Coates, с. 68 – 69.

[CoatesCoates74-74] Coates Coates, с. 74.

[Allworth1967226-75] Allworth 1967, с. 226.

[Mawdsley200735-76] Mawdsley 2007, с. 35.

[Figes1997-77] а ^б ^в Figes 1997.

[78] Vladimir Lenin // Spartacus Educational. Посетен на 29 October 2020.

[Mawdsley200742-79] Mawdsley 2007, с. 42.

[SmithTucker554&#32;–&#32;555-80] а ^б Smith Tucker, с. 554 – 555.

[UkrainianWeek16042018UwIbbb-81] [1] Архивиран от [{{{url}}} оригинала].

[harvard11181181bbb-82] а ^б War Without Fronts: Atamans and Commissars in Ukraine, 1917–1919 Архив на оригинала от 3 април 2019 в Wayback Machine. by Mikhail Akulov, Harvard University, August 2013 (page 102 and 103)

[Mawdsley200729-83] а ^б Mawdsley 2007, с. 29.

[Kenez2004a115&#32;–&#32;118-84] Kenez 2004a, с. 115 – 118.

[Kenez2004a166&#32;–&#32;174,&#32;182,&#32;189&#32;–&#32;190-85] Kenez 2004a, с. 166 – 174, 182, 189 – 190.

[Kenez2004a195,&#32;204,&#32;267&#32;–&#32;270-86] Kenez 2004a, с. 195, 204, 267 – 270.

[Kenez2004b28&#32;–&#32;29-87] Kenez 2004b, с. 28 – 29.

[Chamberlin19356&#32;–&#32;12,&#32;91-88] Chamberlin 1935, с. 6 – 12, 91.

[89] Muldoon, Amy. Workers' Organizations in the Russian Revolution // International Socialist Review. Посетен на 20 February 2018.

[Chamberlin1987-90] Chamberlin 1987.

[Daniels199370-92] Daniels 1993, с. 70.

[Volkogonov1996175-93] Volkogonov 1996, с. 175.

[Volkogonov1996-94] Volkogonov 1996.

[Chamberlin193520&#32;–&#32;21-96] Chamberlin 1935, с. 20 – 21.

[Chamberlin1935177&#32;–&#32;178-97] Chamberlin 1935, с. 177 – 178.

[Volkogonov1996180-98] а ^б Volkogonov 1996, с. 180.

[99] Lih, Lars T. Bread and Authority in Russia, 1914–1921. University of California Press, 1990. ISBN 0-5200-6584-0. с. 131.

[Mawdsley2007[https://archive.org/details/russiancivilwar00evan/page/287&#32;287]-100] Mawdsley 2007, с. 287.

[101] Götz, Norbert, Brewis, Georgina, Werther, Steffen. Humanitarianism in the Modern World: The Moral Economy of Famine Relief. Cambridge University Press, 23 July 2020. ISBN 978-1-1084-9352-9. p. 44. (на английски)

[102] Heinzen, James W. Inventing a Soviet Countryside: State Power and the Transformation of Rural Russia, 1917-1929. University of Pittsburgh Pre, 1 February 2004. ISBN 978-0-8229-7078-1. p. 52. (на английски)

[103] Raleigh, Donald J. Experiencing Russia's Civil War: Politics, Society, and Revolutionary Culture in Saratov, 1917-1922. Princeton University Press, 11 May 2021. ISBN 978-1-4008-4374-9. p. 202. (на английски)

[Rakowska-Harmstone197019-104] Rakowska-Harmstone 1970, с. 19.

[CoatesCoates75-105] Coates Coates, с. 75.

[Allworth1967232-106] Allworth 1967, с. 232.

[Chamberlin193550&#32;–&#32;59-107] Chamberlin 1935, с. 50 – 59.

[108] Baltic War of Liberation Архив на оригинала от 8 октомври 2014 в Wayback Machine. Encyclopedia Britannica

[axishistory-109] Generalkommando VI Reservekorps // Axis History. Посетен на 11 April 2012.

[Rosenthal2006516-110] Rosenthal 2006, с. 516.

[Хромов-111] Гражданская война и военная интервенция в СССР. Энциклопедия / Хромов С. С. (отв. ред.). — 1-е. — Москва: Советская энциклопедия, 1983. — 704 с. — 100 000 экз.

[autogenerated5-112] Какурин Н. Е., Меликов В. А. Война с белополяками. 1920 год. М.

[Smele2006-113] Smele 2006.

[114] Bolsheviki Grain Near Petrograd // New York Tribune. Washington, DC, 15 November 1919. с. 4. Архивиран от оригинала на 12 October 2012. Посетен на 10 September 2010.

[Kenez1977[[Категория:Статии&#32;без&#32;страници&#32;в&#32;източници&#32;]]<sup&#32;class="noprint&#32;Inline-Template&#32;"&#32;style="white-space:nowrap;">&#91;<i>[[Уикипедия:Цитиране&#32;на&#32;източници|<span&#32;title="Това&#32;позоваване&#32;изисква&#32;посочване&#32;на&#32;конкретната&#32;страница&#32;или&#32;страници,&#32;в&#32;които&#32;е&#32;споменат&#32;материалът.&#32;(August&#32;2023)">посочете&nbsp;страница</span>]]</i>&#93;</sup>-115] а ^б Kenez 1977, с. ^{[посочете страница]}.

[Kenez2004b20&#32;–&#32;35-116] Kenez 2004b, с. 20 – 35.

[Chamberlin1935151,&#32;165&#32;–&#32;167-117] Chamberlin 1935, с. 151, 165 – 167.

[Kenez2004b37&#32;–&#32;41-118] Kenez 2004b, с. 37 – 41.

[119] Distinguished Service Order citation for Bruce in the 1920 // London Gazette.

[Kinvig2006225-120] а ^б Kinvig 2006, с. 225.

[Kenez2004b43,&#32;154-121] Kenez 2004b, с. 43, 154.

[Kenez197744-122] Kenez 1977, с. 44.

[Kenez1977218-123] Kenez 1977, с. 218.

[Kenez2004b213&#32;–&#32;223-124] Kenez 2004b, с. 213 – 223.

[Allworth1967231-125] Allworth 1967, с. 231.

[CoatesCoates76-126] а ^б Coates Coates, с. 76.

[Allworth1967232&#32;–&#32;233-127] Allworth 1967, с. 232 – 233.

[Smele2016139-128] Smele 2016, с. 139.

[Smele20151082&#32;–&#32;1083-129] Smele 2015, с. 1082 – 1083.

[Kenez2004b236&#32;–&#32;239-131] Kenez 2004b, с. 236 – 239.

[132] Bortnevski, Viktor G. White Administration and White Terror (the Denikin Period) // Russian Review 52 (3). 1993. с. 354–366. Архивиран от оригинала на 30 September 2020.

[133] Berland, Pierre. Makhno // Le Temps. 28 August 1934.

[Daniels1951241-134] Daniels 1951, с. 241.

[Avrich200441-135] Avrich 2004, с. 41.

[Chamberlin1987440-136] Chamberlin 1987, с. 440.

[Figes1997760-137] Figes 1997, с. 760.

[Avrich200452-138] Avrich 2004, с. 52.

[Avrich200473-139] Avrich 2004, с. 73.

[140] Berkman, Alexander. The Kronstadt Rebellion // с. 10–11.

[Figes1997767-141] Figes 1997, с. 767.

[Avrich1970215-142] Avrich 1970, с. 215.

[Avrich1970210&#32;–&#32;211-143] Avrich 1970, с. 210 – 211.

[144] Mentzel, Peter C. Chaos and Utopia: The Anarchists in the Russian Revolution and Civil War // Independent Review 22 (2). Fall 2017. с. 173–181. Архивиран от оригинала на 29 February 2020.

[Mawdsley2007319&#32;–&#32;321-145] Mawdsley 2007, с. 319 – 321.

[EB-146] а ^б Russian Civil War | Casualties, Causes, Combatants, & Outcome | Britannica // Encyclopedia Britannica. 26 април 2025. Посетен на 10 юни 2025. (на английски)

[147] Wade, Rex A. The Revolution at One Hundred: Issues and Trends in the English Language Historiography of the Russian Revolution of 1917 // Journal of Modern Russian History and Historiography 9 (1). 2016. с. 9-38.

[148] Collective of authors. Revolution and Civil War in Russia: 1917-1923. Encyclopedia in 4 volumes -. 2008.

[Wheeler1964107-149] Wheeler 1964, с. 107.

[150] Urlanis B. Wars and Population. Moscow, Progress publishers, 1971.

[151] Sennikov, B.V. (2004). Tambov rebellion and liquidation of peasants in Russia Архив на оригинала от 2019-03-30 в Wayback Machine.. Moscow: Posev. In Russian. ISBN 5-8582-4152-2

[ОХ-152] Хлевнюк, Олег. Сталин. Нова биография на един диктатор. София, Изток-Запад, 2021. ISBN 978-619-01-0866-5. с. 391.

[153] Chapple, Amos. The Horror Of Russia's Civil War // Radio Free Europe/Radio Liberty.

[154] Russian Civil War – Foreign intervention // Britannica. Посетен на 2023-01-31. (на английски)

[Ryan20122-155] Ryan 2012, с. 2.

[Ryan2012114-156] Ryan 2012, с. 114.

[anatomy-157] а ^б Stone, Bailey (2013). The Anatomy of Revolution Revisited: A Comparative Analysis of England, France, and Russia. Cambridge University Press. p. 335.

[Lowe2002151-158] Lowe 2002, с. 151.

[159] Lincoln, W. Bruce. Red Victory: A History of the Russian Civil War. Simon & Schuster, 1989. ISBN 0-6716-3166-7. с. 384. ... the best estimates set the probable number of executions at about a hundred thousand.

[160] Erlikhman, Vadim Viktorovich. Poteri narodonaseleniya v XX veke. Moscow, Russkaya panorama, 2004. ISBN 5-9316-5107-1. (на руски)

[Smele2015934-161] Smele 2015, с. 934.

[162] "Красный террор": 1918– ...? // Радио Свобода. 7 September 2018.

[163] Melgunov, Sergei Petrovich. Der rote Terror in Russland 1918–1923. Berlin, OEZ, 2008. ISBN 978-3-9404-5247-4. S. 186, note 182. (на немски)

[164] Perevozchikov, Artyom. Istorik Sergey Volkov: "Geneticheskomu fondu Rossii byl nanesen chudovishchnyy, ne vospolnennyy do sego vremeni, uron" // iskupitel.info. Monarxist. Посетен на 9 May 2023.

[Graziosi2007171&#32;&&#32;570-166] Graziosi 2007, с. 171 & 570.

[Gellately200770&#32;–&#32;71-167] Gellately 2007, с. 70 – 71.

[168] Kenez, Peter. The Prosecution of Soviet History: A Critique of Richard Pipes' The Russian Revolution // Russian Review 50 (3). 1991. DOI:10.2307/131078. с. 345–351.

[Holquist2002164-169] Holquist 2002, с. 164.

[170] архивно копие // Cult Info. Архивиран от оригинала на 2005-05-10. Посетен на 2025-06-10. (на руски)

[171] Эрлихман, Вадим. Потери народонаселения в XX веке. Издательский дом «Русская панорама», 2004. ISBN 5-9316-5107-1.

[DaviesHarrison1993-172] Davies, R. W., Harrison, Mark, Wheatcroft, S. G. The Economic Transformation of the Soviet Union, 1913–1945. Cambridge University Press, 9 December 1993. ISBN 978-0-5214-5770-5. с. 6.

[173] Bread and Authority in Russia, 1914-1921 // University of California Press. Посетен на 27 October 2021.

[174] Russian Civil War - Intervention, Allies, Bolsheviks | Britannica // www.britannica.com. Посетен на 14 February 2024. (на английски)

[175] Twentieth Century Atlas – Death Tolls // necrometrics.com. Посетен на 12 December 2017.

[176] Christian, David. Imperial and Soviet Russia. London, Macmillan Press, 1997. ISBN 0-3336-6294-6. с. 236.

[177] The Soviet Union: GDP growth

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]

[21]

[22]

[23]

[24]

[25]

[26]

[27]

[28]

[29]

[30]

[31]

[32]

[33]

[34]

[35]

[36]

[37]

[38]

[39]

[40]

[41]

[42]

[43]

[44]

[45]

[46]

[47]

[notes 1]

[48]

[notes 2]

[49]

[50]

[notes 3]

[51]

[52]

[53]

[54]

[55]

[56]

[57]

[58]

[59]

[60]

[61]

[62]

[63]

[64]

[65]

[66]

[67]

[68]

[69]

[70]

[71]

[72]

[73]

[74]

[75]

[76]

[77]

[78]

[79]

[80]

[81]

[82]

[83]

[84]

[85]

[86]

[87]

[notes 4]

[88]

[89]

[90]

[notes 5]

[91]

[92]

[93]

[94]

[95]