Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Шпицберген.

Архипелагът Свалбард (на норвежки: Svalbard) в Северния ледовит океан, наричан до 1925 г. (и днес в някои страни) с нидерландското име Шпицберген (Spitsbergen), е най-северната част на Норвегия.

Свалбард
Svalbard
Longyearbyen4.jpg
Главният град Лонгирбюен през юли
Topographic map of Svalbard.svg
Карта на Свалбард
Страна Flag of Norway.svg Норвегия
Площ 61 022 km²
Население 2787 жители
0,0457 души/km²
Най-висока точка 1713 м
Norway Svalbard location map.svg
78° с. ш. 16° и. д.
Местоположение на Свалбард
Свалбард в Общомедия

Административен център е град Лонгирбюен. Населението е 2 787 души по оценка към 1 юли 2018 г.[1]

Съдържание

ГеографияРедактиране

Намира се зад Северния полярен кръг, приблизително по средата между Северния полюс и континенталната част на страната. Има средни географски координати 78°54′ сев. шир. и 18°01′ изт. дълж.

Архипелагът включва над 1000 острова с обща площ 61 022 км², като най-големите са Шпицберген (до 1969 г.: Западен Шпицберген, 37 673 км²), Североизточна земя (14 443 км²), Едж (5 074 км²), Баренц (1 288 км²), Квитьоя (Бели остров, 682 км²), Земя Принц Карл (615 км²), Конгсьоя (191 км²), Мечи остров (178 км²).

Релефът е планински, като над 60 % от островите са покрити с ледници. Най-високият връх е Нютонтопен (1713 м), намиращ се на о. Шпицберген. Бреговата ивица е начупена от фиорди. Има планини, каньони, равнини, лагуни, тундра[2].

Климатът е арктичен. Средните температури са от -12 до +5 °C. През май и юни ледът се стопява. От края на април до края на август слънцето не залязва[2].

Има промишлени находища на въглища, чийто добив започва в началото на ХХ век. Предполага се наличие на залежи от нефт и природен газ в шелфа на архипелага[3], но Норвегия не позволява добива им в шелфа.

Фауна

На Шпицберген през 2013 г. живеят около 3 000 полярни мечки и 10 000 северни елена. Освен тях животинският свят е представен от морски птици, полярни лисици и морски бозайници, приспособили се към климата[2].

Население

Населението на Свалбард е 2 787 души по оценка към 1 юли 2018 г., от които 2 310 д. (включително 724 чужденци) в норвежките селища Лонгирбюен и Ню Олесун, 467 д. в руските селища Баренцбург и Пирамида, 10 д. в полската станция Хонсун[1]. В главния град Лонгирбюен живеят 2 075 души (01.01.2017).

Население по години[4][5][6]
Година Общо норвежци руснаци и
украинци
поляци други*
1990 3 544 1 125 2 407 12
1995 2 906 1 218 1 679 9
2000 2 376 1 475 893 8
2005 2 400 1 645 747 8
2009 2 735 1 645 423 10 322
2011 2 932 2 111 469 10 342
  • Най-големите групи от други националности в Лонгирбюен са от Тайланд, Швеция, Дания и Германия.

ИсторияРедактиране

Между XVII и XIX век Свалбард е отправна точка за полярен лов. Поради това северните елени, китовете и моржовете в региона почти изчезват. През XX век Норвегия спира лова със закон и превръща архипелага в строго защитен резерват[2].

Архипелагът е terra nullius (ничие владение) до предявяването на претенции от Норвегия в началото на ХХ век. Нейните претенции върху архипелага са оспорвани, особено от СССР, заради богатите залежи и осъществявания добив на полезни изкопаеми. Дотогава на архипелага вече се осъществява въгледобив от американски, британски, норвежки, съветски и шведски предприятия.

На 9 февруари 1920 г. Великобритания, Италия, Нидерландия, Норвегия, САЩ, Франция, Швеция, Япония подписват Договор за Шпицберген в Париж, към който се присъединява и СССР през 1935 г. Всички страни, подписали договора (39), имат право свободно да осъществяват там стопанска дейност. СССР има право да добива въглища на островите от 1947 г.

СтатутРедактиране

На 14 август 1925 г. парламентът на Норвегия, приемайки Закон за Свалбард, преименува архипелага Шпицберген на Свалбард и го обявява за „част от Кралство Норвегия“.

Архипелагът, включващ и Мечи остров, образува територията Свалбард, която се управлява от губернатор. Прилагат се особени изисквания по опазването на околната среда и защитата на правата на местните жители, събират се данъци според местните нужди и остават в Свалбард, обявен е за зона демилитаризирана зона съгласно норвежкия Закон за Свалбард, Парижкия договор за Шпицберген и по-късни международни споразумения и местни закони.

СтопанствоРедактиране

След Втората световна война остават само норвежките и съветските селища. След разпадането на СССР съветските селища преминават към Русия. В днешно време единствено Норвегия и Русия развиват икономическа дейност – въгледобив (най-вече на о-в Шпицберген), риболов, туризъм и пр.

Свалбард има връзка по море с Тромсьо в Норвегия и Мурманск в Русия от юни до ноември. Има връзка по въздуха между Тромсьо и Свалбард от 1974 г.[7]

ИзточнициРедактиране

  1. а б ((en)) Population of Svalbard, 20 септември 2018 – в сайта на Централното бюро по статистика на Норвегия
  2. а б в г An Arctic summer adventure. // BBC Travel. „Би Би Си“, 27 юни 2013. Посетен на 28 юни 2013. (на английски)
  3. Причина претензий Норвегии к России – это нефть. ИА „Регнум“
  4. Svalbardstatistikk 2005
  5. Nie-Noorweegse populasie in Longyearbyen, volgens nasionaliteit. Per 1 Januarie 2004 en 2005. Getal persone. Statistieke Noorweë. Verkry op 24 Maart 2010
  6. "Populasie in die nedersettings. Svalbard". Statistieke Noorweë. 22 Oktober 2009. Verkry op 24 Maart 2010
  7. Кралство Норвегия – фиорди и висок стандарт, от pravoslavieto.com, автори Анелия Иванчева, Кристина Патрашкова, посетен на 19 февруари 2012 г.