Сфрагистика

(пренасочване от Сигилография)

Сфрагистиката (от гръцки: σφραγις — печат), известна още и като сигилография (от латински: sigillum — печат), е спомагателна историческа дисциплина, посветена на анализа на печатите, които се използват за затваряне на страници и разрешаване на документи. Това е метод, който се използва в историята, археологията, правото, хералдиката, дипломацията и генеалогията, наред с други области на знанието.[1]

ЕтимологияРедактиране

Думата „сигилография“ произлиза от латинската дума „sigillum“, което означава „печат“, и гръцката дума „суфикс“ (γραφή), която означава „описание“. За първи път е въведена на италиански като „сигилография“ от Антон Стефано Картари през 1682 г.[2] На английски език се появява на много по–късен етап, най–рано тя е записана в Оксфордския английски речник през 1879 г. като „сигилография“, и 1882 г. като „сигилограф“. Алтернативният термин – сфрагистика, произлиза от гръцката дума „σϕρᾱγίς“, което означава „печат“ – тази дума е записана за първи път на английски през 1836 г.

ИсторияРедактиране

Антиквари като Томас Елмхем и Джон Роуз започват да записват и обсъждат историческото използване на печатите през 15 век. През 16–ти и 17–ти век разглеждането на печатите става доста широко разпространена антикварна дейност. Известни ранни студенти и колекционери са Робърт Глоувър, Джон Дий, сър Робърт Котън и Никола-Клод дьо Пейреск.[3][4][5][6]

Първите публикувани трактати, посветени на печатите, включват – „De anulis signatoriis antiquorum“ на Джорджо Лонго (Милано, 1615), „Sigilla comitum Flandriae“ на Оливие дьо Ври (Брюж, 1639) и „De sigillorum prisco et novo jure tractatus“ на Теодор Хьопингк (Нюрнберг, 1642). Особено влиятелни при оформянето на дисциплината са „De re diplomatica“ на Жан Мабийон (1681) и „De veteribus Germanorum aliarumque nationum sigillis“ на Йохан Михаел Хайнециус (1710). В Англия Джон Анстис съставя мащабно изследване, озаглавено „Аспилогия“, но това остава в ръкопис: първата работа, достигнала до печат е в много по–малък трактат на Джон Луис, Дисертация за древността и използването на печатите в Англия (1740).[7][8] През втората половина на 19–ти век сигилографията е доразвита от немски учени, включително Херман Гротефенд и Ото Посе, и френски учени, включително Луи Дуе д'Арк и Жермен Деме.

Сигилографията също така е важна спомагателна дисциплина за византологията, включваща изучаване на отпечатъци от византийски оловни печати и текста и изображенията върху тях. Значението й произтича, както от недостига на оцелели самите византийски документи, така и от големия брой запазени печати, над 40 000 на брой.[9] Един от най-големите компендиуми на византийски печати може да се намери в големия том от Гюстав Шлумберже – „Sigillographie de l'empire Byzantin“, публикуван през 1904 г.[10]

БългарияРедактиране

 
Оловен печат (моливдовул) на Симеон I

Колекция „Сфрагистика“ на Националният исторически музей включва екземпляри от периода ХVІІ в. до 1960-те години на ХХ в. и съдържа 466 печата. Те могат да бъдат разпределени в няколко групи:[11]

  • Печати на държавни институции и учреждения, като например печат с герба на Княжество България (90–те години на ХІХ в.), печат на Канцеларията на българските ордени (края на ХІХ – началото на ХХ в.), печат на гр. Габрово (1879 г.), печат на Камарата на народната култура в Царство България (40–те години на ХХ в.), печат на българското дипломатическо представителство в Будапеща (края на ХІХ в.), на българската легация в Рим (началото на ХХ в.) и др. Включително и печати на различни военни части от българската армия.
  • Училищни и читалищни печати и такива на културни институции: на Ефория „Братя Евлогий и Христо Георгиеви“ (края на ХІХ в.), на Народния театър и Народната опера (30–те и 40–те години на ХХ в.), на музикална къща „Кремона“ в гр. Казанлък (началото на ХХ в.) и др.
  • Печати, свързани с дейността на Българската екзархия в края на ХІХ и началото на ХХ в. в Истанбул, Македония и Одринска Тракия – на Екзарх Йосиф І, на Охридски митрополит Борис (1883 г.), на Велески митрополит Мелетий (1908 г.), на български общини, училища и църкви.
  • Печати, свързани с дейността на комунистическата партия в България преди и след 9 септември 1944 г. – на партийни групи и организации от различни български селища, партизански печати, печати на местни организации, на Съюза на борците против фашизма; фалшиви полицейски печати, ползвани от партизанския отряд на Славчо Трънски и др.

От 2003 г. Национален археологически институт с музей към БАН се издава списание „Нумизматика и епиграфика“, преименувано през 2004 г. на списание „Нумизматика, сфрагистика и епиграфика“, то излиза веднъж в годината.[12]

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Definição sigilografia. // tax-definition.org. Посетен на 14 ноември 2021. (на португалски)
  2. Sandri, Leopoldo. La 'Sigillografia Universale' di Anton Stefano Cartari: contributo agli studi di sigillografia nel sec. XVII. // Rassegna degli Archivi di Stato 15. 1955. с. 141–88.
  3. Harris, Oliver D.. Fragments of the past: the early antiquarian perception and study of seals in England. // A Companion to Seals in the Middle Ages. Leiden, Brill, 2019. ISBN 978-90-04-38064-6. с. 129–54.
  4. Harvey, P. D. A., McGuinness, Andrew. A Guide to British Medieval Seals. London, British Library and Public Record Office, 1996. ISBN 0-7123-0410-X. с. 22–26.
  5. New, Elizabeth. Seals and Sealing Practices. Т. 11. London, British Records Association, 2010. с. 29–32.
  6. Bascapé, Giacomo C.. Storia della sigillografia. // Sigillografia: il sigillo nella diplomatica, nel diritto, nella storia, nell'arte. Т. 1. (Milan, Antonino Giuffré, 1969. с. 35–51.
  7. Harvey and McGuinness 1996, pp. 24–25.
  8. Harris 2019, p. 148.
  9. Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 1894–1895.
  10. Sigillographie de l'empire Byzantin. Ernest Leroux, 1904.
  11. Колекция „Сфрагистика” /Печати/, Национален исторически музей на България.. // historymuseum.org. Посетен на 14 ноември 2021. (на български)
  12. За Нумизматика, сфрагистика и епиграфика. // naim.bg. Посетен на 14 ноември 2021. (на български)

Външни препраткиРедактиране