Сирия
Сирия (на арабски: سوريا) е държава в Близкия изток, граничеща с Ливан на запад, Израел на югозапад, Йордания на юг, Ирак на изток и Турция на север. Тя получава своята независимост от Френския мандат за Сирия през 1946 г., но историята ѝ започва още през четвъртото хилядолетие пр.н.е. Нейната столица, град Дамаск, е била седалището на Умаядската империя и провинциалната столица на Мамелюкската империя. Исторически, Сирия често е включвала земите на Ливан, историческа Палестина и части от Йордания. Този регион се е наричал Велика Сирия или с арабското наименование Билад ал-Шам (на арабски: بلاد الشا). След Шестдевната война през 1967 г., Израел окупира Голанските възвишения на югозапад от страната. Съществува и диспут с Турция за притежанието на провинция Хатай.
|
Сирийска арабска република الجمهورية العربية السورية |
|
|---|---|
|
Национален химн حماة الديار |
|
.svg) Местоположение на Сирия |
|
| География и население | |
| Площ |
185 180 km² (на 87-о място) |
| Води | 1,1% |
| Климат | субтропичен |
| Столица | Дамаск |
| Най-голям град | Халеб |
| Официален език | арабски |
| Религия |
ислям (87%) християнство (10%) |
| Демоним | сириец |
| Население (2019) |
 17 070 135(на 67-о място) |
| Население (2010) | 21 018 834 |
| Гъстота на нас. |
99,9 души/km² (на 70-о място) |
| Градско нас. |
54,2% (на 116-о място) |
| Управление | |
| Форма | унитарна полупрезидентска република |
| Президент | Башар Асад |
| Министър-председател | Имад Хамис |
| Организации | ООН |
| История | |
| Арабско кралство | 8 март 1920 |
| Френски мандат | 1 декември 1924 |
| Независимост | 17 април 1946 |
| Конституция | 27 февруари 2012 |
| Икономика | |
| БВП (ППС, 2015) | $50,28 млрд. |
| БВП на човек (ППС) | $2900 |
| БВП (ном., 2014) | $24,6 млрд. |
| БВП на човек (ном.) | $831 |
| ИЧР (2018) |
 0,549 (нисък)(на 154-то място) |
| Джини (2014) | 55,8 (висок) |
| Прод. на живота |
71,8 години (на 113-о място) |
| Детска смъртност |
16,7/1000 (на 167-о място) |
| Грамотност |
80,8% (на 120-о място) |
| Валута | Сирийска лира (SYP) |
| Други данни | |
| Часова зона | EET (UTC+2) |
| Лятно време | (UTC+3) |
| Автомобилно движение | дясно |
| Код по ISO | SY |
| Интернет домейн | .sy |
| Телефонен код | +963 |
| ITU префикс |
YKA-YKZ 6CA-6CZ |
| Сирийска арабска република в Общомедия | |
Сирия има население от 16 676 123 души. Повечето от тях са сунити, също и 16% други мюсюлмански групи като алауити, шиити и друзи, както и 10% процента християни. От 1963 г. страната се управлява от партията Баас. Сегашният президент на Сирия е Башар ал-Асад, син на Хафез ал-Асад, който управлява от 1970 до смъртта си през 2000 г.
НаименованиеРедактиране
Името „Сирия“ произлиза от старогръцкото наименование на сирийците Σύριοι или Σύροι, което древните гърци използват и за асирийците.[1][2]
ИсторияРедактиране
ДревностРедактиране
Първите данни за региона на Сирия се съдържат в египетски анали от 4 хилядолетие пр.н.е., описващи експедиции до Аманските и Ливанските планини за добив на кедър, бор и кипарис. През 3 хилядолетие пр.н.е. в региона пристигат и експедиции от Шумер, най-вече в търсене на кедър от Аман и злато и сребро от Киликия. Шумерите и египтяните най-вероятно са търгували със сирийския град Библос, откъдето са можели да набавят дървен материал и, в случая на Египет, смола за мумифициране. С времето се развива огромна търговска мрежа, обхващаща Египет, Анадола, Месопотамия и Егейско море. Мрежата вероятно е била под силното влияние на древна сирийска империя, базирана около град Ебла край днешен Халеб. Към 23 век пр.н.е. империята вече е равен съперник на Акад. Двете държави водят борби, които в крайна сметка завършват с поражение за Ебла преди 2250 година, когато градът е опожарен от акадския цар Нарам-Син.
В приблизително същия век от Северна Арабия тече миграция на амореи и ханаанци към Сирия. Първите са били под влиянието на Месопотамия, а последните се заселват по бреговете и попадат под египетско влияние. Започват да се обособяват финикийците, наследници на ханаанците и околните народи по сирийските брегове. Финикийците се превръщат в най-големите търговци на древния свят. През 2 хилядолетие пр.н.е. финикийците правят едно от най-значителните изобретения в историята – азбуката. Арамейците приемат 30-буквената финикийска азбука, през 14 век пр.н.е. започват да я използват и гърците, които обаче добавят гласни букви (отсъстващи в семитската писменост). Ограничените територии принуждават финикийците да откриват колонии из цяла Северна Африка, най-известната от които е Картаген. В хода на своите пътешествия те откриват Атлантическия океан.
Градовете-държави в Сирия поетапно падат под контрола на Асирия след 10 век пр.н.е.. Вавилонският цар Навуходоносор приключва походите и завладява всички сирийски градове-държави през 8 век пр.н.е.. Така вавилонците заемат мястото на асирийските завоеватели през следващия век, а на тяхно място през 6 век идват персите. Под тяхно управление се поставя началото на сравнителна автономност за Сирия, която с прекъсвания ще продължи чак до независимостта ѝ през 20 век.
Гръцко, римско и византийско управлениеРедактиране
През 333 г. пр. Хр. година Александър Велики покорява Сирия. Регионът попада под много силното влияние на европейската философска мисъл и култура. След смъртта на Александър, империята му е поделена между неговите военачалници. Персия и земите на велика Сирия попадат под управлението на Селевк, а династията му ще управлява региона през следващите 300 години. Те основават Сирийско царство със столица Дамаск, а Латакия се превръща в едно от най-големите пристанища. Огромен брой гръцки имигранти пристигат в Сирия. Сирийската търговия достига Далечния изток, Индия и Европа. Гърците построяват нови градове и заселват вече построени такива, а сливането на местната сирийска и гръцката мисъл дава началото на източен елинизъм, характеризиращ се със значителни постижения във философията, науката и юриспруденцията. Към 2 век пр.н.е. властта на селевкидите вече е западнала; към края на века те контролират само регионите около Антиохия и Дамаск. Южните части са управлявани от различни групи, сред които най-силните са евреите и набатейците.
През 83 пр.н.е. цар Тигран II за кратко присъединява Сирия към Велика Армения, но е изтласкан от Помпей Велики, който през 64 пр.н.е. създава провинция Сирия на Римската република. Към този момент Сирия вече има силно развито поливно земеделие, астрономия и местни писмени системи. Когато през 324 година император Константин I премества столицата на империята в Константинопол, регионът бива разделен на две провинции – Сирия прима, с център Антиохия, и Сирия секунда, с център Хама. Доминиращи в управлението на тези две провинции са гасанидите и арабите-християни. Византийският период обаче е много размирен – Сирия се превръща в бойно поле между византийските войски и армиите на Персия. През 611 година персийците завземат региона и стигат до Йерусалим през 614, но скоро след това изгубват тези териториални придобивки. Провинцията е изтощена от постоянните войни с Персия, а Византия спира паричната подкрепа за наемните бойци от християнски племена. Това се оказва фатална грешка за империята и улеснява навлизането на нова сила от юг – исляма. През 635 арабите-мюсюлмани превземат Дамаск, а на следващата година се води знаковата битка при Ярмук. Катастрофалната загуба на ромеите предопределя края на византийска Сирия.
СредновековиеРедактиране
В началото на 7 век Мохамед дава началото на исляма. Новата религия бързо се разпространява из Арабския полуостров, след което последователите ѝ обръщат поглед на север, към Сирия. Мюсюлманите я наричат Билад аш-Шам, или „земите на Шам“ – название, често употребявано от арабите за Дамаск. До средата на 7 век регионът става част от Праведния халифат. След убийството на Али през 661, управителят на Сирия – Муауия, се самопровъзгласява за халиф и прави Дамаск своя столица. С него се дава началото на умаядите. От Сирия той започва походи към старите арабски земи и Византия, като за целта създава професионална армия и използва останалите от византийците корабостроителници, за да построи първата флотилия на халифата. Компетентното му управление полага основните на Арабския халифат. Въпреки вярата си, Муауия назначава християнски управници в администрацията, и дори жена му е християнка. Умаядите заимстват административната структура на държавата си от византийците, а законовата уредба следва традициите на римското право (шериатът е валиден само за мюсюлманите). Част от умаядското административно-правно наследство се прилага и днес в Сирия. Халифатът просперира в икономическо и интелектуално отношение. Външнотърговските отношения се разширяват, много евреи и християни постъпват на служба в двора на халифа като философи, лекари и алхимици. Към 732 година той вече се простира от Испания и Тур във Франция до Самарканд и Кабул в Афганистан, обхващайки много по-голяма територия от някогашната Римска империя. По това време славата на столицата Дамаск е ненадмината. В рамките на 89-годишното управление на умаядите, арабският измества арамейския като главен език в Сирия, и по-голямата част от жителите на региона стават мюсюлмани.
Към средата на 8 век умаядите отслабват под натиска на абасидите, произхождащи от Хорасан в Персия. През 750 година абасидите свалят управлявалите дотогава умаяди и местят столицата в Багдад. Абасидското управление на Сирия обаче не е силно, централната власт често е оспорвана и отричана от местни князе. Най-известният от тях, Сейф ад-Даула („Мечът на Династията“), принадлежи към династията на хамданидите и през 945 основава Халебско емирство. То става известно както с постиженията си в науката и изкуствата, така и с постоянните си нападения срещу Византия. През 1094 последните останки от държавата на хамданидите са покорени от селджуките.
В същото време владението на Светите земи от мюсюлманите и пренаселването на Европа стават причина Църквата да организира Кръстоносни походи, първите европейски колониални експедиции в Близкия изток. Политическата разпокъсаност на региона е от полза за европейците, които в рамките на Първи кръстоносен поход основават няколко кръстоносни държави – Графство Едеса (1098 г.), Антиохийско княжество (1098), Йерусалимско кралство (1099), Графство Триполи (1105) и други. Тези държави обаче са слаби, тъй като кръстоносците са малцинство в тях, и просперират единствено когато мюсюлманските територии около тях са в упадък. Графство Едеса е унищожено от владетеля на Мосул Зенги през 1144. Заместникът му в Египет Салах ад-Дин (Саладин) побеждава първо вътрешната опозиция в лицето на фатимидите, а после и поетапно кръстоносците. Войските му налагат обсада на Йерусалим на 20 септември 1187, и девет дни по-късно градът е превзет. Падането на Йерусалим става известно с това, че Саладин решава да пощади жителите-християни и дори защитниците на града, и ги оставя да напуснат срещу откуп. Действията му в хода на кампанията срещу кръстоносците увековечават образа му на доблестен и благороден воин както за арабите, така и за самите европейци.
Със смъртта на Саладин от малария през 1192 година настъпва и краят на постигнатото единство между арабите. Наследниците му (наречени аюбиди) разцепват владенията му и създават малки владения около Халеб, Хама, Хомс и Дамаск. Те прилагат военно-административната уредба на селджуките в своите държави и полагат усилия да изкоренят шиитството, но без особени успехи. През 1260 нашествието на монголците достига Халеб, който е ограбен от тях. Мощната египетска военна каста на мамелюците обаче дава силен отпор на монголските орди и налага своето управление върху Сирия. Властта им се характеризира с икономическо възстановяване и подем от една страна, и погазване на религиозните малцинства (алауити, християни-маронити и друзи) от друга. През 1401 година Тамерлан (Тимур) нахлува в Сирия и слага край на мамелюкската доминация. Краткото управление на тимуридите нанася огромни поражения на региона. Населението на Дамаск и Халеб е изклано, градовете са изгорени и ограбени, а занаятчиите са отведени в Централна Азия. Мамелюците възстановяват управлението си върху Сирия, но никога не възвръщат предишната си мощ.
Османски периодРедактиране
В края на 15 век отслабеният и обеднял от монголското нашествие Близък изток се превръща в цел на разрастващата се Османска империя. В края на 14 век османците покоряват Балканите, а през 1453 превземат и Константинопол. Между 1516 и 1517 султан Селим I побеждава мамелюците и присъединява Леванта и Египет към империята. В следващите 400 години Сирия е ключова част от Османската империя. Дамаск се превръща в началната точка на хаджа и управителят на Дамаския вилает го предвожда. Малцинствените религиозни общности – шиити, маронити, гръцки православни християни, арменци, евреи и т.н. – са организирани в миллети.
В икономическо отношение, Османска Сирия не се развива значително.Направени са няколко опита стопанството на страната да се възстанови, но те не се увенчават с успех и регионът остава беден. През 16 и 17 век населението намалява с 1/3, а към края на 18 век едва 1/8 от селата в Халебски пашалък са останали населени. Единствено Ливан отбелязва напредък поради по-силната си независимост от централната власт.
Съвременна историяРедактиране
.svg)
Границите на днешна Сирия се очертават след края на Първата световна война, когато се разпада Османската империя. През 1920 г. френски и английски дипломати договарят разпределяне на зоните на влияние в териториите на бившата империя.
Упражняването на мандата на французите в Сирия не се оказва лесна работа. След много трудности през 1945 г. сирийците получават своята независимост. В следващите 25 г. сирийците имат много неспокоен политически живот и са свидетели на серия военни преврати. Те се противопоставят и на привържениците на Арабската социалистическа партия Баас.
През 1958 г. се провъзгласява обединяването на Сирия и Египет, в рамките на обща Обединена арабска република, под президентството на Насър. В края на следващата година търканията между сирийци и египтяни стават нетърпими и се стига до скъсване на отношенията между двете страни. А идването на власт в Ирак на Саддам Хюсеин през 1979 г. още повече задълбочава конфликта.
Сирийските политици активно се намесват и в политиката на Ливан. Започналата през 1975 г. гражданска война в страната продължава цели 15 г. През октомври 1989 г., уморени от войната, западните политици приемат признатото от арабските страни сирийско влияние в Ливан. Едва сега сирийците могат да преминат към изпълнението на проекта за Велика Сирия. Според него териториите между Средиземно море, Персийския залив и Червено море трябва да са неделими. Но след 1920 г. те са раздробени и са създадени Сирия, Йордания, Арабия, Ирак.
Сирийската икономика се характеризира със силна намеса на държавата в стопанския живот. Едва през 2001 г. са позволени частните банкови операции, а две години по-късно се появяват и три недържавни банкови институции.
В последните 7 г. средният растеж на БВП на Сирия е 2,3%. Безработицата е висока – 20%. Инфлацията е 2,1% към 2004 г.
Под влияние на вълненията в Арабския свят на 15 март 2011 г. в страната избухва въстание, което прераства в гражданска война, под влияние до голяма степен и на външни сили. Тя продължава и до днес с цената на стотици хиляди жертви, милиони бежанци и огромни разрушения.
ГеографияРедактиране
На територията на Сирия се открояват 3 природо-географски области: крайбрежна низина, вътрешни планински вериги и пустинно плато. На запад, по цялото протежение на сирийския средиземноморски бряг, се простира плодородна низина, широка от 10 до 20 км. Тя е най-важният аграрен район на страната, където живее по-голямата част от населението. Тук са разположени и двете най-големи сирийски пристанища – Тартус и Ал Ладикия (Латакия). На изток низината е оградена от планинския масив Ансария. Между планинските вериги са разположени няколко плодородни долини с големи градове като Халеб (Алеппо), Хама, Хомс и др. На югозапад, по границата с Ливан, се намира най-високият планински масив – Антиливан, с връх Хермон (2814 м) – най-високата точка на Сирия. На изток от вътрешните планински вериги се простират лавови плата и обширната, камениста и пясъчна Сирийска пустиня. Тя заема почти половината от територията на страната, а на юг продължава в Йордания, Западен Ирак, и северните части на Саудитска Арабия. На север пустинята граничи с плодородната долина на Ефрат – най-голямата река в страната. Язовирът, построен на реката, осигурява почти 35 % от електроенергията на Сирия. Климатът на страната е субтропичен – в крайбрежната низина е тип средиземноморски (с влажна и мека зима и дълго, горещо и сухо лято), а във вътрешността – континентален, сух.
Държавно устройствоРедактиране
Сирия е президентска република. Президентът се избира за 7 г. Законодателен орган е еднопалатният Народен съвет, избиран за 4 г.
Въоръжени силиРедактиране
Президентът на Сирия е главнокомадващ Сирийските въоръжени сили, които се състоят от около 400 000 войници. Военната служба е задължителна – мъжете влизат в армията след навършване на осемнадесет години. Нейния период бива постепенно съкратен, като към 2011 г. той е година и шест месеца.[3] Около 20 000 сирийски войници служат в Ливан до 27 април 2005 г., когато напускат страната след цели три десетилетия.
Разпадането на Съветския съюз – дългогодишен източник на оръжия и боеприпаси за сирийската армия, забавя нейните възможности да се сдобие със съвременно военно оборудване. През 90-те години на 20 век, Северна Корея доставя на режима множество далекобойни ракети. Сирия получава финансова помощ от държавите в Персийския залив след участието ѝ във Войната в Персийския залив, като голяма част от тези средства са заделени за армията.
Административно делениеРедактиране
Сирия е разделена на 14 области (мухафази). Областите са подразделени на общо 61 околии
(минтаки), които от своя страна са разделени на 206 общини (нахии).
| № | Българско име |
Арабско име |
Площ (кв. км) |
Население (души) |
Админ. център |
Население (души) |
|---|---|---|---|---|---|---|
| 1. | Дамаск | на арабски: دمشق | 105 | 1 754 000 | Дамаск | 1 414 913 |
| 2. | Риф Дамаск | на арабски: ريف دمشق | 18 032 | 2 836 000 | Дамаск | |
| 3. | Кунейтра | на арабски: القنيطرة | 685 | 90 000 | Кунейтра | 153 |
| 4. | Дараа | на арабски: درعا | 3730 | 1 027 000 | Дараа | 97 969 |
| 5. | Ас-Суейда | на арабски: السويداء | 5550 | 370 000 | Ас-Суейда | 73 641 |
| 6. | Хомс | на арабски: حمص | 42 223 | 1 803 000 | Хомс | 652 609 |
| 7. | Тартус | на арабски: طرطوس | 1892 | 797 000 | Тартус | 115 769 |
| 8. | Латакия | на арабски: اللاذقية | 2297 | 1 008 000 | Латакия | 383 786 |
| 9. | Хама | на арабски: حماة | 8883 | 1 628 000 | Хама | 312 994 |
| 10. | Идлиб | на арабски: ادلب | 6097 | 1 501 000 | Идлиб | 98 791 |
| 11. | Халеб | на арабски: حلب | 18 500 | 4 868 000 | Халеб | 2 132 100 |
| 12. | Ар-Ракка | на арабски: الرقة | 19 616 | 944 000 | Ар-Ракка | 220 488 |
| 13. | Дейр ез-Зор | на арабски: دير الزور | 33 060 | 1 239 000 | Дейр ез-Зор | 211 857 |
| 14. | Ал-Хасеке | на арабски: الحسكة | 23 334 | 1 512 000 | Ал-Хасеке | 188 160 |
| Окупирано | 1176 | |||||
| Сирия | на арабски: سوريا | 185 180 | 21 377 000 | Дамаск |
- Данните в таблицата са към 31.12.2011 г.[4]
- ↑ Herodotus 2013.
- ↑ Joseph 2008.
- ↑ Syria reduces compulsory military service by three months. // Chinadaily.com.cn, 20 март 2011. Архивиран от оригинала на 3 май 2011. Посетен на 23 април 2011.
- ↑ Central Bureau of Statistics, Syrian Arab Republic (web) – данни към 31.12.2011 г.