Побит камък (област Пазарджик): Разлика между версии

Село Побит камък е разположено в [[Западни Родопи|Западните Родопи]] в планински район на 30 [[Километър|км]] южно от [[Велинград]]. Селото съществува като отделно [[населено място]] от декември 1978 г. и носи името си от побита [[скала̀]] с височина около 4 м в [[Ливада|ливадите]] на местността „Азмако“. Има предположения, че скалата е [[менхир]] или [[Езичество|езически]] идол на [[Богиня-майка|Богинята-майка]], издигнат от древните [[траки]]. Разположено в приказната [[долина]] на [[Доспат (река)|река Доспат]], обхващаща го от всички страни, селото е обградено с планински възвишения – на югозапад „Дивите кози“, на юг извисеният на 1938 м [[Беслет|връх Беслет]] (наричан от местното население ''Беслен''), на север от селото е „Дерменка“, на изток се намират местността „Стойчов чарк“ и „Дзюле“ – между които е пътят за близката (на около 1,5 – 2 км) обитавана местност „Селище“ (където до края на [[20 век]] е имало минно предприятие), а на запад е местността „Бейовото“.

Има сведения, че около селото е имало 8 поселения на [[траки]]те от племето на [[Бесите]] „За тях пише Херодот – не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно“... Те издигнали най-високия [[менхир]] на [[Балкански полуостров|Балканите]] и редица скални светилища в района.В периода на завоеванията и експанзията на Римската империя в Тракия римляните взимат светилището на Дионис и го дават на одрисите, за да създадат разногласие между одрисите и бесите, които са представлявали сериозна заплаха за Рим със своето свободолюбие и храброст. Това става повод за много големи недоволства и предизвиква въстанието на бесите срещу Рим през 15 г. пр.н.е. начело с главния жрец на светилището Вологес. През второто въстание през 11 г. пр.н.е. обаче те били разбити и ликвидирани напълно{?}, като някои от тях се преселили в Добруджа, за което свидетелства Овидий в TRISTIA III.10 (Овидий е могъл да ги срещне при изгнанието си в Томи, което се е намирало в Северна Добруджа). През 26г26 г. сл. Хр Римската империя покорява бесите...<ref>[http://bulgarianheritage.bulgariana.eu/jspui/handle/pub/133 bulgarianheritage.bulgariana.eu]</ref>

По-късно по тези места Смоляните са славянско племе, населявало Средните и Западните Родопи.[1] Смоляните са се заселили в земите си вероятно през VII-VIII век. През 837 г., когато племето вдигнало бунт против централната византийска власт, в тяхна подкрепа българският хан Пресиян, съместно с наместника си кавхан Исбул, навлязъл в Родопите, преминал земите на смоляните и стигнал до град Филипи в Беломорието. При управлението на цар Симеон Велики смоляните окончателно станали част от българската народност... През [[Средновековие]]то населението и околните местности преминават последователно от [[Византия]] в пределите на България и обратно, а по-късно и в [[Латинска империя|Латинската империя]] на [[Балдуин I|Балдуин Фландърски]] до [[1207]] г. Между 1207 и [[1230]] г. местностите около село Побит камък са във владението на [[Деспот Слав]], чиято резиденция е била крепостта [[Цепина]] – тогава целите [[Западни Родопи]] биват наричани ''Славееви гори''. След падането на [[Втора българска държава|Българското царство]] под властта на [[Османска империя|османците]] през [[1396]] г. и по-късната [[ислям]]изация на [[Родопите]], населението от областта приема [[ислям]]а. Имало е и временни поселения на [[юруци]], които са оставили следа в имената на няколко местности около селото като „Слепите юртове“<ref>''Юрт'' или ''юртище'' (от турски: yurt) – празен запустял двор между къщи.</ref> и „Юрто“. През [[18 век|18]] и [[19 век]] в долината на [[Доспат (река)|река Доспат]] има само временни [[Колиба|колиби]] на жители от околностите на [[Бабяк]] (Бабек). След [[Руско-турска война (1877-1878)|руско-турската война (1877- – 1878 г.)]] тези земи остават като пограничен район между [[Източна Румелия|автономната област „Източна Румелия“]] и Османската империя според [[Берлински договор|Берлинския договор]].

След [[Балканска война|Балканската война 1912- – 1913 г.]] тези територии влизат в границите на [[Царство България]]. В началото на [[20 век]] се заселват вече трайно преселници – [[българи-мюсюлмани]], от околностите на село [[Бабяк]] и околните махали, търсещи препитание. Тези преселници полагат основите на село Побит камък. През 40-те години на [[XX век]] в селото е имало предприятие за [[катран]], собственост на семейство Матрови от Велинград, което по-късно е изгорено от [[партизани]]те. През лятото на [[1943]] г. в местността „Дерменка“ се установява взаимодействие между [[Родопски партизански отряд „Антон Иванов“|отряд „Антон Иванов“]] и отряда на [[Никола Парапунов]], а през лятото на [[1944]] г. – между [[Партизанска бригада „Чепинец“|отрядите Чепинец]] и [[Партизански отряд „Анещи Узунов“|Анещи Узунов]]. През [[1950]] г. е открито и селско училище до четвърти клас, носещо името на [[Никола Вапцаров]], като в сградата се е намирал и магазинът, а през [[1999]] г. училището е преместено в нова сграда, където се обучават около 100 деца от първи до осми клас.

== Редовни събития ==