Ил-2: Разлика между версии

Ил-2 постъпва на въоръжение в строевите части едва месец преди [[Операция Барбароса|нахлуването]] на [[Нацистка Германия]] в СССР – към 22 юни 1941 г. на въоръжение във [[ВВС]] са едва 100 от около 250 построени самолета<ref>[http://www.wunderwaffe.narod.ru/Magazine/AirWar/08/03.htm Ил-2/Ил-10. История создания и применения, Часть 2]</ref>, а в средата на септември са малко над 200, въпреки че само през първите три месеца на фронта са изпратени 725 машини с екипажи<ref name="narod1"/>. Предвид на много слабата подготовка на летците, лошата видимост назад от кабината и най-вече заради липсата на стрелец, охраняващ задната полусфера на машината, „Ил“-овете търпят големи загуби от противниковата изтребителна авиация в първите месеци от войната. Освен това, тъй като естеството на изпълняваните от тях бойни задачи изисква полети на ниска и пределно ниска височина над целта, загубите от [[ПВО|противовъздушната отбрана]] също не са никак малки. По осреднени оценки, ако до момента на унищожаването си в първите месеци от войната един съветски изтребител извършва 69 полета, бомбардировач – 48, то щурмовикът Ил-2 извършва едва 26. Въпреки че е наричан „летящ танк“, бронята на самолета се движи в границите 4 – 12 мм, което не е особена пречка за зенитните оръдия, а поради слабия си обзор назад пилотите често дори не разбират, че зад тях има изтребител, който бързо ги сваля със стрелба от малко разстояние по кабината, маслорадиатора или по незащитената опашна част на тялото. В същото време съветската изтребителна авиация е почти напълно разгромена, затова щурмовиците летят без изтребително прикритие и стават лесна плячка на противника. Друг проблем е много слабата летателна подготовка на пилотите и липсата на ясно виждане как да се използва щурмовата авиация. Пилотите не познават силните и слабите страни на своя самолет, принудени са да летят на малка височина в сгъстени групи и да атакуват целите по няколко пъти. Слабата маневреност на тежките самолети и ограничената им скорост при подхода към целта, още повече улесняват немските [[зенитно оръдие|зенитчици]] и в началото „Ил“-овете са унищожавани на цели групи. Стига се дотам, че само за 10 бойни полета на летците-щурмовици се присвоява званието [[Герой на Съветския съюз]]. Много показателен е фактът, че само един пилот през 1941 г. е удостоен с това звание, изпълнявайки условието за 10 бойни полета – това е лейтенант Н. М. Карабутин от 216-и ШАП (Щурмови авиационен полк) на [[Западен фронт (СССР)|Западния фронт]], който до 16 септември 1941 г. има 13 бойни полета. В началото на 1942 г. званието получават още трима пилоти, но те са с над 15 полета<ref>Сред съветските летци-щурмовици битува суеверието, че съществуват три прокълнати граници при бойните полети – свалят ги обикновено при 3 – 4-ия боен полет, при 13 – 14-ия и при 33 – 34-ия. Ако пилотът направи 35 бойни полета, вече може да се надява, че ще преживее войната.<ref>[http://www.iremember.ru/content/view/599/55/lang,ru/ www.iremember.ru]</ref>. Според официалната статистика на [[Щаб]]а на ВВС от около 1500 изпратени на фронта Ил-2, до 31 декември 1941 г. са загубени 1100<ref>[http://www.wunderwaffe.narod.ru/Magazine/AirWar/07/02.htm Ил-2/Ил-10, История создания и применения, Часть 2]</ref>. Разбира се, по-късното числото бойни полети, необходимо за получаването на най-висшата съветска награда е завишено неколкократно. Въпреки това производството на Ил-2 се увеличава все повече – причините за това са от една страна много завишените доклади за успехите на щурмовата авиация, пристигащи от фронта; от друга, че производството им е вече усвоено, а и е по-евтино и лесно от това на двумоторни машини; и накрая – просто в Съветския съюз по това време не съществува алтернатива на този самолет.