Сукарно: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
мРедакция без резюме |
||
Ред 13:
Сукарно е един от водачите на индонезийската борба за независимост от Нидерландия. Той е сред водачите на индонезийското националистическо движение по време на [[Нидерландска Индия|колониалния период]] на страната и прекарва над десетилетие в холандски плен, преди да бъде освободен от японските сили, които окупират Индонезия през [[Втората световна война]]. Той и съратниците му помагат на японците във войната, които в замяна улесняват разпространението на индонезийските националистически идеи. След капитулацията на Япония, Сукарно и [[Мохамад Хата]] обявяват независимостта на Индонезия на 17 август 1945 г. Сукарно е назначен за президент, а Хата – за вицепрезидент. Той води индонезийците в съпротивата им срещу опитите на холандците да си възвърнат колонията до 1949 г., когато Нидерландия официално признава индонезийския суверенитет.
След хаотичен период на [[парламентарна демокрация]], през 1959 г. Сукарно установява диктатура, която той нарича „Направлявана демокрация“. Така той слага край на нестабилността и бунтовете,
== Ранен живот и образование ==
Ред 35:
От революционната си столица [[Йогякарта]], Сукарно се завръща триумфално в настоящата столица [[Джакарта]] на 28 декември 1949 г. Там той установява себе си и свитата си в разкошния дворец на холандските генерал-губернатори. Той продължава да ръководи страната спокойно. Неговите все по-многобройни и откровени критици твърдят, че Сукарно не вдъхновява съгласувани програми за национална организация и администрация, рехабилитация и развитие, каквито са съвсем очевидно необходими. Вместо това, той провежда множество официални и неофициални срещи, приеми, банкети и т.н. Индонезийските политици все повече побесняват, когато Сукарно се заема с хитри маневри, които правят стабилизирането невъзможно. Индонезийската икономика е осакатена, докато Сукарно насърчава най-смелите разточителства. Все пак, нацията постига впечатляващи приходи в здравеопазването, образованието и културното самосъзнание. Всъщност, така е постигнато онова, което самият Сукарно най-радостно търси и счита за „национална идентичност“. Това постижение, обаче, излиза безбожно скъпо.<ref name="britannica"/>
След в края на 1956 г. мечтае да погребе феодалните политически партии в страната и така да постигне национален консенсус и
Политическите и личните ексцесии на Сукарно, по-късно олицетворени от неговата [[неомарксизъм|неомарксистка]] идеология и добилия печална слава кабинет от 100 корумпирани и цинични министри, предизвикат непрекъснато състояние на национална криза в страната. След 1957 г. опитите за покушение срещу Сукарно стават обичайна картинка. На Суматра и [[Сулавеси]] избухват бунтове през 1958 г. [[Инфлация]]та увеличава разходите за живот хилядократно. Въпреки това, през 1960 г. получава [[Ленинска награда за мир]] от [[Съюз на съветските социалистически републики|съветското]] правителство. През 1963 г. Сукарно няколко пъти грубо отказва финансова помощ от страна на [[САЩ]] и скъсва взаимоотношенията си с тях. След като получава военна помощ от [[Съветския съюз]], той се противопоставя и на него.<ref name="britannica"/>
|