Сукарно: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 13:
Сукарно е един от водачите на индонезийската борба за независимост от Нидерландия. Той е сред водачите на индонезийското националистическо движение по време на [[Нидерландска Индия|колониалния период]] на страната и прекарва над десетилетие в холандски плен, преди да бъде освободен от японските сили, които окупират Индонезия през [[Втората световна война]]. Той и съратниците му помагат на японците във войната, които в замяна улесняват разпространението на индонезийските националистически идеи. След капитулацията на Япония, Сукарно и [[Мохамад Хата]] обявяват независимостта на Индонезия на 17 август 1945 г. Сукарно е назначен за президент, а Хата – за вицепрезидент. Той води индонезийците в съпротивата им срещу опитите на холандците да си възвърнат колонията до 1949 г., когато Нидерландия официално признава индонезийския суверенитет.
 
След хаотичен период на [[парламентарна демокрация]], през 1959 г. Сукарно установява диктатура, която той нарича „Направлявана демокрация“. Така той слага край на нестабилността и бунтовете, застршаващизастрашаващи оцеляването на разнообразната държава. През 1960-те години Сукарно поема [[левица|ляв]] политически курс, предоставяйки подкрепа и защита на [[Комунистическа партия на Индонезия|Комунистическата партия на Индонезия]], което води до силно недоволство у военните и ислямистите. Освен това, той предприема поредица агресивни външни политики под претекста [[Антиимпериализъм|антиимпериализма]] с помощ от [[Съветския съюз]] и [[Китай]]. Провалът на преврата от 30 септември 1965 г., предвождан от „Движението на 30 септември“, довежда до разпускането на комунистическата партия и екзекутирането на членовете ѝ, при което загиват между половин и един милион души.<ref name="Robinson2018">{{cite book |last=Robinson |first=Geoffrey B. |date=2018 |title=The Killing Season: A History of the Indonesian Massacres, 1965 – 66 |url=https://press.princeton.edu/titles/11135.html |location= |publisher=Princeton University Press |page=3 |isbn=978-1-4008-8886-3 }}</ref><ref>{{cite book |last=Melvin |first=Jess |date=2018 |title=The Army and the Indonesian Genocide: Mechanics of Mass Murder |url=https://www.routledge.com/The-Army-and-the-Indonesian-Genocide-Mechanics-of-Mass-Murder/Melvin/p/book/9781138574694 |publisher=Routledge |page=1 |isbn=978-1-138-57469-4}}</ref><ref name="Blumenthal80">Mark Aarons (2007). "[https://books.google.com/books?id=dg0hWswKgTIC&lpg=PA80&pg=PA69#v=onepage&q&f=false Justice Betrayed: Post-1945 Responses to Genocide]." In David A. Blumenthal and Timothy L. H. McCormack (eds). ''[http://www.brill.com/legacy-nuremberg-civilising-influence-or-institutionalised-vengeance The Legacy of Nuremberg: Civilising Influence or Institutionalised Vengeance? (International Humanitarian Law).]'' Martinus Nijhoff Publishers. {{ISBN|9004156917}} p.&nbsp;[https://books.google.com/books?id=dg0hWswKgTIC&pg=PA80 80].</ref><ref name=indoholo>[http://time.com/4055185/indonesia-anticommunist-massacre-holocaust-killings-1965/ The Memory of Savage Anticommunist Killings Still Haunts Indonesia, 50 Years On], ''Time''</ref> През 1967 г. е заменен от Сухарто и остава под домашен арест до смъртта си през 1970 г.
 
== Ранен живот и образование ==
Ред 35:
От революционната си столица [[Йогякарта]], Сукарно се завръща триумфално в настоящата столица [[Джакарта]] на 28 декември 1949 г. Там той установява себе си и свитата си в разкошния дворец на холандските генерал-губернатори. Той продължава да ръководи страната спокойно. Неговите все по-многобройни и откровени критици твърдят, че Сукарно не вдъхновява съгласувани програми за национална организация и администрация, рехабилитация и развитие, каквито са съвсем очевидно необходими. Вместо това, той провежда множество официални и неофициални срещи, приеми, банкети и т.н. Индонезийските политици все повече побесняват, когато Сукарно се заема с хитри маневри, които правят стабилизирането невъзможно. Индонезийската икономика е осакатена, докато Сукарно насърчава най-смелите разточителства. Все пак, нацията постига впечатляващи приходи в здравеопазването, образованието и културното самосъзнание. Всъщност, така е постигнато онова, което самият Сукарно най-радостно търси и счита за „национална идентичност“. Това постижение, обаче, излиза безбожно скъпо.<ref name="britannica"/>
 
След в края на 1956 г. мечтае да погребе феодалните политически партии в страната и така да постигне национален консенсус и преспоритетпросперитет, Сукарно се отървава от парламентарната демокрация и унищожава свободното предприемачество. Той поема по курса на „направлявана демокрация“ и „направлявана икономика“, които на практика предвещават [[диктатура]].<ref name="britannica"/>
 
Политическите и личните ексцесии на Сукарно, по-късно олицетворени от неговата [[неомарксизъм|неомарксистка]] идеология и добилия печална слава кабинет от 100 корумпирани и цинични министри, предизвикат непрекъснато състояние на национална криза в страната. След 1957 г. опитите за покушение срещу Сукарно стават обичайна картинка. На Суматра и [[Сулавеси]] избухват бунтове през 1958 г. [[Инфлация]]та увеличава разходите за живот хилядократно. Въпреки това, през 1960 г. получава [[Ленинска награда за мир]] от [[Съюз на съветските социалистически републики|съветското]] правителство. През 1963 г. Сукарно няколко пъти грубо отказва финансова помощ от страна на [[САЩ]] и скъсва взаимоотношенията си с тях. След като получава военна помощ от [[Съветския съюз]], той се противопоставя и на него.<ref name="britannica"/>