Арабски халифат: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м overlinking |
м →Упадък на Абасидите (9 – 13 век): посин препр |
||
Ред 111:
При абасидите националното самосъзнание на персите се възражда <ref >„Muh. Stud.“, I, 101 – 208, Голдциер</ref>. След като [[Харун ал-Рашид]] жестоко избива Бармекидите, които дотогава съумяват да претопяват персийския и арабския елемент в едно, двете народности се разкъсват. При [[Мамун]] силният политически [[сепаратизъм]] на Персия се изразява в основаването на династията на [[Тахириди]]те в [[Хорасан]] (821 – 873 г.), което се оказва първия симптом на предстоящото отпадане на Персия от халифата. В самата държава, в столицата [[Багдад]], халифи станали зависими от своеволната преторианска тюркска гвардия, формирана от [[ал-Мутасим]] (833 г.). Усещайки, че властта им отслабва халифите (първи сред тях – [[Ал-Мутавакил]], 847 г.) решават, че трябва да търсят нова подкрепа – в правоверното духовенство. За целта обаче трябвало да се отрекат от мутазилитското волнодумство.
По този начин, заедно с прогресивното отслабване на властта на халифите, се засилват позициите на правоверието, преследването на ересите, свободомислието и другите религии (християни, [[евреи]] и др.), религиозното гонение на философията, естествените и дори на точните науки. Това се оказва лесно, защото халифът, като глава на църквата, може канонически да обяви каквото реши за ерес, а новата и силна школа богослови, основана от Ашар (874 – 936 г.)е оставена да води „научна полемика“ с философията и светската наука и удържа победа в общественото мнение. Получава се обаче така, че най-славните арабски философи (басрийските [[
Свидетели на постепенното разпадане на халифата стават халифите:
Ред 144:
Край на Фатимидския халифат, толкова ненавистен за Абасидите, слага верният сунит [[Саладин]] (1169 – 1193 г.). Основаната от него династия на [[Аюбиди]]те (1169 – 1250 г.) признава върховенството на багдадския халиф. Възползвайки се от слабостта на разпадналата се селджукска династия, енергичният халиф [[Ан-Насир]] (1180 – 1225 г.) замисля да разшири пределите на малкия си багдадски халифат и посмява са встъпи в борба с могъщия харезмшах [[Мохамед ибн-Такаш]]. Ибн-Такаш заповядва на събранието на богословите да прехвърлят халифата от рода Абаса на рода Али и изпраща войската си срещу Багдад (1217 – 1219 г.), а Насир изпраща посланици при монголците на [[Чингисхан]], канейки ги да нахлуят в [[Хорезм]]. Нито Ан-Насир (починал през 1225 г.), нито [[Аз-Захир]] (1220 – 1226 г.) успяват да видят края на започната от тях катастрофа, погубила ислямските страни в Азия в културно-материално отношение. Последните багдадски халифи са [[Ал-Мустансир]] (1226 – 1242 г.) и напълно безпомощният и бездарен [[Ал-Мустасим]] (1242 – 1258 г.), който през 1258 г. предава столицата на монголските пълчища на [[Хулагу]]-хан и 10 дни по-късно е екзекутиран с по-голямата част от членовете на династията си.
Един от потомците му избягва в Египет и [[мамелюки|мамелюкския]] [[султан]] [[
== Исторически извори ==
| |||