Ислям: Разлика между версии

Ислямът е преобладаващата религия в [[Близък изток|Близкия изтокИзток]] и [[Северна Африка]], както и в големи части от [[Азия]] и [[Субсахарска Африка]].{{hrf|Encyclopaedia Britannica|2003}}{{hrf|Think Quest}} Значителни мюсюлмански общности има в [[Китай]] и [[Русия]], както и на някои от [[Антилски острови|Антилските острови]]. Около 13% от всички мюсюлмани живеят в [[Индонезия]], най-голямата предимно мюсюлманска държава, 31% – в [[Индийски субконтинент|Индийския субконтинент]], а други 20% – в [[Арабски свят|арабските страни]].{{hrf|Miller|2009|8, 17}}{{hrf|Esposito|2002|21}}{{hrf|Esposito|2004|2, 43}} Общности на мюсюлмански имигранти или хора, приели исляма, има в почти всички части на света.

В [[български език|българския език]] често, особено в исторически план, мюсюлманите се наричат „мохамедани“, като този термин се използва просто като синоним на мюсюлманин. Самите мюсюлмани намират обаче тази дума за неуместна, понякога дори за обидна, тъй като според тях учението на исляма не води началото си от Мохамед като създател на [[религия]]та. В исляма се приема, че божествената религия, дадена на първия човек (Адам), е именно мюсюлманската религия (която в превод от арабски означава „мирната" религия) и че това е било и учението, дадено на Авраам, Моисей и Исус. Мохамед е последният от тази верига на многобройни Божии пратеници и се счита за на най-великия от пророците, възвестили Бога.

Основните вярвания в Исляма са: вярата в един Бог (Аллах), Ангелите на Аллах (Малаика), Книгите на Аллах (Кутубуллах), Пратенците на Аллах (Русулуллах), Съдния Денден (Яумуддин), Съдбата (ал-Кадр), Живота след смъртта (Ахира). В някои текстове, тези вярвания са общо шест. Причината за това е, че вярата в Съдния Денден бива разглеждана като част от Живота след смъртта. Тези седем вярвания (или шест, както е обяснено по-горе), могат да се обединят в три групи. Това са Таухид (вярата, че Бог е един и че той определя съдбата), Рисалах (пророчество, което включва вярата в ангелите, книгите и пророците на Аллах) и Ахира (живот след смъртта, към което спада вярата в Съдния Денден). Таухид, Рисала и Ахира определят ислямския начин на живот. {{hrf|Sarwar|2006|17 – 18}}

За мюсюлманите текстът на Корана е разкрит пред [[Мохамед]] от Бог чрез Джебраил (а.с) по време на множество явявания между 610 година и смъртта на Мохамед на 8 юни 632 година.{{hrf|Esposito|2004|17 – 18, 21}} Смята се, че Коранът е записан от съратниците на Мохамед още преди неговата смърт, въпреки че първоначално той се предава главно в устна форма. Отделните части на Корана са събрани по времето на първия халиф [[Абу Бакр]] и са окончателно стандартизирани при третия халиф [[Осман ибн Афан]]. Текстологичните изследвания показват, че Коранът не се е променил съществено от 7 век насам.{{hrf|Peters|1991|3 – 5}}

Мюсюлманите, както и християните, вярват, че този кратък земен живот, с всичките си изпитания, ни подготвя за отвъдния живот, който е вечен. Според ислямските вярвания реалността на нашия материален свят приключва с настъпването на Съдния ден. В него Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. Според Корана никой освен Аллах не знае кога ще настъпи Съдният ден. „Часът – скривам го докрай – непременно ще дойде, за да се въздаде на всеки според делата му“ (20:15). На този ден хората ще бъдат възкресени във физическите си тела, но със сетива и характеристики, непознати за нашите земни разбирания. „Ние отредихме смъртта за вас и не ще бъдем възпрени да променим такива като вас и да ви пресъздадем в нещо, което не ви е познато“ (56:60 – 61). Аллах уверява тези, които се съмняват, че ще бъдат възкресени: „Нима човек смята, че Ние не ще съберем костите му? Наистина Ние можем да възстановим и върховете на пръстите му“ (75:3 – 4). За разлика от живота на земятаЗемята, където хората имат свободна воля да вярват или да не вярват в Бог, да вършат добро или зло, със започването на Съдния ден хората ще бъдат лишени от този избор.{{hrf|Maqsood|2000|31}} Всеки човек ще бъде съден според добрите и лошите дела, които е извършил на земята.{{hrf|Maqsood|2000|30}} В сура Залзала (Земетръсът), Аллах казва: {{цитат|Който извърши добро, дори с тежест на прашинка, ще го види. И който извърши зло, дори с тежест на прашинка, ще го види.|99:7 – 8}}

Ужасът, който ще обхване хората в Деня, ще бъде толкова силен, че роднинските връзки няма да имат значение – всеки човек ще бъде погълнат от мисълта за собственото си спасение. На този ден никой не ще може да помогне на ближния си. {{цитат|Денят, в който близък не ще избави близък с нищо. И не ще им се помогне, освен когото Аллах пощади. Той е ВсемогъщияВсемогъщият, МилосърднияМилосърдният.|44:41 – 42}}

СетнияСетният Денден (2:8), ДеняДенят на възкресението (2:85), ДеняДенят, за който няма съмнение (3:9), тежкияТежкият Денден (11:77), ДеняДенят, за който хората ще бъдат насъбрани (11:103), знаменателнияЗнаменателният Денден (11:103), ДеняДенят, в който не ще има нито откуп, нито приятелство (14:31), ДеняДенят на знайното време (15:38), ДеняДенят на горестта (19:39), неизбежнияНеизбежният Денден (30:43), ДеняДенят на отсъждането (32:29), ДеняДенят на разграничението (37:21), ДеняДенят на равносметката (38:16), ДеняДенят на срещата (40:15), наближаващияНаближаващият Денден (40:18), ДеняДенят на призива (40:32), ДеняДенят на сбора (42:7), ДеняДенят на обещанието (50:20), ДеняДенят на вечността (50:34), ДеняДенят на истината (78:39), обещанияОбещаният Денден (85:2), всепокриващияВсепокриващият Денден (88:1), Часът (6:31), Събитието (56:1), Неизбежното (69:1), Бедствието (69:4), Голямото прииждане (79:34), Грохотът (80:33).

Съдният ден представлява последните моменти от съществуването на материалния свят. От описанието на Съдния ден в Свещения Коран става ясно, че бедствията, на които хората ще станат свидетели, надминават всички наши представи за разрушителните природни явления, от миналото и настоящето на земятаЗемята. „Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение“ (44:11); Когато земята се разтърси в трус и планините се разломят на отломки, и станат разпиляна прах [...]" (56:4 – 6).

[[Джихад]]ът, ({{lang|ar|на=от|جهاد‎‎ – усилие}}) е задължение за всеки вярващ мюсюлманин. В ранните години на исляма се възприема буквално – като война срещу неверниците. Но още преди [[9 век]], т.е. преди религиозните войни, свързани с [[Кръстоносен поход|кръстоносните походи]], ''Голямото медресе'' (в [[Кайро]]) препоръчва (становището е именно препоръчително, а не задължително) „свещена война, която вярващият води вътре в себе си“. Второто значение е война в буквалния смисъл. Тя се води по строго определени правила, включително щадене на невинните, жените и децата. В по-широк смисъл свещената борба (джихад) включва защитаване на честачестта, на имуществото, на родината, както и борбата с корупцията, подтисничеството и невежеството.

Последният пратеник към всички хора е Мохамед. Той е роден през 570 г. в семейство в [[Мекка]], в днешна [[Саудитска Арабия]]. Според ислямските предания през 610 година след Хрг. започнало предаването на откровения от Аллах към Мохамед чрез меляикето (ангел/архангел) Джебраил (а.с) (Гавраил), с чието разпространение Мохамед трябвало да се занимава до края на живота си или в продължение на 23 години. Той поема Пророчеството на четиридесет годишначетиридесетгодишна възраст. (До този момент Мохамед е бил неграмотен и впоследствие много пъти изтъква, че той само цитира Божието Слово).)

[[Файл:Ibrahim Pasha Mosque, Razgrad.jpg|мини|250x250пкс|[[Ибрахим паша джамия]] в [[Разград]] – джамия, включена в списъка на [[ЮНЕСКО|Юнеско]]]]

Ислямът се появява на [[Балкански полуостров|Балканите]] включително на територията на днешна България още през [[7 век]], когато след първите [[Византия|византийско]]-[[Арабски халифат|арабски]] [[война|войни]] много пленници са заселени на полуострова. Така или иначе, ислямът остава изолиран, неговите последователи, преселени на Балканите, са [[Асимилация (социология)|асимилирани]] от местното население и възприемат местната [[култура]], религия и [[обичай|обичаи]]. Едва с нашествието на [[селджукски турци|селджукските турци]] ислямът получава широко разпространение. През [[14 век|14]]- – [[15 век]] той е бил налаган насилствено чрез убийства и издевателства над българския народ и в по-редки случаи е бил приеман доброволно поради облекчената [[данъчна система]], която предлага османската система. Представители на старите балкански [[аристокрация|аристократични]] фамилии са сред първите, възприели исляма.

Особено значение за бъдещето на Балканите има приемането на исляма от албанците през [[16 век|16]]- – [[17 век]]. Третирани през предишните векове от своите могъщи съседи – българи, сърби, гърци като второстепенен народ, те получават не само пълни права, но и господство над съседните народи, което открива пътя им за културна и етническа експанзия. Същото се отнася и за босненците, които преди да приемат исляма били предимно богомили.

В досег с [[Европа]] ислямът влиза за първи път през 711 г. сл. Хр. със завоюването на Испания от [[умаяди]]те, които достигат [[Франция]], но през 732 г. са спрени от [[франки]]те в битката при [[Тур (град)|Тур]]. На Иберийския полуостров мюсюлманско държавно присъствие остава чак до 1492 г. Мюсюлманското население е прогонено окончателно към 1614 г.

Уахабизмът е ултраконсервативно реформаторско движение в сунитския ислям от 18 век и доминираща форма на исляма на Арабския полуостров – най-вече [[Саудитска Арабия]] и [[Катар]], малки части от [[Африка]] и [[Западен Ирак]]. Той е религиозно движение на [[Ислямски фундаментълизъмфундаментализъм|ислямски фундаменталисти]], търсещо да се върне към ранните основополагащи източници на исляма – [[Коран]]ът, който е откровение на Аллах, и [[хадис]]ите, които са разкази за деянията на Мохамед.

По-особена група са т. нар. суфии или [[Суфизъм|суфити]], които са всъщност мистици, които подобно на [[аскет]]ите от другите религиозни школи търсят центъра на познанието не във външното откровение, а във вътрешното преживяване.

Този въпрос засяга взаимодействието на западната култура и настаняващия се там ислям чрез миграционните потоци предимно от Близкия изтокИзток и [[Северна Африка]].

В Швеция за първи път имам, който е [[гей]], дава благословия за брак между две жени, след като те са сключили граждански брак, съгласно законовите възможности в [[Швеция]]. Людовик Мохамед Захед бракосъчетава иранките Шахар Мослех и Мириам Иранфар.<ref>Сведение от „Маргиналия“ под заглавието „Стокхолм: Две мюсюлманки сключиха брак с благословията на имам гей“ от 28 август 2014 г. Връзка [http://www.marginalia.bg/novini/stokholm-dve-myusyulmanki-sklyuchiha-brak-s-blagosloviyata-na-imam-gej/ тук].</ref>

От гледна точка на ислямското богословие, базирано на СвещениятСвещения [[Коран]], ислямът разделя хората на три основни групи<ref>John L. Esposito, ed. (2014). "Ahl al-Kitab". The Oxford Dictionary of Islam. Oxford: Oxford University Press. doi:10.1093/acref/9780195125580.001.0001. ISBN 9780195125580.</ref>: (1) [[мюсюлмани]], (2) хора на Писанието и (3) неверници и съдружаващи. Хората, които отричат съществуването на бог, както и тези, които вярват в множество богове, се считат от Исляма за неверници и съдружаващи. Не така стои въпросът с някои от наридитенародите, които Коранът обозначава като ''"Хората на писанието"'' или на [[арабски]] ''أهل الكتاب‎'' "Ahl al-Kitāb"). Това понятие обхваща народите, дарени със свещена книга и на които е вече изпратен божий пратеник, като в тази група влизат основно [[християни]]те и [[евреи]]те. В тази насока, Коранът повелява: