Седемте срещу Тива: Разлика между версии

[[Пития|Оракулът в Делфи]] предсказва, че [[Едип]] ще убие баща си и ще се ожени за майка си. При търсенето на убиеца на [[Лай]], [[Едип]] разбира, че самият той е убиец и син на жертвата. Също така разбира, че неговата съпруга [[Йокаста (митология)|Йокаста]] е собствената му майка. Шокиран от факта, че предсказанието на Оракула става реалност, той си избожда очите и се оттегля като цар на Тива. Проклина синовете си да делят наследството с кръв. [[Йокаста (митология)|Йокаста]] се самоубива. От брака на [[Едип]] и неговата майка се раждат четири деца – [[Етеокъл]], [[Полиник]], [[Антигона]] и [[Исмена]]. Двамата синове, [[Етеокъл]] и [[Полиник]], превземат Обединеното кралство и в опит да избегнат кръвопролития, се договарят да владеят [[Тива]] последователно. Въпреки това, те не изглеждат заинтересовани от регентството, затова [[Едип]] ги смъмря за тяхната небрежност. Пръв царувал [[Етеокъл]], а [[Полиник]] заминал за [[Аргос]] и се оженил за дъщерята на аргоския цар [[Адраст]]. След една година обаче [[Етеокъл]] нарушил споразумението и не допуснал брат си в града, което станало причина за похода на [[Полиник]]. В него участвали седем героя. Всеки един от нападателите застанал пред една от вратите на крепостта, като срещу всеки от тях се изправил по един защитник, също общо седем. Така започва трагедията на [[Есхил]].

В началото типично за трагедиите било хорът да заема главно положение. „Седемте срещу Тива“ е една от най-ранните запазени трагедии, която започва с речеви пролог, а не с хоров съпровод. В нея няма много действие, преобладават диалозите между гражданите на [[Тива]] и техния цар – [[Етеокъл]], относно опасността от вражеската армия пред портите на града. Преките диалози дават представа за характера на [[Етеокъл]]. Налице са подробни описания на седемте капитани от армията на [[Полиник]]. Описани са изчерпателно и техните щитове. От своя страна [[Етеокъл]] съобщава кои свои капитани ще изпрати срещу армията от [[Аргос]]. Воинът пред седмата порта е собственият му брат – [[Полиник]].

[[Етеокъл]] научава за това. Спомня си за проклятието на баща им [[Едип]]. Той решава да се срещне и да се сражава с брат си за бащиното наследство, затова излиза пред седмата порта. Следван от хора, влиза пратеник, който съобщава, че нападателите са разгромени, но [[Етеокъл]] и [[Полиник]] са се убили взаимно в битката. Със смъртта на двамата братя се прекъсва Едиповата кръв и се успокоява злият дух. Вината на дедите е изкупена. Тиванците побеждават. Телата им са докарани на сцената и хорът ги жали.

Заради славата на трагедията на [[Софокъл]] – [[Антигона (Софокъл)|„Антигона“]], краят на „Седемте срещу Тива“ бил пренаписан почти петдесет години след Есхиловата смърт. [[Есхил]] написал края с искрено съжаление за мъртвите братя, но днес този завършек служи за въведение в [[Антигона (Софокъл)|„Антигона“]] – появява се пратеник, който съобщава, че има забрана [[Полиник]] да бъде погребан, сестра му [[Антигона]] обаче заявява намерението си, че ще престъпи тази заповед. [[FileФайл:Eteocles and Polynices - Project Gutenberg eText 14994.png|thumbnailмини|300px|Отнасяне на телата на мъртвите братя [[Етеокъл]] и [[Полиник]], by Alfred Church]]

В поведението на [[Етеокъл]] действието на родовото проклятие е неразделно слято със съзнателния избор за пътя. Той е мрачна фигура, чувства се самотен между гражданите, отблъснат от боговете, чужд е на нежните чувства, презира жените и смъртно мрази брат си. [[Есхил]] го дарява и с положителни качества – гореща любов към отечеството, дарбата на вожд и организатор. Той се явява като ръководител в отбраната на града и положителната му роля като борец за родината е подчертана контрастно от плахото настроение на хора на тиванските девойки. Още в пролога на трагедията, [[Етеокъл]], като узнава, че враговете се готвят за пристъп, се обръща към боговете с молба за спасяване поне на града. Проклятието става негов съюзник в хода на борбата. Обречеността му се превръща в решение да отиде лично в гибелен бой с [[Полиник]]. Решение, продиктувано и от чувството за войнишки дълг, и от съзнанието за проклятието, което тежи над рода на [[Лай]], и от вярата на защитаваното дело. [[Етеокъл]] може свободно да избира начина си на действие, но по собствена воля, в името на поставената цел тръгва на смърт. Смъртта, казва той, не е позорна. Цялата отговорност той поема върху себе си, знае своята съдба и действа напълно съзнателно. По такъв начин съдбата и свободната воля действат едновременно, но независимо една от друга. Това е вече ярко изразена индивидуалност. Освен това неговият образ притежава голямата сила на патриотичния патос: умира, но спасява своето отечество.

Митът за „ненадминатите седем“, които са представлявали заплаха за града се базира на историята от [[Бронзова епоха|Бронзовата епоха]] преди [[Троянска война|Троянската война]], когато от споменатите кораби в [[Илиада|„Илиада“]] единствено остава Хипотеб („Нискоград“), който остава в руините на [[Тива]]. На археолозите им е било трудно да намерят седемте порти на [[Тива]]. През 1891 г. Улрих фон Виламовиц-Молендорф обявил, че седемте порти са съществували като аналог на седемте търсачи на убежища, които имат различни имена. Някои от тях имат и известни идентичности, например познатият като „психически [[Амфиарай]]“ е имал собствено светилище и култ. „Други се появяват като резервни герои, за да допълнят списъка“, според Буркет.