Уикипедия

Сухарто: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 39:
През 1931 г. Сухарто заминава да учи в град Уоногири. Там той се запознава с Даржатми – [[шаман]] на яванските мистични изкуства и лечение чрез вярва. Това преживяване му повлиява дълбоко, а по-късно като президент Сухарто се обгражда с мощен символизъм.<ref name="SMH_McDONALD" /> Парите за обучението му, обаче, не стигат, което го принуждава да се върне обратно при баща си в Кемусук, където продължава да учи в по-евтино училище в Йогякарта до 1939 г.<ref name="McDonald 1980, p. 11" /><ref name="ELSON1">{{harvnb|Elson|2001| pages = 1 – 6 }}</ref>
 
Израстването на Сухарто контрастира с това на водещите индонезийски националисти като [[Сукарно]], тъй като Сухарто почти не изпитва интерес към [[Антиимпериализъм|антиколониализма]] или към политическите проблеми извън тези, които непосредствено го засягат. За разлика от Сукарно, той има много малък досег с нидерландските колонизатори. Съответно, той не научава [[нидерландски език]] в детството си, а едва след като влиза в редиците на нидерландската армия орезпрез 1940 г.<ref name="ELSON1"/>
 
== Военна кариера ==
Ред 45:
[[Файл:Lieutenant Colonel Suharto.jpg|мини|Сухарто като командант, 1947 г.]]
 
Сухато завършва училище на 18-годишна възраст е започва чиновническа работа в банка в Урянтаро. Той е принуден да напусне, след като скъсва единствените си работни дрехи при инцидент с велосипед..<ref>McDonald (1980), p. 12 – 13</ref> След период на безработица, той се присъединява към [[Кралска холандска източноиндийска армия|Кралската холандска източноиндийска армия]] през юни 1940 г. и започва обучението си в Гомбонг близо до Йогякарта. Докато [[Нидерландия]] се намира под немска окупация, а [[Японската империя]] цели достъп до индонезийските нефтени запаси, холандците отварят приема на яванци в армията, който до този момент е бил забранен.<ref name="McDonald 1980, pages 13">McDonald (1980), p. 13</ref> Сухарто е назначен в 13-ти батальон в Рампал, повишен е всержантв сержант, след което е изпратен в резерва.<ref name="ELSON2">{{harvnb|Elson|2001| page=8 }}</ref>
 
След като холандците се предават пред настъпващите японски сили през март 1942 г., Сухарто напуска армията и се връща в Урянторо. След месеци без работа, той става един от хилядите индонезийци, които грабват възможността да се присъединят към силите по сигурността, организирани от японците, ставайки част от полицията в Йогякарта.<ref name="McDonald 1980, pages 13" /> През октомври 1943 г. Сухарто се премества от полицията в новосформираната от японците милиция „Защитници на отечеството“. Докато се обучава за взводен командир, той се запознава с местния вариант на японското ''[[бушидо]]'', който се използва за индоктриниране на войската. Това овучениеобучение насажда антихоландска и пронационалистка мисъл, което е и целта на японските военни. Срещата с националистическата и военната идеология дълбоко повлиява на начина на мислене на Сухарто.<ref name="ELSON3">{{harvnb|Elson|2001| page = 9 }}</ref>
 
Сухарто е назначен в батальон на брегова охрана южно от Йогякарта, след което е приет на обучение за командир на рота в [[Богор]] от април до август 1944 г. Като ротен командир той провежда обучение на новите членове на „Защитници на отечеството“ в [[Суракарта]], [[Джакарта]] и [[Мадиун]]. Японската капитулация и обявяването на независимостта на Индонезия през август 1945 г. настъпват, докато Сухарто е назначен в отдалечена планинска местност, където обучава нови попълнения, заместващи екзекутираните от японците бунтовници от „Защитници на отечеството“, които се надигат през февруари.
 
=== Индонезийска национална революция ===
Два дни след като японците капитулират, борците за независимост [[Сукарно]] и [[Мохамат Хата]] обявяват независимостта на Индонезия, като първият става президент, а вторият става вицепрезидент на новата република. Сухарто разпуска войските си по заповед на японското командване и се завръща в Йогякарта.<ref name="McDonald 1980, p. 14">McDonald (1980), p. 14.</ref> Докато републиканските групи се надигат, за да отстояват индонезийската независимост, Сухатро се вклюючвавключва в ново формирования на новообразуваната индонезийска армия. Тъй като вече има опит от „Защитници на отечеството“, той е назначен за заместник-командир, а впоследствие е повишен на командир на батальон, когато републиканските сили са официално организирани през октомври 1945 г.<ref name="McDonald 1980, p. 14" /> Сухарто участва в съпротивата срещу колонизаторите при [[Магеланг]] и [[Семаранг]], като впоследствие е назначен за началник на бригада като командант.<ref>McDonald (1980), p. 16.</ref> След това е повишен на майор и поема ръководството над 10-ти батальон.<ref name="ELSON4">{{harvnb|Elson|2001| pages = 14 – 15 }}</ref>
 
Пристигането на съюзническите сили, които целят възвръщането на ситуацията до ''[[status quo ante bellum]]'', бързо довежда до сблъсъците между индонезийските републиканци и връщащите се нидерландци, подпомагани от британците. Сухатро предвожда войските си, които трябва да спрат настъплението на нидерландската T бригада на 17 май 1946 г. Това го издига в очите на командант Сунарто Кусумодиржо, който го кани да изготвят работните насоки за организирането и обединяването на командната структура на индонезийските сили.<ref name="ELSON5">{{harvnb|Elson|2001| pages = 15 – 17 }}</ref> Военните сили на Индонезия непрекъснато се преструктурират. Към август 1946 г. Сухатро е началник на 4-то военно регионално командване, стационирано в Йогякарта. Към края на годината дивизията е отговорна за защитата на западния и югозападния фронт на Йогякарта от холандските войски. Нидерландците по това време докладват, че с цел да генерира приходи, Сухарто спомага внасянето на [[опиум]] през територията му. През септември 1948 г. Сухарто се среща с [[Маноуар Мусо]], председател на [[Комунистическа партия на Индонезия|Комунистическата партия на Индонезия]], в опит за постигане на примирие с комунистическото въстание в Мадиун.<ref name="ELSON6" />
Ред 67:
В периода 1956 – 1959 г. служи като командир на дивизията Дипонегоро, стационирана в Семаранг, която е отговорна за Централна Ява и Йогякарта. Взаимоотношенията му с известните бизнесмени Лием Сиое Лионг и Боб Хасан, които поддържа и по време на президентството си, се зараждат в Ценртална Ява, където се замесва в поредица доходоносни начинания, чиято главна цел е да поддържат бедните военните сили да функционират нормално.<ref>{{cite book | last =McDonald | first =Hamish | title =Suharto's Indonesia | publisher =Fontana Books | year =1980 | pages =30 – 31 | isbn =0-00-635721-0}}</ref> Обаче, военните антикорупционни изследвания от 1959 г. уличават Сухарто в участие в контрабанден скандал. След като е освободен от длъжност, той е прехвърлен във военно училище в [[Бандунг]].<ref>{{cite book | last =McDonald | first =Hamish | title =Suharto's Indonesia | publisher =Fontana Books | year =1980 | pages =31 – 32 | url = | isbn =0-00-635721-0}}</ref> Там той е произведен в бригаден генерал, а в края на 1960 г. вече е заместник началник-щаб на армията.<ref name="SMH_McDONALD" /> На 6 март 1961 г. му е поверено командването над Стратегическата резерва на армията – въздушна сила в бойна готовност, стационирана в Джакарта.<ref name="SMH_McDONALD" /><ref>{{cite web |title=Sejarah : Kostrad |url=http://kostrad.mil.id/sejarah/|lang=id |website=Kostrad |accessdate=26 юли 2018}}</ref>
 
През януартиянуари 1962 г. Сухарто е повишен на [[генерал-майор]] и му е поверено ръководството на Операция Мандала – съвместно формирование между сухопътни, военноморски и военновъздушни сили в Макасар. През 1965 г. на Сухарто е поверено командването на силата ''Конфронтаси'' срещу новообразувана [[Малайзия]]. Опасявайки се, че ''Конфронтаси'' ще остави слабо военно присъствие на Ява и де факто ще предаде властта на двумилионната комунистическа партия, той дава пълномощие на разузнавателния офицер Али Муртопо да открие тайни преговори с британците и малайзийците.<ref name="SMH_McDONALD" />
 
== Преврат срещу Сукарно (1965 г.) ==
Ред 77:
 
=== Преврат и антикомунистическа чистка ===
Призори на 1 октомври 1965 г. шест генерала от армията са отвлечени и екзекутирани в Джакарта от войници на президентската гвардигвардия и дивизиите Дипонегото и Брауиджажа.<ref>Ricklefs (1991), page 281</ref> Войници окупира площад Мердека, включително и зоните пред президентския дворец, националната радиостанция и центъра по телекомуникации. Към 7:10 часа сутринта Унтунг Шамсури обявява по радиото, че „Движението 30 септември“ е предотвратило преврат срещу Сукарно, готвен от [[ЦРУ]], и че това е вътрешно военно дело. Въпросното движение така и не посяга на живота на Сухарто.<ref>Vickers (2005), p. 156</ref> По това време Сухарто се намира в болница в Джакарта с тригодишния си син, Томи Сухарто, който е с изгаряне.
 
След като научава за екзекуциите, Сухарто заминава в щаб-квартирата на Стратегическото командване, откъдето вижда, че войници са окупирали площада Мердека, Той мобилизира специални единици, които да поемат контрол над центъра и ключовите позиции на Джакарта. В 9 часа вечерта Сухарто обявява, че шест генерала са били отвлечени от контрареволюционери и че „Движението 30 септември“ всъщност е целяло преврат срещу Сукарно. Той заявява, че командва армията и ще унищожи „Движението 30 септември“, предпазвайки Сукарно.<ref>Ricklefs (1991), p. 282.</ref> Сухарто издава ултиматум срещу военновъздушна база Халим, където военновъздушният [[Омар Дани]] и комунистът [[Дипа Айдит]] са се събрали. Те се разпръсват след като войниците на Сухарто влизат в базата на 2 октомври.<ref>Ricklefs (1991), page 281 – 282</ref> С провала на зле организирания преврат<ref name="Ricklefs-1991_p281-282">Ricklefs (1991), p. 281 – 282</ref> и с осигурена власт от президента за възстановяване на реда и сигурността, фракцията на Сухарто получава здрав контрол над армията. На 5 октомври той води драматична публична церемония по погребването на убитите генерали.
 
Сложни теории циркулират и до днес относно организаторите на преврата и целта им. Версията на армията, впоследствие и тази на „[[Нов ред (Индонезия)|Новия ред]]“, поддържа, че комунистическата париятапартия е единственият виновник. Пропагандна кампания от страна на армията и ислямистите убеждава както индонезийците, така и чужденците, че това наистина е било комунистически преват, а убийствата са страхливи зверства срещу индонезийските герои.<ref name="Vickers-2005_p157">Vickers (2005), p. 157</ref> Армията, заедно с цивилните религиозни групи, започва кампания на чистка сред индонезийското общество, правителство и въоръжени сили от комунисти и леви организации.<ref name="Vickers-2005_p157" /> Чистката тръгва от Джакарта и се разпространява из по-голямата част от страната.<ref>Ricklefs (1991), p. 287</ref> Смята се, че поне половин милион души са били убити през този период.<ref>Ricklefs (1991), p. 288</ref><ref>Friend (2003), p. 113</ref><ref>Vickers (2005), p. 159</ref><ref>{{cite journal| title = Unresolved Problems in the Indonesian Killings of 1965 – 1966| author = Robert Cribb| journal = Asian Survey| volume = 42| issue = 4| year = 2002| pages = 550 – 563| doi = 10.1525/as.2002.42.4.550| jstor = 3038872| url = https://semanticscholar.org/paper/aa9b073fd95ecbc825767210f1afb1a724171b8b}}</ref><ref>David A. Blumenthal and Timothy L. H. McCormack (2007). ''[http://www.brill.com/legacy-nuremberg-civilising-influence-or-institutionalised-vengeance The Legacy of Nuremberg: Civilising Influence or Institutionalised Vengeance? (International Humanitarian Law).]'' Martinus Nijhoff Publishers. {{ISBN|9004156917}} p.&nbsp;[https://books.google.com/books?id=dg0hWswKgTIC&pg=PA80 80].</ref> Арестувани са 1,5 милиона.<ref>Vickers (2005), p. 159 – 60</ref> В резултат на чистката, единият от опорните стълбове на Сукарно, комунистическата партия, е де факто съборен от военните.<ref>Schwartz (1994), p. 2 & 22</ref>
 
=== Борба за власт ===
Сукарно все още се ползва с подкрепата на голяма част от въоръжените сили, както и на населението, поради което Сухарто е внимателен да не поражда съмнения, че се опитва да завземе властта. В продължение на 18 месеца след потушаването на „Движението 30 септември“ тече процес на сложни политически манервиманеври, насочени срещу Сукарно, включително студентска агитация, подреждане на парламента, медийна пропаганда и военни заплахи.<ref name="Vickers 2005, page 160">Vickers (2005), p. 160</ref>
 
През януари 1966 г. студенти започват демонстрации срещу правителството на Сукарно и изискват разпускането на Комунистическата партия на Индонезия, както и овладяването на [[хиперинфлация]]та. Студентите получават подкрепа и защита от армията. Избухват улични боеве между студентите и лоялистите, като студентите надделяват благодарение на подкрепата на армията.<ref>Ricklefs (1991), p. 288 – 290</ref>
Ред 90:
През февруари 1966 г. Сукарно повишава Сухарто на генерал-лейтенант, а през юли – на генерал.<ref name="Elson 2001 pages = 130–135">{{harvnb|Elson|2001| pages = 130 – 135 }}</ref> Убийството на студент през февруари допълнително настройва обществеността срещу президента. На 11 март 1966 г. появата на неидентифицирани войски на площад Мердека по време на събрание на кабинета (на което Сухарто не присъства) карат Сукарно да избяга в двореца си в [[Богор]] (на 60 km) с вертолет. Трима генерали, поддръжници на Сухарто, заминават за Богор, за да се срещнат със Сукарно. Там те го убеждават и вземат президентски указ от него, който дава на Сухарто власт да предприема всякакви действия с цел запазване на спокойствието в страната.<ref name="Vickers 2005, page 160" />
 
Използвайки този картбланш, Сухарто нарежда Комунистическата партия на Индонезия да бъде забранена на следващия ден и продължавпродължава с чистката на поддръжниците на Сукарно в парламента, правителството и въоръжените сили, обвинявайки ги, че хранят комунистически симпатии. Армията арестува 15 министъра от кабинета и принуждава Сукарно да назначи нов кабинет, съставен само от поддръжници на Сухарто.
 
През юни 1966 г. вече пречистеният парламент приема 24 резолюции, сред които са забрана на [[Марксизъм-ленинизъм|марксизъм-ленинизма]] и премахването на званието на Сукарно „президент до живот“. Против волята на Сукарно, правителството приключва конфронтацията с Малайзия и отново се присъединява към [[ООН]], след като в предходната година Сукарно е премахнал членоствоточленството на Индонезия от организацията.<ref name="Hughes 2002, pages 267-270" >{{harvnb|Hughes|2002| pages = 267 – 270 }}</ref><ref name="Hughes 2002, page 107" >{{harvnb|Hughes|2002| page = 107 }}</ref> Към този момент Сухарто все още не иска напълно да елиминира Сукарно от политическия живот, тъй като сред някои елементи на въоръжените сили все още има негови поддръжници.<ref>Schwarz (1992), p. 25</ref>
 
Към януари 1967 г. Сухарто вече се чувства уверен, че е премахнал всички по-значими поддръжници на Сукарно във въоръжените сили, а парламентът решава да проведе заседание, на което Сукарно да бъде [[Импийчмънт|импийчнат]]. На 22 февруари 1967 г. Сукарно обявява, че се оттегля от президентския пост, а на 12 март парламентът му отнема останалата власт, обявявайки Сухарто за настоящ президент.<ref>{{cite book | last =McDonald | first =Hamish | title =Suharto's Indonesia | publisher =Fontana Books | year =1980 | pages =60 | url = | isbn =0-00-635721-0}}</ref> Сукарно е поставен под [[домашен арест]] в двореца си в Богор. След това, опозорен потъва в забрава и умира през юни 1970 г.<ref name="Schwartz 1994, page 2">Schwartz (1994), p. 2</ref> На 27 март 1968 г. парламентът официално назначава Сухарто на първия му петгодишен мандат като президент.<ref>Ricklefs (1991), p. 295.</ref>
Ред 101:
[[Файл:Kissinger, Ford, Suharto and Malik (cropped).jpg|мини|Сухарто с външния си министър [[Адам Малик]] на среща с американския президент [[Джералд Форд]] и държавния секретар на САЩ [[Хенри Кисинджър]] на 6 декември 1975 г., ден преди нахлуването в [[Източен Тимор]].]]
 
Сухарто рекламира своя „Нов ред“, в контраст със „Стария ред“ на Сукарно, като общество, основаващо се на идеологията [[панчасила]] („петте принципа“). След като първоначално внимава да не засегне чувствителните ислямистки влиятелни фигури, които се опасяват, че панчасила може да прерастнепрерасне в квазирелигиозна секта, Сухарто си осигурява парламентарна резолюция през 1983 г., която задължава всички организации в Индонезия да се придържат към панчасила като фундаментален принцип. Той създава задължителни обучителни програми по панчасила из цялата страна, предназначена за всички – от първолаците до служителите. На практика, обаче, неясно формулираната панчасила се използва от правителството на Сухарто за оправдаване на действията си и за осъждане на противниците им.<ref name="epress.anu.edu.au">{{cite web |author=Ken Ward |url=http://epress.anu.edu.au/apps/bookworm/view/Soeharto’s+New+Order+and+its+Legacy%3A+Essays+in+honour+of+Harold+Crouch/5331/ch02.xhtml#toc-anchor |archive-url=https://web.archive.org/web/20130514025044/http://epress.anu.edu.au/apps/bookworm/view/Soeharto’s+New+Order+and+its+Legacy%3A+Essays+in+honour+of+Harold+Crouch/5331/ch02.xhtml#toc-anchor |url-status=dead |archive-date=14 май 2013 |title='2 Soeharto's Javanese Pancasila' in Soeharto's New Order and its Legacy: Essays in honour of Harold Crouch by Edited by Edward Aspinall and Greg Fealy &#124; ANU E Press |publisher=Epress.anu.edu.au |access-date=6 декември 2013}}</ref> Новият ред включва и политиката ''Дуифунгси'' („двойна функция“), която позволява на военните да играят активна роля на всички нива в индонезийското правителство, икономика и общество.
 
=== Консолидиране на властта ===
След като е назначен за президент, Сухарто пак трябва да споделя властта си с различни елементи, включително индонезийски генерали, които го считат за ''[[primus inter pares]]'' (букв. „първи сред равни“), и ислямистки и студентски групи, които участват в антикомунистическата чистка. Сухарто, подпомагат от кликата си военни офицери от дните му като командир на дивизията Дипонегоро, започва систематично да затвърджавазатвърждава властта си, като ловко изважда от строя потенциалните си врагове, докато се отплаща на лоялистите си чрез политическа и финансова изгода.
 
През 1968 г. генерал [[Абдул Харис Насутион]] се опитва да въведе законопроект, който значително би ограничил президентската власт, но той не е приет, а Сухарто успява да го премахне от председателската му длъжност в парламента през 1969 г. и го принуждава да се пенсионира от армията през 1972 г. През 1967 г. генералите Хартоно Рексо Дарсоно, Кемал Идрис и Саруо Еди Уибоуо (наричани „радикали на Новия ред“) се противопоставят на решението на Сухарто да позволи участието на съществуващите политически партии в изборите, тъй като те подкрепят неидеологическа двупартийна система, подобна на западните. Сухарто изпраща Дарсоно в чужбина като посланик, докато Идрис и Уибоуо са изпратени в съответно в [[Северна Суматра]] и [[Южно Сулавеси]] като регионални командири.<ref>Wanandi, 2012, p. 56 – 59</ref>
Ред 115:
 
=== Вътрешна политика ===
За да се успокоят изиксваниятаизискванията на цивилните политици относно провеждането на избори, правителството на Сухарто формулира поредица от закони за изборите след продължителни преговори през ноември 1969 г. Законът предвижда парламент с властта да избира президенти, който е съставен от долна камара и регионални представители. 100 от 460-те членове на долната камара се назначават директно от правителството, докато останалите се разпределят сред политическите партии, в зависимост от резултатите на изборите. Този механизъм дава значителна правителствена власт над законодателните работи, особено що се касае за назначаването на президенти.<ref>Ricklefs (1982), p. 76 – 77</ref><ref>Elson (2001), p. 184 – 186</ref>
 
За да участва на избори, Сухарто осъзнава нуждата да се присъедини към дадена политическа партия. Той решава да поеме контрола над неизвестна военна федерация от неправителствени организации, позната като [[Голкар]] („Функционални групи“), и да я превърне в своя изборна сила чрез координацията на сътрудника си Али Муртопо. Първите парламентарни избори са проведени на 3 юли 1971 г. с 10 участници: Голкар, 4 ислямистки партии и пет националистки християнски партии. Провеждайки предизборна кампания на неидеологическа платформа за развитие и получавайки официална правителствена подкрепа, Голкар успява да се осигури 62,8% от народния вот. През март 1973 г. парламентът бързо назначава Сухарто за втори мандат със султан [[Хаменгкубуоно IX]] като вицепрезидент.<ref>Schwarz (1992), p. 32</ref>
Ред 123:
Сухарто предприема различни проекти, целящи трансформирането на индонезийското общество в деполитизирана „плаваща маса“, подкрепяща националната мисия на „развитие“ – концепция, близка до [[Корпоративизъм|корпоративизма]]. Правителството създава различни обществени групи, които да обединят народа в подкрепа на правителствените програми. Така се поставя началото и на [[културен геноцид]] срещу [[китайци]]те в Индонезия, които са принуждавани да сменят имената си с индонезийски, а писмеността им е забранена. На 17 август 1972 г. Сухарто въвежда правописна реформа на индонезийския език.<ref>Schwartz (1994), p. 106</ref>
 
Сухарто силно разчита на въоръжените сили, за да поддържа сигурността в страната. За да поддържа строг контрол над страната, Сухарто разширява териториалната система на армията до селско ниво, докато военните офицери са назначавани за регионални началници под претекста на ''Дуифунгси'' („двойна функция“) на въоръжените сили. Към 1969 г. 70% от провинциалните управници и повече от половината от окръжните ръководители са активни военни офицери. Сухарто упълномощяваупълномощава операция „Трисула“, която унищожаватаунищожава остатъците от комунистическата партия, които се опитват да организират партизанска база около [[Блитар (град)|Блитар]] през 1968 г. и нарежда още няколко военни операции, които слагат край на комунистическите бунтове в [[Западен Калимантан]] през 1967 – 1972 г. Нападенията срещу петролни работници от движението „[[Свободен Ачех]]“ през 1977 г. водят то изпращането на специални сили, които или бързо убиват дейците на движението или ги принуждават да напуснат страната.<ref>Conboy (2003), p. 262 – 265</ref> През 1981 г. Сухарто упълномощава успешна специална мисия за прекратяване на отвличането на самолет от ислямски терористи на летище [[Донмуан (летище)|Донмуан]] в [[Банкок]].<ref>Elson (2001), p. 177 – 178</ref>
 
За да се съобрази с Нюйоркското споразумение от 1962 г., което изисква референдум за интеграцията на [[Западна Нова Гвинея]] в Индонезия преди края на 1969 г., правителството на Сухарто започва да организира т.нар. „Акт на свободния избор“ за юли-август 1969 г. Правителството изпраща специални сили, които да накарат няколкото партизански групи, организирани от холандците в джунглите, да се предадат, като същевременно изпраща католически доброволци, които да раздават стоки на народа и да поощряват проиндонезийските настроения. През март 1969 г. е съгласувано плебисцитът да бъде проведен чрез 1025 племенни вожда, поради логистичните предизвикателства и политическото невежество на местното население. При тези условия, плебисцитът води до единодушно решение в полза на интеграцията с Индонезия, което е и отбелязано от [[Общото събрание на ООН]] през ноември 1969 г.<ref>Elson (2001), p. 178 – 279</ref>
Ред 138:
 
=== Чуждестранна политика ===
След като поема властта, правителството на Сухарто приема политика на неутралитет в [[Студентата война]], но въпреки това тайно си сътрудничи със Западния блок (в т.ч. Япония и [[Южна Корея]]), за да си осигури подкрепа за икономическото възстановяване на Индонезия. Западните страни, които са впечатлени от силните антикомунистически настроения на Сухарто, бързо предлагат помощта си. Дипломатическите отношения с Китай са скъсани през октомври 1967 г., поради съмнения за китайско учестиеучастие в „Движението 30 септември“. Те са възстановени чак през 1990 г. Тъй като Сухарто унищожава Комунистическата партия на Индонезия, [[Съветският съюз]] обявява [[ембарго]] на военните си продажби за Индонезия. Въпреки това, в периода 1967 – 1970 г. външният министър [[Адам Малик]] успява да осигури няколко споразумения с цел реструктуриранепреструктуриране на масивните дългове, които Сукарно е изтеглил от Съветския съюз и други източноевропейски комунистически страни. В регионално отношение, след като Индонезия прекратява конфронтацията с Малайзия през 1966 г., тя става един от основателите на [[Асоциацията на страните от Югоизточна Азия]] през август 1967 г. Организацията цели установяване на мирни взаимоотношения между страните от [[Югоизточна Азия]], които следва да странят от конфликти, като например продължаващата [[Виетнамска война]].<ref name="SMH_McDONALD" />
 
През 1974 г. съседната колония [[Португалски Тимор]] изпада в гражданска война, след като португалските власти се изтеглят след [[Революцията на карамфилите]], която отприщва създаването на [[Революционен фронт за независим Източен Тимор]]. С одобрение от западните сили, Сухарто решава да се намеси, за да предотврати създаването на комунистическа държава. След неуспешен опит за скрита подкрепа за тиморските групировки Тиморски демократичен съюз и Тиморска народна демократическа асоциация, Сухарто упълномощава пълномащабно нахлуване в малката колония на 7 декември 1975 г., след което през юли 1976 г. държавата официално е анексирана като 27-ма провинция на Индонезия – [[Източен Тимор]]. Кампаниите по обкръжаване в периода 1977 – 1979 г. „счупват гръбнака“ на тиморските комунисти, макар последвалата партизанска съпротива да принуждава индонезийското правителство да поддържа сравнително голяма военна сила в Източен Тимор до 1999 г. Между 90,8 хил. и 213,6 хил. души загиват вследствие конфликта в Източен Тимор по време на индонезийското управление.<ref>{{cite web |author=Benetech Human Rights Data Analysis Group |title=The Profile of Human Rights Violations in Timor-Leste, 1974 – 1999 |work=A Report to the Commission on Reception, Truth and Reconciliation of Timor-Leste |publisher=Human Rights Data Analysis Group (HRDAG) |date=9 февруари 2006 |url=http://www.hrdag.org/resources/timor_chapter_graphs/timor_chapter_page_02.shtml |url-status=dead |archive-url=https://www.webcitation.org/65eZ8hHJe?url=http://www.hrdag.org/resources/timor_chapter_graphs/timor_chapter_page_02.shtml |archive-date=22 февруари 2012 |df=dmy-all }}</ref>
Ред 149:
В началото на 1980-те години, правителството на Сухарто отговаря на спада на търсенето на петролни продукти като успешно премества основата на икономиката към трудоемко производство, ориентирано към износа, което става конкурентно в световен мащаб, поради ниските заплати в Индонезия и поредица от обезценявания на валутата. Индустриализацията се води главно от китайско-индонезийски компании, които с течение на времето се превръщат в големи конгломерати, доминиращи националната икономика. В замяна на подкрепа от Сухарто, конгломератите предоставят финансиране на режима.<ref name="Deepblue.lib.umich.edu">{{cite web|url=http://deepblue.lib.umich.edu/bitstream/handle/2027.42/40018/wp632.pdf?sequence=3|title=The Politics of Development Policy and Development Policy Reform in New Order Indonesia |publisher=Deepblue.lib.umich.edu|accessdate=28 ноември 2014}}</ref>
 
Растежът на икономиката съвпада с повсеместно разширяване на корупцията и [[Непотизъм|непотизма]]. Към началото на 1980-те години децата на Сухарто вече са порастналипораснали и са станали алчни възрастни. Компаниите им получават много изгодни правителствени договори и защита от пазарната конкуренция чрез [[монопол]]и. Смята се, че семейството притежава около {{nowrap|36 000}}&nbsp;km<sup>2</sup> недвижими имоти в Индонезия. Чуждестранните компании са поощрявани да сключват „стратегически партньорства“ с компаниите на семейството на Сухарто.
 
Много антикорупционни неправителствени организации считат, че Сухарто е най-корумпираният държавен глава на 20 век, след като е присвоил 15 – 35 млрд. долара.<ref>{{cite press release|url=http://www.transparency.org/content/download/4450/26759/file/GCR_2004_press_release_FINAL.pdf|title=Plundering politicians and bribing multinationals undermine economic development, says TI|publisher=Transparency International|date=25 март 2004|accessdate=21 декември 2016}}</ref>
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Сухарто“.