Византийска империя: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Subscribe Етикети: Заместване blanking Визуален редактор |
м Бот: премахнат вероятен вандализъм на Специални:Приноси/95.43.53.38 |
||
Ред 1:
{{обработка|хронологично подреждане, подраздели, четивност}}
{{Исторически държави
|официално-име-бг = Източна Римска империя
|официално-име = Βασιλεία Ῥωμαίων, Imperium Romanum<br/>Ρωμανία, Romania
|кратко-име = Византия
|статут = Империя
|знаме = Flag_of_Palaeologus_Dynasty.svg
|герб = Byzantine Palaiologos Eagle.svg
|национален_девиз =
|национален_химн =
|химн-файл =
|местоположение = LocationByzantineEmpire 550.png
|местоположение-лег = Най-голямото териториално разширение на Византия при [[Юстиниан I]], 557 г.
|основаване = 330
|абдикиране = 1453<ref>През периода 1204 – 1261 – Латинска империя на кръстоносците.</ref>
|континент = [[Европа]], [[Азия]], [[Африка]]
|столица = [[Константинопол]]
|най-голям град =
|език =
|езици = [[Гръцки]], [[Латински]]
|неофициален-език =
|религия = [[Православно християнство]]
|нац.празник =
|управление = [[Автокрация]]
|династия = [[Император на Византия|Византийски династии]]
|династия-име =
|држ-глава =
|држ-глава-име =
|парламент-глава =
|парламент-глава-име =
|длъжност1 =
|управляващ_длъжност1 =
|год_мандат_управляващ_длъжност1 =
|управляващ_длъжност1a =
|год_мандат_управляващ_длъжност1a =
|епоха-вид = [[Късна античност]], [[Късно Средновековие]]
|събития = ''[[Четвърти кръстоносен поход]]''
|събитие-дати = 1202 – 1204 г.
|събития2 = ''[[Падане на Константинопол (1453)|Падане на Константинопол]]''
|събитие-дати2 = [[30 май]] [[1453]]
|събития3 =
|събитие-дати3 =
|p1 = Римска империя
|flag_p1 = Vexilloid_of_the_Roman_Empire.svg
|p2 =
|flag_p2 =
|p3 =
|flag_p3 =
|p4 =
|flag_p4 =
|p5 =
|flag_p5 =
|p6 =
|flag_p6 =
|s1 = Османска империя
|s2 =
|s3 =
|s4 =
|s5 =
|s6 =
|s7 =
|s8 =
|s9 =
|flag_s1 = Flag of the Ottoman Empire.svg
|flag_s2 =
|flag_s3 =
|flag_s4 =
|flag_s5 =
|flag_s6 =
|flag_s7 =
|flag_s8 =
|flag_s9 =
|площ-общо = 3 500 000 km² в VI в
|площ-год =
|площ-общо2 =
|площ-год2 =
|площ-общо3 =
|площ-год3 =
|площ-общо4 =
|площ-год4 =
|население-ценз = 26 000 000 (565 г.){{Br}}5 000 000 (1282)
|население-ценз-година =
|население-ценз-място =
|население-градско =
|население-градско-място =
|население-гъстота =
|население-гъстота-място =
|валута = [[Солид]], [[Дукат]]
|год =
|днес_част =
|бележки =
}}
'''Византийска империя, Византия''' или '''Източна Римска империя''' са въведени през [[XVI век]] съвременни названия, обозначаващи източната част от [[Римската империя]], просъществувала до [[1453]] г. Главен административен център и столица е [[Константинопол]], днешен [[Истанбул]]. Този бъдещ [[мегаполис]] първоначално е известен като [[Византион]], с което е и източник за тривиалното название Византия.
[[Файл:Theodosianische Landmauer in Istanbul.jpg|мини|ляво|Стените на Константинопол спасяват често империята в тежки кризи – градът остава непревземаем в продължение на столетия]]
Източната част на Римската империя е икономически и военно по-силна и оцелява след [[Велико преселение на народите|епохата на варварските нашествия]], довели до разпокъсването и изчезването на [[Западната римска империя|Западната Римска империя]] през [[V век]]. Източната Римска империя продължава да се развива и съществува в продължение на още хиляда години (до средата на [[XV век]]), когато Константинопол [[Падане на Константинопол (1453)|пада]] под властта на [[османските турци]] през 1453 г.
Днешни територии, които принадлежат на Византия за по-кратък или по-продължителен период, са [[Мала Азия]], [[Балкани]]те, [[Апенинския полуостров]], [[Тунис]], [[Киренайка]], [[Либия]], [[Египет]], [[Палестина]], [[Йордания]], [[Сирия]], [[Армения]], [[Абхазия]], [[Крим]], големите средиземноморски острови [[Кипър]], [[Крит]], [[Сицилия]], [[Сардиния]], [[Корсика]], [[Балеарските острови]], както и други части от северното крайбрежие на [[Африка]] и югоизточното крайбрежие на Испания (тогава [[Бетика]]). Освен [[християнство]]то, в развитието на Византия влияние оказват и наследените от [[Античност]]та езически [[Елинистическа епоха|елинистически]] и римски традиции и култура. Благодарение на своето географско положение Византийската империя печели в продължение на столетия от търговията между Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен, икономически и военен потенциал е фактор, възпиращ разпространението на [[ислям]]а от изток на запад. Същевременно тя е вид защитник и разпространител на християнската религия сред балканските и някои [[славянски народи]] през [[Средните векове]], с които формира т.нар. [[Византийска общност]].
== Начало и наименование ==
[[Файл:Hagia_Sophia_Southwestern_entrance_mosaics.jpg|мини|ляво|Дева Мария с младенеца, [[Юстиниан I]] (отляво) и [[Константин I Велики|Константин I]] – мозайка от църквата [[Света София (Константинопол)|„Света София“]], 10 век.]]
Наречената Византийска от историците столетия след изчезването ѝ, Империята, за разлика от други съществували през късната Античност и [[Средновековие]]то държави, няма точно определена година на създаване. Византия, както във възприятията на собствените поданици, така ''[[де факто]]'' и ''[[де юре]]'', е автентичната средновековна (официално ''латиноезична'' до [[VII век]], а след това) ''гръкоезична'' Римска империя, органично продължение на античната римска държава. [[Византийци]]те наричат себе си ''римляни'' ({{lang|la|romani}} – ''романи'', {{lang|el|ρωμαίοι}} – ''ромеи''), а държавата в която живеят – ''Римска империя'' (от [[Гръцки език|гръцки]]: ''Ρωμαϊκή Αυτοκρατορία – Ромайки автократория''), а също така ''Царство на римляните'' (от гръцки: ''Βασιλεία τῶν Ρωμαίων – Василия тон ромеон''). За съвременниците ѝ империята е известна като Романия (Ρωμανία, Romania). Новата християнска столица Константинопол дори до средата на V век също бил по-известен като „Нов Рим“ (''Nova Roma, Νέα Ρώμη''). След [[800]] г., когато кралят на франките [[Карл Велики]] бил коронован за римски император от [[папа Лъв III]], в латинските текстове се употребяват принизителни формули като „крал на гърците“ (''rex Greacorum'') и „крал на Константинопол“ (''rex Constantinopolitanus''), което е израз на несъгласие, относно статуса на Βασιλεία τῶν Ρωμαίων като продължение на Imperium Romanum. В малко по-различен аспект би могло да се разглежда и честото използване на названието „гръцки“ и „гърци“ (вместо „ромейски“ и „ромеи“) в средновековните латински и славяноезични текстове, където надали преднамерено е влаган някакъв етнически смисъл.<ref name="ZR1420">Lilie: ''Byzanz. Das zweite Rom'', стр. 14 – 20</ref><ref name="bak1318">Бакалов: ''Византия. Лекционен курс'', стр. 13 – 18</ref>
Самото наименование Византия е [[неологизъм]], произлизащ от старото име на Константинопол: Византион (Βυζάντιον). През Средновековието името Византион и негови производни почти не се използват, освен в много редки случаи, ''стилизирани'' от някой хронист в империята. Изразът „византийски“ („византийска“) в съвременния му смисъл се среща за първи път у [[Йероним Волф]] през [[1557]] г. и става традиционен за историческата литература след издаването на Парижкия историографски корпус ''Corpus Byzantinae historiae'' ([[1645]] – [[1711]] г.).<ref>Nesselrath: ''Einleitung in die griechische Philologie'', ISBN 3-519-07435-4, стр. 319</ref><ref name="bak1318" />
В традиционната историческа литература за вододел между историята на античната Римска империя и историята на нейната средновековна метаморфоза Византия, често се избира [[330]] г. (обявяването на Константинопол за новата столица на Римската империя), по-рядко [[395]] г. (разделянето на империята между синовете на [[Теодосий I|Теодосий]]), най-често [[476]] г. (свалянето на [[Ромул Августул]] от престола на Западната Римска империя), понякога [[565]] г. (края на управлението на [[Юстиниан I|Юстиниан]])<ref name="ZR1420" /><ref>Вж. също Baynes: ''Byzantium'', 1948 (препечатка 2007, ISBN 1-406-75659-8), стр. xv-xxxi и Schreiner: ''Byzanz'', стр.3 и II.C.1, стр. 148 – 149</ref> или дори още по-късна дата – [[641]] г. (смъртта на [[Ираклий]]).
Историята на Византия условно може да се раздели на три периода: първият – наричан романоезичен, латински или ранновизантийски от ІV до VІІ в., при който официален език на държавата е латинският език, а част от императорите произхождат от романизираното балканско трако-илирийско население; вторият – класически, гръцки или средновизантийски период, който започва през VІІ век и трае до [[1204]] г.; третият – късновизантийския период, който трае от [[1261]] г. до [[1453]] г.
От [[610]] г. нататък се наблюдава издигането на [[император]]и произхождащи главно от елинизираното население на империята, в частност Мала Азия, Сирия и Армения. През втория и третия период, официален език на държавата е [[Средногръцки език|средногръцкият]]. Част от „реформирането“ на империята е нововъведението на император Ираклий, който през [[629]] г. заменя своята латинска титла Augustus с гръцката титла Βασιλεύς.
Краят на първия и началото на втория период съвпадат с нашествията на [[авари]] и [[славяни]] по [[Балканския полуостров]]. По същото време в [[Азия]] [[араби]]те започват своята постепенна [[експанзия]] за сметка на земите на Византийската империя. Това донякъде спомага за оформянето на Византийската империя като състояща се главно от гръцко или елинизирано население. След заселването на славяните из целия Балкански полуостров, етническият облик на тези земи се променя. Част от оцелялото елинизирано местно население, независимо от самосъзнанието му е асимилирано от тях, докато друга част, главно романизирано население се преселва в труднодостъпните планини на [[Беломорие]]то, [[Карпати]]те, [[Вардарска Македония|Западна Вардарска Македония]] и [[Далмация (римска провинция)|Далмация]]. По-късно става известно с името [[власи]], живеещо откъснато от останалия свят векове наред.
Латинското название Романия и името романи се използват в латинската им форма от римското и романизираното балканско население, както през Античността и Средновековието, така и в наши дни от потомците на това население, наричащо себе си романи (през средните векове с оригиналната латинска дума romani, а днес на [[румънски език]] român). В българския език са известни като [[румънци]] и власи. Гръцкото население на Империята и елинизираното такова използват гръцката дума [[ромеи]]. Постепенно с изселването, избиването и прокуждането след VII век на по-голямата част от балканското романизирано население от градовете и селата към планините на Балканския полуостров, латинското самоназвание романи почти изчезва и остава меродавно само гръцкото ромеи.
== Политическа история ==
=== Ранен период ===
[[Файл:628px-Western and Eastern Roman Empires 476AD(3).PNG|мини|300px|Западната и Източната Римска империя през 476 г.]]
През [[Късната Античност]] и [[Ранно Средновековие|Ранното Средновековие]], латинският език продължава да бъде [[официален език]] във Византия. Това си доминантно положение латинският език започва лека-полека да губи още при царуването на [[Маврикий (Византийска империя)|Маврикий]] и Ираклий, когато гръцкият език също е обявен за официален език, наравно с латинския. На границата между VII и [[VIII век]], латинският език окончателно е изместен от гръцкия, който в източната част на [[Стария свят]] е говорен още от времената на [[Александър Македонски]] и [[диадохи]]те. [[Елинизация]]та е главната причина, която не позволява на латинския език да се наложи като единствен общ говорим език в рамките на римския Изток. Това обуславя неговото отпадане в културната битка, от която победител излиза гръцкия език.
През първите си векове, Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните [[варвари|варварски]] племена, като единственият ѝ сериозен противник е [[Персия]]. По това време (V – VII век) тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и страните по [[Източно Средиземноморие|Източното Средиземноморие]] – (Сирия, Палестина, Египет). През [[476]] г. пада Западната Римска империя, като римският военачалник – германецът [[Одоакър]] сваля от престола император [[Ромул Августул]], последния император на Западната Римска империя, с което настъпва края на тази държава. Одоакър изпраща императорките [[Инсигния|инсигнии]], носени от Ромул Августул на императора на Източната Римска империя – [[Зенон (Византийска империя)|Зенон]], и в писменото обръщение до него заявява, че: {{цитат|''Тъй като слънцето е едно на небето, така императорът трябва да е един на земята''|}}
С предаването на инсигниите на Ромул Августул на император Зенон, Византия става единствен законен наследник и на Западната Римска империя, а с това и единствения законен наследник на [[Древен Рим]] и Римската империя. Одоакър получава титла [[Магистър Милитум|Magister Militum]], т.е. ''военен управител на [[Италия]]'' и признава върховната власт на [[Император на Византия|императора на Византия]]. През [[527]] г. император става [[Юстиниан I|Юстиниан]]. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в нейната цялост. За целта през [[533]] – [[534]] г. войските му завоюват намиращото се в [[Северна Африка]] [[Вандалско кралство]]. В периода [[535]] – [[555]] г. е завладяно и [[Остготско кралство|Остготското кралство]] на територията на Италия след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора – и южното крайбрежие на [[Испания]]. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, [[Северна Италия|Северна]] и [[Средна Италия]] са загубени завинаги.
[[Файл: Justinian_mosaik_ravenna.jpg|мини|300px|Император Юстиниан и свитата му – мозайка от Равена]]
Постепенно [[Балканите]] са разорени от системните нашествия на [[готи]], [[хуни]] и [[авари]], след което са колонизирани от [[славяни]]те. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от [[българи]]те. Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.
[[Източни провинции|Източните провинции]] стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.
Периодът завършва с драматичното управление на император [[Ираклий]] ([[610]] – [[641]] г.). В началото на неговото управление Византия е притеснена от авари и славяни. На Изток активните действия на Персия водят до катастрофа за ромеите: окупирани са голяма чат от Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет. След много осмисляне на събитията, Ираклий се решава да води отново армията. С помощта на Църквата, императорът начело на добре екипирана и обучена голяма армия отвоюва Източните провинции, превзети от великия [[шахиншах]] (цар на царете) [[Хозрой II]]. Забележително в управлението на този император е промяната в административното устройство на империята и налагането на военно-административни области – т. нар. „[[Тема (Византия)|темѝ]]“. В края на управлението си Ираклий е съкрушен от нова загуба на Източните провинции, този път завинаги, от един нов противник – арабите, които към средата на VII век построили свой флот, започнали набези по средиземноморските острови, в Северна Африка и в Сицилия. Византия е изтощена от продължителната война със [[Сасанидска империя|Сасанидска Персия]], като самата Персия към [[644]] г. е изцяло завладяна от укрепващия [[Арабски халифат]].
=== Среден период ===
От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на [[Евразия]]. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през Ранното Средновековие – [[католицизъм|католицизма]] и [[ислям]]а, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура – [[православие]]то.
Що се отнася до териториите ѝ, през [[VII век]] – [[X век]] империята се свила до съвременните граници на [[Турция]] и [[Гърция]], но това било по-единно общество – гръцкият език станал основен, православната църква се освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите, средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.
През първите стотина години от периода ([[634]] – [[740]] г.) основният противник на империята били [[араби]]те. Още през [[649]] г. тези традиционно пустинни бойци построили [[флот]] и започнали да оспорват морското могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но били отблъснати. През [[672]] г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван [[гръцки огън]] – оръжие, чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на VII век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканския полуостров. Във войната през [[680]] г., с възникналата преди няколко десетилетия [[Българска държава]], империята претърпяла унизително военно поражение и през [[681]] г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През [[717]] г. при поредния арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българския владетел [[Тервел]] по суша на страната на ромеите, нанесли нечувано дотогава поражение на арабите. Това позволило на император [[Лъв III (Византийска империя)|Лъв III]] Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.
[[Файл:(1461) Marsaba Klosteret.jpg|мини|300px|Един от духовните центрове на съпротивата срещу иконоборчеството: манастирът „Св. Сава Освещени“ край [[Йерусалим]] – подслон на [[Йоан Дамаскин]]]]
През [[730]] г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на [[иконоборство|иконоборците]] (през [[XV век]] подобна концепция в [[Западна Европа]] приели последователите на [[Мартин Лутер]]) била поддържана от елита – императорите от [[Сирийска династия|Сирийската династия]] и заможните класи от Мала Азия. Не бива да се пропуска военния възход на Източната империя при управлението на императорите-иконоборци, по източните граници и фронта с арабите настъпва паритет, а с петте си похода срещу [[Дунавска България]], [[Константин V]] я изправя пред унищожение. В крайна сметка победила опозицията на иконопочитателите, обединили се около императрица [[Ирина (Византийска империя)|Ирина]] и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се примири с няколко големи загуби – възникването (признаването) на втора Римска империя – когато [[Карл Велики]] бил коронясан в Рим на [[25 декември]] [[800]] г., опита на Ирина чрез брак с Карл Велики да обедини отново Римската империя; окончателната загуба на повечето територии в [[Италия]], което насърчило папата в Рим да търси подкрепа занапред от кралете на [[франки]]те; укрепването на Дунавска България, чието съществуване империята не можела да приеме.
След [[843]] г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на Византия. Опитът на братята [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] да направят [[Моравия]] православна страна не успял, но в следващите два века всички южни и източни славяноговорещи страни приели [[християнство]]то от Византия (някои от тях – с посредничеството на България). Още през IX – X век започнало формирането на съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в Западна Европа се дължи на ясно осъзнатата културна стратегия на Империята – нейните проповеднически мисии използвали славянски преводи на свещените текстове.
[[Файл:Saracen fleet against Crete.jpg|мини|300px|Арабски кораби край [[Крит]]<ref>Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на [[Йоан Скилица]]</ref>]]
Под натиска на араби и българи империята в началото на X век изпаднала в крайно затруднено положение. Многобройните набези на българския цар [[Симеон I (България)|Симеон I]] към столицата били трудно удържани от император [[Роман Лакапин]] и регентствата на император [[Константин VII]].
Културното развитие в крайна сметка било последвано от военни успехи. Войнишките императори [[Никифор II Фока]] и [[Йоан Цимисхи]] от втората половина на X век, постепенно възвърнали под властта на Източната империя (Сирия), част от [[Месопотамия]] и островите в [[Източно Средиземноморие|Източното Средиземноморие]]. Апогей на византийското могъщество е управлението на император [[Василий II (Византийска империя)|Василий II]], който след 40-годишна война с България успял да победи достойния си противник цар [[Самуил]] и да възстанови контрола на Византия над Балканския полуостров.
В началото на XI век Византия била център на средиземноморския свят. Територията и се простирала от Сирия и Армения на Изток до Далматинското крайбрежие на Балканите и долното течение на р. [[Дунав]]. Със силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. След смъртта на Василий се проявили отново с пълна сила противоречията между столичната и провинциалната аристокрация. Честата смяна на владетелите сред многобройни преврати и интриги изправили империята пред криза, както във военно, така и в стопанско отношение. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили класата от свободни селяни и стратиоти (войници).
=== Административно устройство на Византия през 5 век ===
[[Файл:Roman empire 395.jpg|мини|300px|Римската империя към 395 г.]]
Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през [[395]] г. между синовете на [[Теодосий I]]. Трите основи, на които се крепи византийското общество са римската държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата оставена от Рим във Византия постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и [[Теокрация|теократизацията]] на политическия живот. Но въпреки това византийските граждани не изоставят римските традиции, те до последно се наричат „''ромеи''“, а римското право продължава да бъде мяра за държавно и юридическо ръководство. Управленската държавна система на Византия се оформя след приемането на християнската религия. Формата на държавно управление е [[монархия]], благословена от [[Бог]]а. По този начин се осъществява обединението на императорска и църковна власт, а властта на [[василевс]]а се възприема като подобие на небесната. Устройството на Византийската империя трябва да наподобява [[Божие царство|Божието царство]].
Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се смята за върховен господар на християнския свят. Той е „Божи наместник“. Неговата власт е свещена. Той е не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между Бог и хората. Макар и в по-ранния византийски период властта му да е ограничавана от [[сенат]]а, армията и народа, с течение на времето, благодарение на бюрократизацията василевса се сдобива с повече правомощия.
През [[V век|V]] – [[VI век]] функцията на сената е силно намалена. Той се свиква само, за да приема владетелските предложения, без да ги обсъжда. Все пак сенаторите имат възможност да правят и свои проекти – ''[[Senatus consultum ultimum|senatus consulta]]''. Ако василевса ги одобри, те придобиват тежестта на закон. Въпреки ограничената си власт, сенатът си остава важен имперски орган. Той е коректив на абсолютната власт на императора – самодържец. Ролята на сенаторите е голяма при избирането и провъзгласяването на нов император, както и при някои по – важни съдебни процеси, тъй като той представлява народа. Сенатът е консултативен орган и ако е поканен от императора взима участие в разрешаването на важни външно- и вътрешнополитически въпроси. Тогава, независимо с колко власт разполага, василевса трябва да се съобразява с това знатно и немалобройно съсловие. Основната част от него се състои от граждани, военни сановници и едри земевладелци. Първоначално в сената влизат по право висши императорски служители – ''mustes'', ''spectabiles'' и ''clarissimi''. През V век броят на сенаторите се увеличава, тъй като в сената вече се приемат и забогатели граждани.
Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да се контролира от него. Този център е столицата – [[Константинопол]]. Там се намира седалището на императора. Там са и най-важните държавни служители. Сред тези най-важни служители достойно място заема префектът на града – ''[[praefectus urbi]]'' или епархът (както е по-късното му, елинско наименование). Той стои малко по-ниско от василевса. Неговите задължения са да се грижи за благоустройството на града, да пази реда, да се информира за случващото се в него. Когато императорът отсъства, епархът го замества, а при криза получава неограничена власт. В неговите правомощия се включва и правото му да съди гражданите и да разполага със свободата им. Фактически той води всички съдебни дела за всяко извършено престъпление. Негова задача е не само да се интересува, но и да знае какво се случва в града.
[[Квестор (Древен Рим)|Квесторът]], също като епарха има и съдебна власт. Той е [[юрист]] и съставител на законите, под които императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите – ''[[magister officiorum]]'' е нещо като премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за [[Външна политика|външната политика]] и е най-авторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото имперско управление. Неговата официя е съставена от ''[[agentes in rebus]]'', които са държавни разузнавачи и куриери. ''Magister officiorum'' отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е охранителната гвардия – ''scholae palatinae''. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на [[IV век]] се заема с пощенските връзки – ''cursus publicus'', които първоначално са задължение на преторианските префекти.
''[[Magister peditum]]'' и ''[[magister equitum]]'' са съответно главнокомандващите на [[пехота]]та и на [[Началник на конницата|конницата]]. Това разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама пълноправни пълководци, които се ползват едновременно с титлата ''magister equitum et peditum praesentalis''. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен – за [[Ориент]]а, [[Тракия (римска провинция)|Тракия]] и [[Илирия]] – ''[[magister militum]] per Orientem, per Thracias, per Illyricum''. Подчинени на тях са и ''duces'' – оглавяват граничните подразделения в провинциите, докато ''magistri militum praesentales'' отговарят за дворцовите военни части. По този начин Византия се сдобива с петима военачалници, пряко подчинени на василевса, който обединява единството на военната сила.
Висши държавни сановници са ''comes sacrarum largitionum'' и ''comes rerum privatarum''. Единият надзирава държавното съкровище – ''aerarium sacrum'', а другият – личното състояние на императора – ''aerarium privatum'', което до този момент е управлявано от ''magister rei private''. Там постъпват приходите от държавните монополи и мита, от личните земи на владетеля, от рудниците и от ергастериите му, а също и сумите от конфискувани имоти – ''bona damnatorum'' и земи без собственик – ''bona caduca''.
Всички изброени дотук сановници, с изключение на [[сенат]]а, образуват така наречения ''consistorium sacrum'' или „свещен консисториум“. Това е прекият съвещателен орган на императора. Заседанията на този съвет се наричат ''silentium'', от което стигаме до извода, че на съвещанията проблемите рядко се обсъждат, по-скоро императорът излага идеите си, а членовете на съвета просто се съгласяват с него. Понякога в състава на консисториума за някои заседания взима участие и сената.
[[Префект]]ите на претория също продължават да присъстват сред държавните сановници и да играят немаловажна роля сред тях. Функциите им основно са от граждански характер. Императорите се стремят да омаловажат функциите на префектите на претория, за да могат да създават пряко подчинени на двореца служби. А за да се спре сдобиването с голяма власт от един човек, броят на префектите на претория се увеличава. Голямата еднолична власт в ръцете на василевса става причина за зачестилото назначаване на сановници, чиито задължения са пряко свързани с двореца и със самия него. Така например от голямо значение се оказва длъжността на началника на дворцовата спалня – ''praepositus sacri cubiculi'', който най-често е [[евнух]]. На него императора има голямо доверие и понякога той участва в решаването на държавните дела. Според някои източници обаче ''praepositus sacri cubiculi'' не е началник на дворцовата спалня, а на целия дворец и не е евнух.
Поради премахването на привилегированото положение на Италия се премахва и делението на провинциите на императорски и сенаторски. Всички те вече, независимо от характера си, са подвластни на императора – самодържец. Италия също е разделена на провинции и обвързана с данъчно облагане. Техният брой непрекъснато се увеличава и ако при [[Диоклециан]] са около 100, то през V век са повече от 120. По времето на същия император [[диоцез]]ите са 12, а по-късно 14. След това при император Константин, Византия е разделена на префектури, като всяка префектура обхваща голям брой диоцези, а те – голям брой провинции. Т.е. провинциите са подразделения на диоцезите, а те – на префектурите.
Самите префектури са четири на брой – Ориент, Илирия, Италия и [[Галия]]. Източната префектура – ''praefectura pretorio per Orientem'' се състои от следните диоцези: [[Египет]], Ориент, [[Понт (област)|Понт]], [[Азия]] и [[Тракия]], обхваща Египет и [[Либия]], [[Предна Азия]] и Тракия. В илирийската префектура – ''praefectura praetorio per Illyricum'' влизат диоцезите [[Дакия]] и [[Македония (провинция)|Македония]], а тя съдържа [[Гърция]] и Централните Балкани. В италийската префектура – ''praefectura praetorio Italiae'' се включват освен Италия също и голяма част от [[Латинска Африка]], [[Далмация]], [[Панония]], [[Норик]] и [[Реция]]. Галската префектура – ''praefectura praetorio Galliarum'' обхваща [[Римска Британия]], [[Галия]], [[Иберийски полуостров|Иберийският полуостров]], както и западната част на [[Мавритания]]. Всяка префектура се управлява от преториански префект. Преторианските префекти на Изтока (със седалище в Константинопол) и на Италия са най-важните служители на империята. След тях са другите двама – на Илирия (чието местожителство е в [[Солун]]) и на Галия. През годините Западната империя запада все повече. Претърпява тежки стопански и политически кризи, които оставят голям отпечатък и „помагат“ за нейното падение. В това време Източната империя – Византия процъфтява и се развива. Успешно преодолява проблема с бурното [[Велико преселение на народите]] и въпреки нередките политически разногласия, зачестили през [[IV]] – [[V век]], не се разпада. Византия остава единна дълго време и съществува още приблизително десет века.
=== Бавен упадък ===
Смъртта на Василий II през [[1025]] г. била последвана от продължителен период на преврати и дворцови интриги. Новите силни класи – столичната дворцова [[бюрокрация]], военната провинциална [[аристокрация]], икономическите магнати постепенно променили политическата система съобразно интересите си.
Последните императори от Македонската династия (съпрузи на дъщерите на император [[Константин VIII]], брата на Василий II) изхарчили средствата от хазната за разкош и мащабни строежи на църкви и социални заведения. Отговорникът за столичните сиропиталища, евнухът [[Йоан Орфанотроф]] построил голям приют за бедни (т.нар. Птохотрофион) и специален манастир за разкаяли се проститутки.
Армията била занемарена и само авторитетът на предишните успехи спрял за известно време амбициите на войнствените съседи. През [[1071]] г. при арменския град [[Манцикерт]] Византия загубила една от най-важните битки в историята си – срещу турците [[селджуци]], водени от султан [[Алп Арслан]]. На турците предстояло да заемат [[Мала Азия]] – икономическото и военно ядро на Империята, а три века по-късно и останалите ѝ територии. Визанития претърпял и удар на Запад, където [[нормани]]те след завладяването на о-в [[Сицилия]] през посочената 1071 г. превзели и последната византийска крепост в Италия – [[Бари]].
Макар и ожесточени противници на Византия норманите се влияели от нейната култура. [[Христос Пантократор]] в Монреалския събор на о-в Сицилия, построен при управлението на [[Вилхелм II Добрия (Сицилия)|Вилхелм II]] ([[1171]] – [[1189]] г.).
През [[1054]] г. един дребен конфликт предизвикал [[схизма]]та (взаимно [[Отлъчване от църквата|отлъчване]] и [[анатема]] – обвинение в ерес) между църквите на Константинопол и Рим, а всички бъдещи опити за възстановяване на църковното единство на християнския свят се оказали нетрайни и безуспешни.
При императорите от династията на [[Комнини]]те ([[1081]] – [[1185]] г.) класическият бюрократичен централизъм на византийската държава постепенно отстъпил на управлението на знатни родове, опиращо се на военната сила набирана чрез системата [[прония]]. Тази структурна промяна феодализирала Византия и в крайна сметка довела до [[децентрализация]] и политическо разпокъсване на православния свят във време на възход на обществата по границите му.
[[Файл:Crusade of 1101 v1.svg|мини|300px|Преминаването на I Кръстоносен поход в Мала Азия 1101 г.]]
[[Алексий I Комнин]] ([[1081]] – [[1118]] г.) спасил Империята атакувана отвън от [[нормани]] и [[печенези]] на Балканския полуостров и [[селджуци]]те в Мала Азия, и отвътре от еретичните секти на [[павликяни]]те в [[Тракия]] и [[богомили]]те в България. При липсата на достатъчно собствени ресурси Алексий използвал умело [[дипломация]]та – основно оръжие на Византия през тази и последвалите епохи. Срещу печенезите използвал [[кумани]]те, срещу норманите – турски военни отряди и флота на [[Венеция]]. Цената на спасението била голяма – Венеция получила монополни привилегии в имперската търговия (право на безмитна търговия, което разорявало занаятчиите и търговците в империята), а селджукските турци създали ислямска държава в сърцето на Мала Азия със столица град [[Икония]] (Коня). Апелът за помощ на Алексий срещу турците до папа [[Урбан II]] съвпаднал с клюнийската реформа на западното духовенство и предизвикал религиозна ревност и пропагандата на идеята за [[Първия кръстоносен поход]].
Започнали като авантюристични експедиции на западните поклонници и рицари за освобождаване на [[Светите земи]], кръстоносните походи били нож с две остриета за Империята. С помощта на западните рицари била възстановена властта по крайбрежието на Мала Азия, но нововъзникналите латински княжества на Изток откъснали доскоро византийски територии. Постепенно от съюзници Императорът и кръстоносните водачи се превърнали във врагове, а богатствата и блясъкът на Империята я направили мечтана плячка в плановете на западните рицари.
=== Разрушаване и възстановяване ===
В края на [[XII век]] ислямският свят, предвождан от талантливия [[султан]] от кюрдски произход [[Салах ад Дин|Саладин]] успял да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в [[Ерусалим]] на 2 октомври [[1187]] г. Агресията на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на [[феодализация]] и децентрализация.
[[Файл:Crusaders attack Constantinople.jpg|мини|300px|Кръстоносците нападат Константинопол, венециански ръкопис (ок. 1330 г.)]]
Различни западноевропейски интереси довели до общо действие – папа [[Инокентий III]] призовал през [[1198]] г. към нов [[кръстоносен поход]]. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. [[Венеция]], бивша византийски [[васал]], която контролирала транспортните и търговски потоци в [[Средиземно море]], поела организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления император [[Исак II Ангел]] и сина му [[Алексий IV]] кръстоносците обсаждали Константинопол. Превратът в града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на [[13 април]] [[1204]] г.
[[Файл:Eugène Ferdinand Victor Delacroix 012.jpg|мини|250px|Плячкосването на Константинопол, [[Йожен Дьолакроа]]]]
Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във [[Венеция]]. Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.
Върху централните територии на Византия се образува [[Латинска империя|Латинската империя]], но тя не успяла да организира византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около българския цар [[Калоян (владетел)|Калоян]], който през [[1205]] г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка при [[Одрин]]. Император [[Балдуин Фландърски]] е пленен и впоследствие екзекутиран. [[Тракия]] е очистена от западните рицари, много от тях напускат Константинопол. Смъртта на българския цар пред стените на [[Солун]] спасява Латинската империя от унищожение.
В провинциите настъпило укрепване – възникнали няколко държави, наследници на Византия – [[Трапезундска империя|Трапезунд]], [[Никейска империя|Никея]] и [[Епирско деспотство|Епирското деспотство]], които заедно с възстановеното [[Втора българска държава|Българско царство]] започнали обсада на Латинската държава с център Константинопол. Към [[1237]] г. най-силна позиции в борбата за възстановяване на Империята има [[Иван Асен II]], но след смъртта му и поради нашествията на [[татари|татарските]] орди в [[Северна България]] единствената силна държава в региона остава [[Никея]] управлявана от [[Йоан Дука Ватаци]]. Ватаци и синът му [[Теодор I Ласкарис|Теодор Ласкарис]] укрепили [[Никейска империя|Никейската империя]], превземайки български територии в Тракия и Македония след смъртта на [[Иван Асен II]], но не доживели триумфа на [[Никея]] през [[1261]] г., когато [[Превземане на Константинопол (1261)|Константинопол е превзет]], и на трона с народни тържества и църковни служби тържествено е коронясан за император [[Михаил VIII Палеолог|Михаил Палеолог]], отстранил техния наследник малолетния император [[Йоан (римски император)|Йоан]].
Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на императорите-иконоборци или тези от [[Македонска династия|Македонската династия]]. Докато преди могъщата светска власт доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на [[Палеолози]]те тя имала почти ефимерни политически структури. Присъствието ѝ е повече културно и религиозно. Докато властта на Императора намалявала, властта на [[Цариградска патриаршия|Патриарха]] растяла и достигала до далечните нови славянски държави на север. Разрушаването на столицата премахнало старите клишета и освободило нови течения в изкуството. Докато ересите от миналото се провокирали от религиозни и културни спорове и различия, ересите през [[XII век|XII]] – [[XIV век]] до голяма степен били следствие на социалната разруха.
=== Залез и наследство ===
След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да възстановят създадената през 1204 г. Латинска империя. Най-силна е коалицията на сицилианския крал от френски произход [[Карл I Анжуйски]], която включва България, [[Сърбия]], [[Епир]] и други. Ето защо през [[1274]] г. в [[Лион]] е сключена уния между [[Михаил VIII Палеолог]] и папата, признаваща папата за духовен водач на Византия. Тя цели да бъдат предотвратени коалициите срещу Византия. Поне на това се надява византийският император. Но самите византийци не били съгласни с нея. Не след дълго те престават да се подчиняват на папата. От своя страна и той престава да спира готвените коалиции. Но през [[1282]] г. Шарл умира. Освен това император [[Михаил VIII Палеолог|Михаил]] прехвърля цялата си войска на Балканите. В Мала Азия остават малки гарнизони. Това улеснява заселването на принудените да търсят нови земи от [[татари]]те [[Тюркски народи|тюркски племена]]. Въпреки героичните опити местните жители не могли да ги спрат. В стремежа си да осигури повече средства за активната си европейска политика император Михаил наредил и свободното гранично население в Мала Азия – [[акрити]]те, охраняващи границата със [[Иконийски султанат|Селджукския султанат]] и нововъзникналите [[малоазийски бейлици]] да плащат данъци, което довело до брожения и срив на източната граница на империята. В Северозападна Мала Азия възникнал [[османски бейлик|османският бейлик]], който през следващите години изиграва сериозна роля.
Император [[Михаил VIII Палеолог]] умира през [[1282]] г. На престола той оставил сина си [[Андроник II Палеолог]]. Той отменил унията от [[Лион]]. Стремял се да присъедини Епир, [[Тесалия]] и [[Пелопонес|Морея]], но губи територии в [[Македония (област)|Северна Македония]] със [[Скопие]] в полза на Сърбия като зестра, след като предоставя малолетната си внучка [[Симонида Палеологина|Симонида]] за съпруга на сръбския крал. Опитва се да освободи завладените от турците земи, но има ограничен успех. През [[1304]] г. Византия губи сражението при река [[Скафида (река)|Скафида]] с българския владетел [[Теодор Светослав]], с което загубва и областта между [[Странджа]], [[Стара планина]] и [[Черно море]], а през [[1322]] г. – и временно [[Пловдив]] и някои крепости около [[Одрин]]. През [[1307]] г. България и Византия сключват мирен договор, скрепен чрез брак между дъщерята на императора и българския цар [[Теодор Светослав]]. През [[1321]] г. във Византия избухва [[гражданска война]] между Андроник II Палеолог и внука му [[Андроник III Палеолог]]. През [[1332]] г. Византия си връща градовете на юг от [[Стара планина]], но след [[Битка при Русокастро|битката при Русокастро]] отново губи част от тях. През третата война между двамата императори Андроник III Палеолог побеждава дядо си и го принуждава да се оттегли от престола. Още незатихнала се разгаря друга гражданска война този път между малолетния [[Йоан V Палеолог]] и претендента [[Йоан Кантакузин]]. Побеждава първият, но той е принуден да отстъпи на България и [[Иван Александър]] осем крепости в [[Родопите]], включително и [[Пловдив]], заради оказаната подкрепа от страна на българския цар. Йоан Кантакузин проводил през [[1351]] г. пратеничество при българския цар за съюз срещу турците, но последният отказал. Докато се разгаряла гражданската война, османските турци завземали все повече и повече византийска територия. Скоро тя била разполовена на три – [[Цариград]] и околностите му, Солун и [[Пелопонес|Морея]] ([[Пелопонес]]). През [[1369]] г. османските турци превзели [[Одрин]], който обявили за столица, а през [[1387]] г. и Солун. През [[1391]] г. император станал [[Мануил II Палеолог]]. Той прекарал няколко години на Запад, искайки помощ за Константинопол срещу турската обсада. Градът се държал само благодарение на изпратените от френския крал стрелци. Западните владетели му обещавали помощ, но на практика не могли да я окажат. Неочаквано обаче съдбата помогнала на Византия. През [[1402]] г. турците загубили [[битка при Ангора|битката при Ангора]] срещу [[Тимур]], а султан [[Баязид I]] бил пленен. В следващите години византийската дипломация полагала много усилия, за да задълбочи противоречията между Баязидовите синове. Това продължило до [[1413]] г., когато победил [[Мехмед I]], не без помощта на християните. Още преди управлението на Мехмед I Византия дори си върнала Солун, но през [[1430]] г. той бил отново покорен от турците. През това време Византия можела да изтласка турците от Балканите в съюз с Венеция, но пропиляла този шанс, защото мислела, че новият владетел бил миролюбив.
[[Файл:MoldovitaConstantinople.jpg|мини|300px|Обсаденият Константинопол – стенопис от манастира Молдовита в Румъния, 1537 г.]]
Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило [[Йоан VIII Палеолог]] да сключи [[Фераро-Флорентинската уния]]. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал [[Владислав III Ягело]] (Варненчик) и трансилванският войвода [[Янош Хуняди]], които събрали многонационална войска (поляци, чехи, унгарци, французи). През [[1443]] г. те достигнали до [[София]], но поради настъпващата зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от [[Мурад II]]. Вече нищо не можело да помогне на Византия.
През [[1451]] г. на турския престол се възкачил [[Мехмед II]]. През април [[1453]] г. артилерийски обстрел засипал Константинопол. 150 000 турска армия обсадила града. 7000-те защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. На 29 май в уличните боеве загива и последният император на Византия [[Константин XI Палеолог]]. Турците плячкосват града. Църквата „Света София“ била превърната в джамия, а Константинопол под името Константиние става турска столица. През [[1460]] г. било покорено и [[Пелопонеско деспотство|Пелопонеското деспотство]], а три години по-късно – и [[Трапезундска империя|Трапезундската империя]]. Така византийската държавност загива. Останала само [[Цариградска патриаршия]], която става представител на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците – в [[Русия]].
== Литература ==
{{микрозаглавие|Общи изложения:}}
* [[Димитър Ангелов (историк)|Ангелов Д.]], ''Византия – възход и залез на една империя'', 1991.
* [[Георги Бакалов (медиевист)|Бакалов Г.]], ''Византия. Лекционен курс'', Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2006, ISBN 954-07-2227-6
* [[Василка Тъпкова-Заимова|Тъпкова-Заимова В.]], Д. Димитров, [[Пламен Павлов|Пл. Павлов]]. ''Хронологична енциклопедия на света, том 6 (Византия и византийския свят)'', „Елпис“, 1995.
* Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов. ''Византия и византийският свят''. София, „Просвета“, 2011.
* [[Иван Божилов|Божилов Ив.]] ''Византийският свят''. София, 2008.
* Lilie R.-J.: ''Byzanz. Das zweite Rom'', Siedler, 2003, ISBN 3-886-80693-6
* [[Георгий Острогорски|Острогорски Г.]]: ''История на византийската държава'', 1996
* Сказкин С. (ред.): ''История Византии'', Москва, 1967, [http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000047/index.shtml том 1], [http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000048/index.shtml 2], [http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000075/index.shtml 3]
* Schreiner P., ''Byzanz 565 – 1453'', трето преработено издание, Oldenbourg, 2008, ISBN 3-486-57750-6
* Hunger H.: ''Reich der neuen Mitte: Der christliche Geist der byzantinischen Kultur'', Styria, 1965 (=Хунгер Х.: ''Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура'', София, 2000, ISBN 954-607-328-8; [http://www.online.bg/kultura/my_html/2139/c-bysant.htm рецензия на българския превод])
{{микрозаглавие|Специални теми:}}
* Попова И.: ''Византийската дипломация и Западът (1391 – 1425)'', изд. „Фабер“, 2005 г.
* Жеков Ж.: ''България и Византия 7 – 9 век – Военна администрация'', изд. „УИ Св. Климент Охридски“, 2007 г.
== Бележки ==
<references/>
== Външни препратки ==
* [http://www.pravoslavie.bg/Темите/Византия-и-Вселенската-Патриаршия Византия и Вселенската патриаршия], проф. Власиос Фидас
* [http://www.vostlit.info/common/Karten/map.71.JPG Упадъкът на Византия през XIV век – карта] {{икона|ru}}
== Вижте също ==
{{commons|Byzantine Empire}}
* [[Българо-византийски войни]]
* [[Император на Византийската империя|Императори на Византийската империя]]
* [[Третия Рим]]
* [[Палеологов ренесанс]]
* [[Света София (Константинопол)|Света София]]
* [[Равенски екзархат]]
* [[Африкански екзархат]]
{{Империи}}
{{Нормативен контрол}}
{{Портал|История|Римска империя}}
[[Категория:Византийска империя| ]]
| |||