Никола Златарски: Разлика между версии

Никола Златарски е роден през 1823 г. в [[Златарица]], в семейството на поп Васил (ум. 1848). Учи в [[елино-българско училище|елино-българското]] училище на [[Иван Симеонов (просветен деец)|Иван Симеонов]] към църквата [[Патриаршеска катедрала "Рождество Пресветая Богородица"|„Св. Богородица“]] в Търново, а през 1843 г. учи [[Ланкастърски метод|взаимоучителната метода]] при [[Цвятко Недев]] в Габрово и става учител в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата [[Свети Никола (Велико Търново)|„Свети Никола“]], заедно с [[Петър Давидов|Петър (Пеню) Давидов]] от [[Лясковец]]. След преобразуването на училището в класно през 1856 г. продължава да преподава в него докъм 1867 г. Ученици на Никола Златарски са били [[Пандели Кисимов]], [[Киро Тулешков]] и други фигури от Възраждането. Бил е псалт в църквата „Свети Никола“ от края на 1830-те до 1873 г. и е съставил сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през 1862 г. През есента на 1849 г. е поканен за псалт в току-що създадената българска църква в Цариград, но отказва по семейни причини. От 1858 г. до началото на 70-те години на века е секретар на търновската градска община, а от 1859 г. – и на постоянния съвет при митрополията. Има голям личен принос за прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник [[Григорий Катрис|Григорий]] след 1861 г. През периода 1867 – 1872, когато търновската митрополия е без титуляр, Златарски стои начело на гражданската епитропия, поела в ръцете си гражданските функции на митрополията. Успоредно с това, в годините 1859 – 1867 е и секретар на градската община в Търново. По време на [[Първи църковно-народен събор|Първия църковно-народен събор]] в 1871 година е част от дейците на консервативната Търновска група, които се опитват да наложат за екзарх на новоосноваващата се [[Българска екзархия]] [[Иларион Макариополски]], дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии.<ref>Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879, София, Издателство на БАН, 1989, стр. 37.</ref>▼