Момчил войвода: Разлика между версии

[[Файл:BG 14 vek.png|мини|300п|Владенията на Момчил към 1340 г. и столицата им Царево (дн. [[Ксанти]])]]

[[Файл:20120519 north view Anastasioupolis Perithorio Amaksades Rhodope West Thrace Greece.jpg|мини|300п|Крепостта Перитеор при [[Арбаджикьой]], до ез. [[Порто Лагос]] в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил, където загива в 1345 г.]]

В май 1344 г. великият дук [[Алексий Апокавк]] от името на императрицата [[Анна Савойска]] търси съюз с Момчил като един от начините за справяне с Кантакузин, като константинополските сили обещали на българския войвода да го провъзгласят за деспот. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който, за да надмогне съперницата си, го провъзгласил за „[[севастократор]]“ – най-високата титла след тази на царя според правилата, давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. [[Арда]], част от дн. Кърджалийска област c крепостта [[Перперикон|Перперек]], син на [[Андроник Асен]] и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения [[Матей Кантакузин]], син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – [[турци]]те на [[Умур бег]], чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието, т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в [[Беломорие]]то и [[Родопа]], противопоставящ се и срещу двете византийски страни<ref>Fine (1994), p. 304</ref>, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните [[Влахо-български грамоти]] го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти и води самостоятелна политика. Войската му се набирала на доброволни начала. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният ѝ град е наричан от местните българи не [[Ксанти]], а [[Ксанти|Царево]].

През [[юни]] [[1344]] г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в ''[[Битка при Абдера|Битката при Бистонското езеро]]'' ([[Порто Лагос]]) като запалва турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с [[Умур бег]] и византийския му съюзник, императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на [[юли]] [[1344]] императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при [[Гюмюрджина]] до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение <ref>Йоан Кантакузин, p. 427</ref>. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, приближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство веднага изпратило знаците на обещаното деспотско достойнство.

Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар [[Иван Александър]] (1331 – 1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според [[Пламен Павлов]] между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията. <ref>Павлов (2005)</ref>

''„Особено{{цитат|Особено богато е представена драматичната борба на българите с турците при нахлуването им в пределите на българските земи. В този случай е твърде характерна песента за Момчил юнак, известна в Родопския край не в обичайния стил на юнашките песни, както са всички други мотиви за този знаменит български войвода на Родопско през XIV в. Християните биват пленявани от турците. Те бягат, искат да се скрият в „Буруград“ – крепостта на Момчил на брега на Бяло море (при днешния залив Буругьол), Когато той пристига с коня си и поисква от жена си Рада да отключи крепостта, тя в духа на известното и в другите песни вероломство не му отваря. Съкрушен от постъпката на жена си, той се хвърля в морето.“''}}

* „Ден последен, ден господен“ е роман на [[Стоян Загорчинов]], в който се описва времето на Момчил войвода, и той е един от главните персонажи в романа.

* На Момчил е кръстен град [[Момчилград]], село [[Момчиловци]], хижа [[Момчил юнак (хижа)|Момчил юнак]] (до с. [[Славейно]]) и много различни други обекти.