Тихи океан: Разлика между версии

[[Файл:Pacific Ocean - en.png|мини|300п|]]

Подводните периферии на континентите, обкръжаващи Тихия океан, се отличават със сложността на релефа и геоложкия си строеж. Ширината на шелфа се колебае от няколко десетки километра (край американските брегове) до 700 – 800  km (в [[Берингово море|Берингово]], [[Източнокитайско море|Източнокитайско]] и [[Южнокитайско море]]), а дълбочината на външния му край – от 150 до 500 m. Континенталните склонове са стръмни, често стъпаловидни, разчленени от каньони в които се откриват древни скали с различна възраст. По северната и западната периферия на океана, от полуостров [[Аляска]] до [[Нова Зеландия]] се простира система от котловини, обособени в периферни морета, островни дъги и дълбоководни падини, обхващащи и областта на Австрало-Азиатските морета и образуващи в съвкупност съвременния геосинклинален пояс. За тази обширна площ са характерни контрастния релеф, активния вулканизъм, интензивната сеизмична дейност и сложното редуване на участъци от земната кора от океански, континентален и преходен тип. Най-големите дълбочини в котловините на тези периферни морета ([[Берингово море|Берингово]], [[Охотско море|Охотско]], [[Японско море|Японско]], [[Южнокитайско море|Южнокитайско]], [[Сулу (море)|Сулу]], [[Сулавеси (море)|Сулавеси]], [[Филипинско море|Филипинско]], [[Коралово море|Коралово]] и др.) се колебаят в пределите на 3500 – 7500 m, като много от тези котловини са усложнени от подводни възвишения. [[Шелф]]ът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, [[континентален склон|континенталният склон]] – 7%, дълбоководните падини – 1,3%, [[абисално дъно|абисалното дъно]] – 9%.<ref name="bse"/>

Голямото простиране на Тихия океан от север на юг определят разнообразието на неговия климат – от екваториален до субарктичен на север и антарктичен на юг. Голяма част от неговата повърхност, приблизително между 40°с.ш. и 42°ю.ш. се простира в поясите с екваториален, тропичен и субтропичен климат. Циркулацията на атмосферата над Тихия океан се определя основно от областите с определено атмосферно налягане: Алеутски минимум, Северотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимуми. Указаните центрове и тяхното взаимодействие обуславят голямото постоянство на североизточните на север и югоизточните на юг ветрове с умерена сила – [[пасат]]и в тропическите и субтропическите части на океана и силните западни ветрове в умерените ширини. Особено силни западни ветрове се наблюдават в южните умерени ширини, където повторяемостта на щормовете съставлява 25 – 35%, докато в северните умерени ширини те са 30% през зимата и 5% през лятото. В западната част на тропическата зона от юни до ноември често явление са тропическите урагани – тайфуни. За северозападната част на Тихия океан е характерна мусонната атмосферна циркулация. Средната температура на въздуха през февруари намалява от 26 – 27 °СC при екватора до -20 °СC в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и -10 °СC край бреговете на [[Антарктида]]. През август средната температура се изменя от 26 – 28 °СC при екватора до 6 – 8 °СC в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и до -25 °СC край бреговете на [[Антарктида]]. Върху цялото пространство на океана, разположено северно от 40°ю.ш. се наблюдават съществени различия в температурата на въздуха между източните и западните му части, предизвикани съответно от господстващите топли или студени морски течения и характера на ветровете. В тропическите и субтропическите ширини температурата на въздуха на изток е с 4 – 8 °СC по-ниска, отколкото на запад. В северните умерени ширини ситуацията е обратна: на изток температурата е с 8 – 12 °СC по-висока от тази на запад. Средната годишна облачност в областите с ниско налягане съставлява 60 – 90%, а в областите с високо налягане – 10 – 30%. Годишната сума на валежите в района на екватора е над 3000  mm, в умерените ширини – 1000  mm на запад и 2000 – 3000  mm на изток. Най-малко количество валежи (100 – 200  mm) падат в източните части на субтропичните области с високо атмосферно налягане, докато в западните части на същия пояс те се увеличават до 1500 – 2000  mm. Мъглите са характерно явление за умерените ширини, като особено чести са в района на [[Курилски острови|Курилските острови]].<ref name="bse"/>

Под влияние на развиващата се атмосферна циркулация над Тихия океан повърхностните течения образуват антициклонален (по часовниковата стрелка) кръговрат в субтропичните и тропичните ширини и циклонален (обратно на часовниковата стрелка) кръговрат в северните умерени и южните високи ширини. В северните части на океана циркулацията се осъществява от топли течения: Северопасатно, Куросио и Северотихоокеанско и студеното Калифорнийско течение. В северните умерени ширини на запад господства студеното Курилско течение, а на изток – топлото Аляскинско течение. В южните части на океана антициклоналната циркулация се осъществява от топлите течения: Южнопосатно и Източноовстралийско, зоналното Южнотихоокеанско и студеното Перуанско течение. Северно от екватора, между 2 – 4° и 8 – 12 °СC.ш., северните и южните циркулации през годината се разделят на Междупасатни (екваториални) противотечения.<ref name="bse"/>

Средната температура на водата на повърхността в Тихия океан е 19,37 °СC и е 2 °СC по-висока от тази на [[Атлантическия океан|Атлантическия]] и [[Индийския океан]], в резултат от относително големите размери на тази част от океана, която е разположена в добре нагретите ширини (над 20 Kcal/cm²) и ограничената му връзка със [[Северния ледовит океан]]. Средната температура на водата през февруари се изменя от 26 – 28 °СC при екватора до -0,5, -1 °СC на север от 58°с.ш. (при Курилските острови) и на юг от 67°ю.ш. През август температура се изменя от 25 – 29 °СC на екватора, 5 – 8 °СC в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и -0,5, -1 °СC южно от 60 – 62°ю.ш. Между 40°ю.ш. и 40°с.ш. температурата на водата в източната му част е с 3 до 5 °СC по-ниска от тази в западната. Северно от 40°с.ш. ситуацията е обратна, като на изток температурата на водата е с 4 до 7 °СC по-топла от тази на запад. На юг от 40°ю.ш., където преобладава зоналния пренос на повърхностни води, разлика в температурата няма.<ref name="bse"/>

Междинната и дълбочинната циркулация и вертикалната структура на Тихия океан се образува от водите, потъващи в зоните на сходимост (конвергенция) на повърхностните течения и дълбочинните води постъпващи от [[Индийския океан|Индийския]] и [[Атлантическия океан]]. Колкото повече повърхностни води потъват надолу във високите ширини, толкова повече ниски хоризонти заемат в океана. Повърхностните води обхващат слоя до 100 – 150 m, в антарктическите ширини – до 200 m, като тух характеристиката на водите е близка до характеристиката на повърхностните води. Приблизително между 40°с.ш. и 40°ю.ш. под този слой се намират подповърхностните и междинните води, постепенно потъвайки в субтропичните зони на сходимост (т.н. зони на субтропична конвергенция) в северните и южните части на океана. Тези води заемат слоя до 400 – 500 m, температурата им е от 10 до 20 °СC, солеността над 35‰, а съдържанието на кислород от 1 ml/l до 5,8 ml/l. Надолу, в слоя до дълбочина 1000 – 1500 m, са разположени междинните води, постепенно потъвайки по северните и южните полярни океански фронтове. Тяхната температура е от 3 до 6 °СC, солеността на север 33,9 – 34,3‰, на юг 34,1 – 34,5‰, а съдържанието на кислород от 0,5 – 1,6 ml/l на север до 2,7 – 4,1 ml/l на юг. Дълбочинните води заемат слоя между 1000 – 1500 m е 3000 – 3500 m. Те се формират в южните високи и умерени ширини в процеса на смесване на собствените тихоокеански води и дълбочинните води на Атлантическия и Индийския океан. Тяхната температура е от 1,7 до 2,5 °СC, солеността 34,65 – 34,75‰, а съдържанието на кислород от 2,0 – 2,9 ml/l на север до 3,1 – 4,5 ml/l. На дълбочина под 3500 m и до дъното са разположени придънните води, които се формират във високите южни ширини в резултат на охлаждането и потъването на повърхностните води и тяхното последователно смесване с дълбочинните води. Придънните води имат температура 0,24 – 0,28 °СC, соленост 34,70 – 34,72‰ в антарктическите ширини и 1,0 – 1,6 °СC и 34,64 – 34,1‰ съответно в останалото пространство. Съдържанието на кислорода в придънните води е 3,5 – 4,6 ml/l. Подповърхностните и междинните води циркулират също така както повърхностните, но скоростта им на движение е значително по-малка. Изключение представлява Екваториалното подповърхностно противотечение (течението Кромуел), движещо се на изток, противоположно на движещото се над него на запад Южно Пасатно течение, което пресича по екватора целия океан във вид на тънка лента между 25 – 50 m и 300 m дълбочина и ширина около 300 – 400  km. Дълбочинните води се движат като долен поток на север и като горен поток на юг.<ref name="bse"/>

Разпространението на дънните наслаги е тясно свързано с тектониката и релефа на дъното и е подчинено на циркумконтиненталната, вертикалната и климатичната зоналност. Теригенните матириали (пясъци, алевролити) и глинестите наслаги са развити върху подводните краища на континентите, в морските котловини, дълбоководните падини и смесените части по дъното на осеана. Съществена роля играят турбиди (подводни мътни потоци), а във високите ширини – натрошени материали внасяни от ледниците. Сред биогенните наслаги преобладават пелагическите варовици – коколито-фораминифери, заемащи обширни пространства по дъното на океана на дълбочина до 4 – 4,5  km, а в плитчините – ракообразните и кораловите водорасли. Силициевите наслаги (диатомови и диатомо-ворадиолариеви) образуват три широки пояса в зоните с висока продуктивност на фитопланктон – северен, обхващащ далекоизточните морета, екваториален и субантарктичен. Освен това диатомовите тини присъстват в [[Калифорнийския залив]], близо до бреговете на [[Перу]] и по дъното на някои депресии и падини. Пелагическите „червени“ глини са развити на дълбочина над 4,5 – 5  km в слабопродуктивни зони. В западната част на океана дънните наслаги много често са обогатени с продукти от андезитов (пепел, туфити), а в централните части – от базалтов вулканизъм. Огромни площи от дъното на Тихия океан са покрити с желязно-манганови конкреции с повишено съдържание на мед, никел и кобалт. В областта на Източнотихоокеанското възвишение и околните му котловини присъстват металоносни тини с повече от 10% желязо. В шелфа и подводните планини са разпространени фосфорити, предимно доантропогенни, като съвременни фосфорити се срещат в шелфа на Перу и [[Чили]]. По върховете и склоновете на много подводни хребети и възвишения, в зоната на разломите и по хълмистите дъна на котловините има обилни изходи от древни наслаги – от неогена до долното креда, а също и вулканични породи, предимно базалтови. В падините Тонга и Марианска са открити интрузивни ултраосновни и основни скали – дунити, перидотити, серпентинити, габро-норити. Мощността на утаечния пласт по дъното на океана и в падините се колебае от 0 до 2 – 3  km (средно няколкостотин метра), като се увеличава в близост до континентите и в екваториалната зона. По данни на дълбоководните океански сондирания, възрастта им постепенно се изменя от Източнотихоокеанското възвишение на северозапад – от плейстоцен-плиоценска до юрска (в района на платото Шатски), а на югоизток – до кредна възраст.<ref name="bse"/>

Конкреционното поле Кларион – Клипертон днес е най-изученият участък на дъното на Световния океан. Резултатите от неговото изучаване и проучване дават основание да бъдат обособени огромни площи на дъното на района, разпределени между няколко държави: Франция, Япония, Русия, Индия, Китай, Южна Корея и съвместната организация „Интерокеанметал“. През 2001 г. консорциумът „Интерокеанметал“ в състав България, Русия, Куба, Полша, Словакия и Чехия подписват контракт с Международния орган по дъното – МОД. Регулирането на дейностите в МОД на Световния океан се осъществява от ООН, щаб-квартирата на която се намира в Кингстън – Ямайка. МОД при ООН издава на „Интерокеанметал“ международен сертификат за изучаване и усвояване на нетрадиционен тип, комплексна минерална суровина – ЖМК, на площ от 75 000  km² в Тихия океан, заключен между разломите Кларион – Клипертон. Конкреционните руди от района Кларион – Клипертон, под юрисдикцията на „Интерокеанметал“ се отличават с висока рентабилност. В тях се съдържат Mn (27 – 30 %); Ni (1,17 – 1, 39 %); Cu (1,0 – 1,29 %); Co (0,18 – 0,30%). Характерно за конкрециите е високото и устойчиво съдържание на Ni-Cu-Co ≥ 2,5 % и високата им плътност на разпространение – 10 – 20  kg/m².<br />