Момчил войвода: Разлика между версии

В май 1344 г. великият дук [[Алексий Апокавк]] от името на императрицата [[Анна Савойска]] търси съюз с Момчил като един от начините за справяне с Кантакузин, като константинополските сили обещали на българския войвода да го провъзгласят за деспот. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който, за да надмогне съперницата си, го провъзгласил за „[[севастократор]]“ – най-високата титла след тази на царя според правилата, давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. [[Арда]], част от дн. Кърджалийска област c крепостта [[Перперикон|Перперек]], син на [[Андроник Асен]] и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения [[Матей Кантакузин]], син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – [[турци]]те на [[Умур бег]], чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието, т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в [[Беломорие]]то и [[Родопа]], противопоставящ се и срещу двете византийски страни<ref>Fine (1994), p. 304</ref>, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните [[Влахо-български грамоти]] го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти и води самостоятелна политика. Войската му се набирала на доброволни начала. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният ѝ град е наричан от местните българи не [[Ксанти]], а Царево.