Българска литература през Възраждането: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме Етикети: Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение |
Vodnokon4e (беседа | приноси) м Премахнати редакции на 151.237.110.12 (б.), към версия на Vodenbot Етикет: Отмяна |
||
Ред 1:
{{без източници}}
През първата половина на [[19 век]] в книжовния живот на българите се открояват и някои нови [[жанр]]ови тенденции. За нуждите на [[Новобългарско просветно движение|просветното дело]] се развива т.нар. [[
Най-висок връх възрожденската поезия достига с творчеството на [[Стефан Стамболов]] и Христо Ботев. Първите си поетични опити до Освобождението прави и Иван Вазов. През 60-те години на ХІХ век творчеството на [[Васил Друмев]], [[Илия Блъсков]] и Любен Каравелов поставя началото на самостоятелното развитие и на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикува повестта „Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатва „Изгубена Станка”. По-късно Л. Каравелов пише „Мамино детенце”, „Войвода”, „Неда”, „Хаджи Ничо”, „Крива ли е съдбата” – повести, в които той завещал на бъдните поколения най-добрите образци на възрожденската белетристика. След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки са направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит прави Сава Доброплодни с пиесата „Михаил Мишкоед”. През 1857 г. се появява първата оригинална българска пиеса – „[[Ловчанският владика|Ловчанскийт владика или Бела на ловчанскийт сахатчия Николча]]”, комедия, написана от [[Теодосий Икономов]], в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в областта на драматургията се изявяват Добри Войников и Васил Друмев. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.
|