Уикипедия

Георги Караславов: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м интервал след точка в текст
Редакция без резюме
Ред 1:
{{обработка|форматиране}}
{{Личност
| име = Георги Караславов
Line 32 ⟶ 31:
| още = {{Депутат-България|1н=1|2н=1|3н=1|4н=1|5н=1|6н=1|7н=1}}<ref>[http://archives.bg/politburo/bg/sekretnidokumenti/1944-1949/1776---53--22--1949- Протокол № 53 от 22 ноември 1949 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП (с гриф Секретно), стр. 12]</ref><ref>Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 145</ref>
}}
 
[[Файл:Georgi Karaslavov, pic. Z.Boyadjiev.jpg|мини|250px|Георги Караславов – картина на [[Златю Бояджиев]].]]▼
'''Акад. Георги Славов Караславов''' е български писател, [[белетристика|белетрист]] и [[драматург]].
 
== Биография ==
Започва да публикува през 1920-те години. Първата му книга е ''„Уличници“'' (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите ''„Снаха“'' и ''„Татул“''.
 
Главен секретар и председател на [[Съюз на българските писатели|Съюза на българските писатели]] (1958- – 1962), избран за академик (1961).
 
Негов син е [[Слав Г. Караславов]] – писател и сценарист.
Ред 44:
а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за [[Герой на социалистическия труд]] (1959 и 1964) и [[Герой на България]] през 1974 г. Орден „Г. Димитров" (1959, 1964, 1974) и [[Димитровска награда]] (1950, 1959).
 
Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от [[Пловдив]] и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950—19621950 – 1962). Директор е на [[Народния театър "Иван Вазов"|Народния театър “Иван„Иван Вазов”Вазов“]] в София (1947—19491947 – 1949), главен редактор (1952—19581952 – 1958) на сп. „Септември", главен секретар и председател на [[Съюза на българските писатели]] (1958—19621958 – 1962).
 
[[Файл:Georgi Karaslavov with North Korean guests.jpg|мини|ляво|Караславов с гости от [[Северна Корея]] на гарата в с. [[Генерал Тошево]], 1949 г.]]
От 1958 г. е член на ЦК на БКП, а член на БКМС от 1922 и на БКП – от 1924. Участва в Септемврийското въстание 1923 г. Завършва
[[Файл:Georgi Karaslavov, Sofia.jpg|ляво|мини|250п|Бюст на Георги Караславов в София]]▼
педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924—1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През
▲[[Файл:Georgi Karaslavov, pic. Z.Boyadjiev.jpg|мини|250pxupright|Георги Караславов – картина на [[Златю Бояджиев]].]]
1925—1928 следва агрономство в [[Софийския университет]] – за организиране на студентска стачка е изключен. Продължава образованието си в Прага
(1929—1930), същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).
 
От 1958 г. е член на [[ЦК на БКП]], а член на [[БКМС]] от 1922 и на БКП – от 1924. Участва в [[Септемврийското въстание]] през 1923 г. Завършва педагогическото училище в [[Казанлък]] (1924). През 1924 – 1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925 – 1928 г. следва агрономство в [[Софийския университет]], но е изключен заради организиране на студентска стачка. Продължава образованието си в [[Прага]] (1929 – 1930), като същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).
Започва да публикува през 1919 в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията на вестник „Ведрина" (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в
редактирането на вестниците „Поглед" (1930—1934), „Ехо" (1930—1934), „Жупел" (1931—1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България".
Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците разкази „Изчадия адови” (1932), „На два фронта" (1934); повестта „Селкор" – 1933 г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския
централен затвор.
 
Започва да публикува през 1919 в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията на вестник „Ведрина" (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед" (1930 – 1934), „Ехо" (1930 – 1934), „Жупел" (1931 – 1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България". Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците разкази „Изчадия адови“ (1932), „На два фронта" (1934); повестта „Селкор" – 1933 г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор. Участник е като доброволец във [[Втората световна война]].
Участник е като доброволец във Втората световна война.
 
Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче" (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага. В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди [[Деветосептемврийски преврат|9 септември 1944]] г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата" (1946), „Нови пътища" (1959); повестите „Танго" (1946), „Бащин грях" (1961) и най-крупната си творба – епопеята „Обикновени хора" от шест части (1952 – 1975). Тя е панорама на живота на българите от [[Първата Световна война]] (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.
Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца —
сборник разкази „Улнчници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче"
(1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът
„Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.
▲[[Файл:Georgi Karaslavov, Sofia.jpg|ляво|мини|250п|Бюст на Георги Караславов в София]]
В социално-битовите романи „Татул” (1938) и „Снаха” (1942) авторът
следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко
психологическо проникновение изобразява разрушителната
частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива
социалните и политически процеси в българското село, вътрешният
драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални
конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока
точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември
1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят
постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и
психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни
черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците
„Свърши се нашата" (1946), „Нови пътища" (1959); повестите „Танго"
(1946), „Бащин грях" (1961) и най-крупната си творба – епопеята
„Обикновени хора" от шест части (1952—1975). Тя е панорама на живота на
българите от I-та Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век.
Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята
доминира повествованието за социалните и политически тежнения на
обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са
максимално концентрирани в едно средно, типично българско село,
първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е
реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и
някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.
 
Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов – „Габерови" (1955), „Камък в блатото" (1959), „Глас народен" (1962), „Майка на всички" (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров", 1961; „Близки и познати", 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров", 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров", 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко", 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.
Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на
Караславов – „Габерови" (1955), „Камък в блатото" (1959), „Глас народен"
(1962), „Майка на всички" (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари
(„Срещи и разговори с Никола Вапцаров", 1961; „Близки и познати", 1968;
„Книга за Смирненски и Вапцаров", 1971; „Срещи и разговори с Георги
Димитров", 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е
повестта „Ленко", 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи,
литературно-критически очерци, статии и др.
 
С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.
големите творци в българската социално-реалистична литература.
Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина -
издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“,
„Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.
 
Окачествен е приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет и творчество и личности. Допринася през 1956 г. [[Старинен Пловдив|Старият град на Пловдив]] да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и за съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници.
Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна
култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет,
творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г.
Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов и др. Допринася през 1956 г. Стария
град(Пловдив) да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване
на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски
къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници – негови
връстници и приятели като Зл. Бояджиев, Ц.Лавренов, Борис Ангелушев,
Георги Божилов-Слона и др.
 
== Бележки ==
Line 116 ⟶ 66:
 
== Външни препратки ==
* [http://liternet.bg/publish5/vignatov/snaha.htm „Снаха“ - – ценности и цялостност, инфлация и разпад", Веселин Игнатов (критика)], liternet.bg
* [http://chitanka.info/person/georgi_karaslavov Текстове на произведенията на Георги Караславов]
* [http://kulturen.pogled.info/news/51333/110-godini-ot-rozhdenieto-na-pisatelya-akad-Georgi-Karaslavov Георги Караславов] – 110 години от рождението на писателя акад. Георги Караславов
 
{{СОРТКАТ:Караславов, Георги}}
{{българи-мъниче}}
[[Категория:Български писатели]]
[[Категория:Академици на БАН]]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Караславов“.