Георги Караславов: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м (GR) File renamed: File:Georgi Karaslavov with North Korean guests.jpg → File:BASA-1194-1-13-22-Georgi Karaslavov with North Korean guests.jpg To harmonize the names of a set of images |
хронологичност, без повторения |
||
Ред 35:
== Биография ==
Започва да публикува през 1919 в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията на вестник „Ведрина" (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед" (1930 – 1934), „Ехо" (1930 – 1934), „Жупел" (1931 – 1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България". Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците разкази „Изчадия адови“ (1932), „На два фронта" (1934); повестта „Селкор" – 1933 г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор. Първата му книга е ''„Уличници“'' (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите ''„Снаха“'' и ''„Татул“''. Негов син е [[Слав Г. Караславов]] (р. 27 март 1932 г.) – писател и сценарист. Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче" (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага. В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди [[Деветосептемврийски преврат|9 септември 1944]] г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.
Участник е и като доброволец във [[Втората световна война]]. Главен секретар и председател на [[Съюз на българските писатели|Съюза на българските писатели]] (1958 – 1962). През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за [[Герой на социалистическия труд]] (1959 и 1964) и [[Герой на България]] през 1974 г. Орден „Г. Димитров" (1959, 1964, 1974) и [[Димитровска награда]] (1950, 1959).▼
▲а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за [[Герой на социалистическия труд]] (1959 и 1964) и [[Герой на България]] през 1974 г. Орден „Г. Димитров" (1959, 1964, 1974) и [[Димитровска награда]] (1950, 1959).
Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от [[Пловдив]] и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950 – 1962). Директор е на [[Народния театър "Иван Вазов"|Народния театър „Иван Вазов“]] в София (1947 – 1949), главен редактор (1952 – 1958) на сп. „Септември", главен секретар и председател на [[Съюза на българските писатели]] (1958 – 1962).
Line 50 ⟶ 47:
[[Файл:Georgi Karaslavov, pic. Z.Boyadjiev.jpg|мини|upright|Георги Караславов – картина на [[Златю Бояджиев]].]]
▲От 1958 г. е член на [[ЦК на БКП]], а член на [[БКМС]] от 1922 и на БКП – от 1924. Участва в [[Септемврийското въстание]] през 1923 г. Завършва педагогическото училище в [[Казанлък]] (1924). През 1924 – 1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925 – 1928 г. следва агрономство в [[Софийския университет]], но е изключен заради организиране на студентска стачка. Продължава образованието си в [[Прага]] (1929 – 1930), като същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).
▲Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче" (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага. В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди [[Деветосептемврийски преврат|9 септември 1944]] г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата" (1946), „Нови пътища" (1959); повестите „Танго" (1946), „Бащин грях" (1961) и най-крупната си творба – епопеята „Обикновени хора" от шест части (1952 – 1975). Тя е панорама на живота на българите от [[Първата Световна война]] (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.
Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов – „Габерови" (1955), „Камък в блатото" (1959), „Глас народен" (1962), „Майка на всички" (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров", 1961; „Близки и познати", 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров", 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров", 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко", 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.
| |||
