Разлика между версии на „Кръстоносен поход“

== Исторически контекст ==
=== Западна Европа и църквата ===
В края на IX век бившата империя на [[Каролинги]]те е разделена според Вердюнския договор на [[Западнофранкско кралство|Западнофранкско]] и [[Източнофранкско кралство]], като суверените от двете части се наричат „крале на франките“<ref>{{Ришар|15}}</ref>. Западната част се простира от Фландрия до Каталония, а в източната част суверените носят тройна корона – на Германското, Бургундското и Италианското кралствакралство (всъщност влиянието им на Апенините се ограничава до Ломбардското кралство, тъй като крайбрежията на Южна Италия са окупирани от Византия). Източната част през Х век дава начало на [[Свещената Римска империя]]. Реалната власт на западноевропейските крале е ограничена поради наличието на полунезависими княжества, които се ползват с широка автономия, макар че владетелите им са обвързани с клетва за вярност към краля в рамките на [[васал]]на система. Обществото се характеризира с [[Феодализъм|феодални]] структури, понякога наричани „франкски модел“. След края на норманските и унгарските нашествия и с напредването на християнизацията същия феодален модел следват новопоявилите се национални херцогства, като постепенно някои от тях се издигат до кралства: Дания, Полша и Бохемия, Швеция и Норвегия. Те получават от папската власт автономни епископални йерархии и обхватът на западното християнство се разширява. Все още съществува езическа маса – славяните между Елба и Одер.
 
Реалната власт на западноевропейските крале е ограничена поради наличието на полунезависими княжества, които се ползват с широка автономия, макар че владетелите им са обвързани с клетва за вярност към краля в рамките на [[васал]]на система. Обществото се характеризира с [[Феодализъм|феодални]] структури, понякога наричани „франкски модел“. След края на норманските и унгарските нашествия и с напредването на християнизацията същия феодален модел следват новопоявилите се национални херцогства, като постепенно някои от тях се издигат до кралства: Дания, Полша и Бохемия, Швеция и Норвегия. Те получават от папската власт автономни епископални йерархии и обхватът на западното християнство се разширява. Все още съществува езическа маса – славяните между Елба и Одер.
 
При франкския модел военната аристокрация упражнява властта си в рамките на васалната система. Придобиването на властта е според династичната традиция, свързана с принадлежността към дадено потекло. Дълг на всеки васал е да защитава господаря си и да го следва във военни експедиции. Основната маса от обществото са селяните, като процъфтява [[крепостничество]]то. Духовният живот се осъществява по строгите [[Канон (религия)|канони]] на [[Католическа църква|Римската църква]], която може да проповядва навсякъде и да заповядва на крале и императори. [[Латински език|Латинският език]] служи за [[Лингва франка|общ език]], богослужението и църковните институции играят водеща роля, религиозните фигури като [[апостол]]и, [[Светец|светци]] служат като модели на подражание.
 
== Терминология ==
Терминът „кръстоносен поход“ възниква в историографията в началото на 18XVIII век<ref name="КТ"/> {{rp|16}} и първоначално служи за обозначение на военните кампании, предприети от европейци-християни св Светите земи през XI, XII и XIII век. Понятието е разширено с включването на други военни експедиции, инициирани, подкрепяни и понякога ръководени от римо-католическатаримокатолическата църква срещу езичници и еретици. Те се отличават от други подобни религиозни войни по това, че се считат за покаяние на участниците за извършени от тях грехове и им е обещано опрощение.
 
По времето, когато започват походите, кампаниите се наричат „пътуване“ {{lang|la|iter}}, или „поклонение“ {{lang|la|peregrinatio}}, а участниците са всякакви – благородници, монаси, хора от простолюдието. Едва към края на 12XII век възниква понятието „кръстоносци“ {{lang|la|crucesignatus}} „отбелязани с кръст“. Към средата на 13XIII век кръстът става основен символ на походите, като се различават походите през морето {{lang|la|crux transmarina}} към източното Средиземноморие и походите отсам морето {{lang|la|crux cismarina}} за тези в Европа. Кръстоносните държави, основани в Ориента, стават известни като „Утремер“ {{lang|fr|outre-mer}}, „отвъдморски земи“.<ref name="КТ"/> {{rp|58 – 9}}
 
Мюсюлманите от Ориента наричат европейските нашественици „франки“ и „латини“, различавайки ги от византийските християни, които наричат „гърци“. Европейците наричат противниците си мюсюлмани с различни имена –: [[сарацини]] – за Ориента, [[маври]] на Иберийския полуостров. Хроникьорите на кръстоносните походи използват наименованието „сирийци“, за говорещите арабски източноправославни християни и якобити„якобити“ за членовете на [[Сирийска православна църква|Сирийската православна църква]].
 
=== Кръстоносен призив ===
[[Файл:Pope Alexander II.jpg|мини|160px|[[Александър II (папа)|папа Александър II]]]]
Още през 1063 г. папа [[Александър II (папа)|Александър II]] благославя [[християните]] в борбите им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на [[Иисус Христос]]. На папа [[Григорий VII]] се приписва идеята християнските държави да се обединят, за да се борят срещу своятсвоя общ религиозен враг – исляма.
 
Папа Урбан II (1088 – 1099) е този, който на практика дава живот на кръстоносната идея. В предпоследния ден на [[Клермонски събор|Клермонския събор]] във [[Франция]], на 27 ноември 1095 г. папата отправя призива ''„Dieu lo volti“'' („Бог го желае!)<ref>Според различните източници и лингвистични транскрипции – ''Deus Vult, Deus lo Vult, Deus le volt, God wills it''</ref>, като има предвид организиране на военна кампания за възвръщане на [[Йерусалим]] на християнството“.<ref>''„Подемете това пътуване в името на нетленната слава на Царството небесно!“'' – Урбан II, римски папа</ref>
 
== Хронология ==
Между 1095 и около 1500 г. има голям брой военни операции, които биха могли да се нарекат кръстоносни походи, но само малък брой от тях стават всеизвестни в последователен ред и всички те са насочени към Сирия и Палестина. Общоприетата номерация включва само мащабните международни походи с крайна цел Божи гроб. Въпреки това историците не са постигнали съгласие по отношение на някои поредни номера: някои определят похода на Фридрих II от 1228 – 9 г. за шести поред, други го считат за последен стадий на петия поход от 1213 г. В зависимост от това се променя номерацията на последвалите походи. Това обяснява и отказа от номерация на египетската кампания и похода към Тунис на [[Луи IX (Франция)|Луи IX]] (шести и седми или осми и девети). В началото на 18XVIII век някои историци се придържат към пет, докато други преброяват осем похода. Объркването се усилва, когато се прибавят походи като тези на децата, на пастирите и др.<ref name="КТ"/> {{rp|46}}
 
=== Първи кръстоносен поход (1095 – 1099) ===