Кръстоносен поход: Разлика между версии

Участниците в походите се наричат ''кръстоносци'' – включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници: – ''[[рицар]]и, [[Монах|монаси]], хора от простолюдието''. Те воюват предимно срещу мюсюлмани – [[сарацини]], [[маври]], [[селджуци|селджукски]] и [[османски турци]], но има походи и срещу [[езичество|езически]] народи от [[Прибалтика]]. Важно място в църковната дейност заема борбата с [[ерес|еретиците]], като най-известен поход от този род са Албигойските войни между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и [[Албигойски кръстоносен поход]].

Едно от основните явления на XI век е религиозен кипеж<ref>{{Ришар|19}}</ref>, свързан със стремежа за реформа на църквата. Първоначално тятой обхваща монасите и канониците, провели т.нар. [[Клюнийска реформа]]. Впоследствие реформирането обхваща и висшето духовенство, като папството е реформирано от лотарингските папи с подкрепата на император Хайнрих III. При следващия император Хайнрих IV обаче настъпва [[Борба за инвеститура|конфликт]] между папската и императорската власт, задълбочил се до такава степен, че папата сваля от власт императора, а той пък избира [[антипапа]]. Църковното разделение лишава аристокрацията и рицарите от редица блага, свързани с църквата, тъй като притежанието им се оказва грях. Все повече хора са със съзнанието на грешници и се засилва стремежът към по-праведен живот<ref>{{Ришар|20}}</ref>. Благородниците, свикнали да разрешават конфликти със силата на оръжието, срещат съпротивата на духовниците, решени да предложат ограничение на военните действия – Божие примирие. Така църквата се нагърбва с установяването на ред, изискван от Господ, за да се възцари властта му на земята.

На изток след завоюването на [[Първа българска държава|България]] от [[Василий II]], [[цезаропапизъм|цезаропапизмът]] във Византия взема връх и през [[1054]] г. настъпва политическо разделение на [[Християнска църква|християнската църква]], известно като [[Източно-западна схизма|Великата схизма]]. Тя е резултат от един по-дълъг период на отчуждаване между християнския Изток и Запада. Основната причина е борбата за върховенство между римските папи и константинополските патриарси. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква, както и това, че папата променя вече съществуващите и потвърдени истини и утвърдени за достоверни [[Догма|догми]], обреди и организация, изяснявани на седемте [[Вселенски събор]]а (периодпървият отпрез 325  г., иа последенпоследният през 786/787 г.).

През XI век към териториалните загуби за Византия, понесени вследствие на [[Арабско-византийски войни|арабско-византийските войни]] в предишните векове, се прибавя заплахата на тюркски номадски племена, наскоро приели исляма. Още от втората половина на X век едно от тях, [[селджуци]]те, атакува непрестанно границите на [[Византийската империя]] в серия от [[византийско-селджукски конфликти]]. В [[битката при Манцикерт]] през 1071 г. по-голяма част от имперската войска бива разбита от мюсюлманите и един от съимператорите [[Роман IV Диоген|Роман Диоген]] попада в плен. След тази победа, макар крепостите по източната граница да се държат, византийците се виждат принудени да отстъпятотстъпват малко по малко територии в [[Мала Азия]] на тюркски кланове, някои от които оформят свои [[малоазийски бейлици]]. От друга страна, селджуците напредват и на юг, към [[Сирия]] и [[Палестина]]. Един след друг градовете по източното [[Средиземноморие]] падат в ръцете им и през 1079 г. влизат в [[Йерусалим]]. Няколко години по-късно в Йерусалим като завоеватели пък влизат други мюсюлмани – войските на [[Фатимиди|Фатимидския халиф]], врагове на селджуците. Така към края на XI век около две трети от християнския свят, включително Палестина, Сирия, Египет и Мала Азия, еса окупиранокупирани от мюсюлмани<ref name="EB"/>. Това развитие на събитията и ислямската забрана за поклонничество до [[Божи гроб]] предначертават историята на следващите векове.

По времето, когато започват походите, кампаниите се наричат „пътуване“ ({{lang|la|iter}},) или „поклонение“ ({{lang|la|peregrinatio}}, а). участницитеУчастниците са всякакви – благородници, монаси, хора от простолюдието. Едва към края на XII век възниква понятието „кръстоносци“ ({{lang|la|crucesignatus}} „отбелязани–„отбелязани с кръст“). Към средата на XIII век кръстът става основен символ на походите, като се различават походите през морето ({{lang|la|crux transmarina}}) към източното Средиземноморие и походите отсам морето ({{lang|la|crux cismarina}}) за тези в Европа. Кръстоносните държави, основани в Ориента, стават известни като „Утремер“ ({{lang|fr|outre-mer}}, „отвъдморски земи“).<ref name="КТ"/> {{rp|58 – 9}}

Тези, които поемат по пътя на кръстоносния поход, дават тържествен [[обет]], а църквата им дава [[благословия]] и обещава опрощение, ако го изпълнят. Учреден е [[ритуал]] за полагането на клетва, иза тържественототържествено връчване на кръст и зашиване на [[кръст]] от плат върху дрехите на онези, които тръгват към Йерусалим. Така те „поемали кръста“ и заедно с това се задължавали да го бранят, ставали „белязани с кръста“ (''круце сигнати'' {{lang|la|на=от|crucesignati}}). Възприемането на кръста като знак, знаме и талисман произтича естествено от призива за „освобождението на Светия град на Христос, украсен с неговите страдания и възкресението му“<ref name="КТ"/>{{rp|39 – 40}}.

Между 1095 и около 1500 г. има голям брой военни операции, които биха могли да се нарекат кръстоносни походи, но само малък брой от тях стават всеизвестни в последователен ред и всички те са насочени към Сирия и Палестина. Общоприетата номерация включва само мащабните международни походи с крайна цел Божи гроб. Въпреки това историците не са постигнали съгласие по отношение на някои поредни номера: някои определят похода на Фридрих II от 1228 – 9/29 г. за шести поред, други го считат за последен стадий на петия поход от 1213 г. В зависимост от това се променя номерацията на последвалите походи. Това обяснява и отказа от номерация на египетската кампания и похода към Тунис на [[Луи IX (Франция)|Луи IX]] (шести и седми или осми и девети). В началото на XVIII век някои историци се придържат към пет, докато други преброяват осем похода. Объркването се усилва, когато се прибавят походи като тези на децата, на пастирите и др.<ref name="КТ"/> {{rp|46}}

Проповедта на Урбан II подтиква първо неорганизирана маса от обикновени хора, поведени от проповедника [[Пиер Отшелника|Пиер Пустинника]] в [[Народен кръстоносен поход]]. В началото му, още на европейска територия, те извършват погроми над евреите, нарченинаречени по-късно [[Германски кръстоносен поход]]. Неорганизирани и безперспективни, тези „кръстоносци“ се отправят на изток, като по пътя си из [[Европа]] извършват грабежи и безчинства. При пристигането им във Византия през 1096 г. ромейският [[василевс]] бърза да ги пропусне в [[Азия]]. Непредпазливо навлизат на турска територия и там биват окончателно разбити ([[Битка при Херсек]]). Оцелелите, начело с Пиер Пустинника, изчакват пред стените на Константинопол много по-добре организирания [[Първи кръстоносен поход|Поход на принцовете (бароните)]], пристигнал там през 1097 г. Той се състои от добре въоръжени групи на феодалното войнство на [[барон]]ите, събрани най-вече от [[Франция]], [[Фландрия (графство)|Фландрия]] и норманското [[Кралство Сицилия]]. Походът на бароните се води от благородници с княжеско достойнство: [[Годфрид дьо Буйон]], [[Раймонд дьо Сен-Жил, граф на Тулуза|Раймон Тулузки]], [[Боемунд I Антиохийски|Боемунд Тарентски]] и [[Танкред Галилейски|Танкред де Отвил]]. По време на престоя си пред Константинопол тези пълководци са принудени от императора да се закълнат да върнат на Византийската империя териториите на изток, загубени при настъплението на турците. Срещу това ще получат военна и организационна подкрепа от византийците.