Разлика между версии на „История на Италия“

142 488 байта изтрити ,  преди 2 години
мNo edit summary
<br />{{Портал|История|Италия}}
Векове наред [[Италия|'''Италия''']] е географско понятие, регион, а не название на [[държава]]. Схващането за нейния обхват се променя, като непрекъснато се увеличава. През римската епоха Италия се нарича самият [[Апенински полуостров]], без [[Паданска равнина|Паданската равнина]]. През средновековието Италия е всичко на юг от [[Алпи]]те, включително островите [[Сицилия]], [[Сардиния]] и [[Корсика]]. Днес последният остров принадлежи на [[Франция]]. Междувременно италианските държави завладяват и контролират територии по бреговете на [[Средиземно море]] и в [[Африка]]. Единна държава Италия се появява едва през 1870 г., а през 1945 г. се установяват днешните ѝ граници.
 
Първите сведения за народи в Италия се отнасят за [[етруски]]те, [[латини]]те, [[самнити]]те, [[лигури]]те, [[умбри]]те и др. [[Древна Гърция|Гърците]] основават свои колонии. Когато през 753 г. пр. Хр. е основан град [[Рим]], той възприема много от останалите обитатели на полуострова. Рим възниква като царство, през 509 г. се превръща в [[република]], разпростира властта си далеч извън Италия и в края на І пр. Хр. става [[империя]]. Италия (сърцевината на тази империя) остава с особен статут, докато останалите земи са организирани като [[Римска провинция|провинции]]. Тя представлява съюз от градове и племена, начело с Рим. През 91 – 88 г. пр. Хр. част от тях [[Съюзническа война (91–88 пр.н.е.)|въстават]] и изискват равни права с [[Римско гражданство|римските граждани]]. Така Италия постига известна унификация.
 
През първите два века от новата ера Италия е център на [[Средиземноморие|средиземноморския свят]]. Тя се радва на голям за времето си икономически и културен напредък. Непознати са ѝ чуждите нашествия и [[Гражданска война|гражданските войни]]. Това се променя през ІІІ в. с [[Войнишки императори|кризата на войнишките императори]], а в началото на ІV в. император [[Константин I|Константин І]] измества столицата на изток, в [[Константинопол]]. Рим остава столица на [[Западна Римска империя|Западната римска империя]], която от началото на V в. се бори за оцеляване. Още през 410 г. на полуострова нахлуват [[вестготи]]те, след това [[вандали]]те и други [[Варвари|варварски]] народи. През 476 г. [[Одоакър]] ликвидира империята и създава свое кралство. Следват тежки и кървави времена – [[Велико преселение на народите|великото преселение на народите]]. През 493 г. [[Остроготи|остготите]] завладяват Италия, но по-късно са унищожени от [[Византийска империя|Византия]]. През VІ в. тук се настаняват [[лангобарди]]те. През VІІІ в. Италия е завладяна от [[франки]]те на [[Карл Велики]]. Те създават [[Папска държава|Папската държава]] и оттогава [[папа]]та в Рим става най-влиятелният [[първосвещеник]] в [[Християнство|християнския свят]].
 
През [[Средновековие|средните векове]] Италия представлява сбор от държави и чужди владения и арена на тежки борби. Папите оспорват властта на [[Император на Свещената Римска империя|германските императори]], новите градове претендират за [[автономия]]. [[Французи]], [[испанци]], [[германци]] ламтят за богатствата на страната. Постепенно в Италия се оформя проспериращият север, където градове-републики като [[Венецианска република|Венеция]], [[Генуезка република|Генуа]], [[Флорентинска република|Флоренция]], [[Миланско херцогство|Милано]] и [[Сиена]] натрупват богатства, и изоставащият юг, който попада под властта на [[Арагонска корона|кралство Арагон]]. На север се появява и първото модерно културно явление – [[Ренесанс]]ът. Творци като [[Данте Алигиери|Алигиери]], [[Джовани Бокачо|Бокачо]], [[Микеланджело Буонароти|Микеланджело]], [[Леонардо да Винчи|да Винчи]], [[Рафаело Санцио|Рафаело]] задават тон в културата на цяла [[Европа]].
 
Неслучайно в края на ХV в. страната привлича нова вълна нашествия (т. нар. [[Войни между Хабсбурги и Валоа|Италиански войни]]), които я опустошават. Започва епоха на застой и икономическа стагнация. Градовете-републики се превръщат в [[Монархия|наследствени монархии]]. Генуа и Венеция постепенно изгубват отвъдморските си владения. През ХVІІІ в. краят на [[Хабсбургска Испания]] довежда до пренареждане на политическата карта. Увеличава се влиянието на [[Хабсбургска монархия|Австрия]] и Франция. С началото на [[Революционни войни|френските революционни войни]] започва нов период на чужда власт. Една след друга загиват малките италиански държави – за някои това е временно, но за други окончателно. Французите обаче носят значителни социални промени – отменя се [[Крепостно право|крепостното право]], утвърждават се [[Граждански права|гражданки и човешки права]]. Затова след края на [[Наполеон I|Наполеон Бонапарт]] (който е бил обявен за [[крал на Италия]]) италианците не се примиряват със започналата реакция. ХІХ век е време на серия италиански революции, които донасят първите [[Конституция|конституции]] и все по-често се говори за [[Рисорджименто|обединение на Италия]].
 
Обединението е постигнато на няколко етапа от най-силната италианска държава: [[Кралство Сардиния-Пиемонт|Пиемонт]]. През 1860 г. нейният крал [[Виктор Емануил II|Виторио-Емануеле ІІ]] става крал на Италия, а през 1870 г. то е завършено. Новата държава се приема за [[Велика сила]], завладява [[Колония|колонии]] в Африка, но страда от вътрешни противоречия и слабост. Тя подкрепя [[Антанта]]та през [[Първа световна война|Първата световна война]], но е разочарована от [[Версайска система от договори|мирните договори]], тъй като не получава голямо разширение. От този факт се ражда [[Фашизъм|фашизмът]] – крайно [[Авторитаризъм|авторитарно]] движение, което от 1922 г. е на власт. Неговият водач [[Бенито Мусолини|Мусолини]] е популярен и уважаван в Европа, но подкрепя Хитлер през [[Втора световна война|Втората световна война]]. Това му коства властта – през 1943 г. режимът му рухва, а две години по-късно той е убит.
 
Възстановяването на Италия след войната се свързва с името на [[Алчиде де Гаспери|де Гаспери]] и се определя като икономическо чудо. Италия става съосновател на [[Европейски съюз|Европейския съюз]] и участва в [[НАТО]]. Вътрешните ѝ трудности обаче продължават – трудни мнозинства в [[парламент]]а, често сменящи се [[Правителство|правителства]], [[корупция]]. Страната обаче си остава любима туристическа дестинация на милиони хора в света, голям [[Селско стопанство|селскостопански]] производител и производител на [[автомобил]]и. В края на ХХ в. партийната ѝ система рухва, започва период на нестабилност, усилен от [[Световна финансова криза (2007 – 2008)|финансовата криза от 2008 г.]] На власт се изреждат [[Популизъм|популисти]] и [[Национализъм|националисти]], които хвърлят Италия в крайностите на икономическия и политически живот.
 
== Италия преди Рим ==
[[Файл:Otzi-Quinson.jpg|мини|205x205пкс|Йоци]]
 
=== Праисторически находки ===
Приема се, че първите хора са дошли на Апенинския полуостров преди около 850 000 години. Многобройни каменни [[артефакт]]и от тяхното присъствие са открити през 1983 г. на хълма Монте Поджиоло в северните [[Апенински планини|Апенини]]. Следи от [[Неандерталец|неандерталци]] има край Рим и [[Верона]] (намерен е един бебешки зъб), а в долината [[Вал Камоника]] в Алпите и до днес могат да се видят пещерни рисунки от преди 15 000 години. През 1991 г. на границата между Италия и [[Австрия]] е открита [[мумия]] на човек от 3300 г. пр. Хр. [[Йоци]] (както е известна мумията) е най-старото запазено тяло на човек в Европа. Днес е изложена в историческия музей в град [[Болцано]].
[[Файл:Torralba, Nuraghe Santu Antine von Südwest.jpg|мини|207x207пкс|Кула нураги в Торалба]]
В следващите хилядолетия Италия става обект на серия нашествия от север. Новодошлите, за които трудно могат да се дадат подробности, оставят свои следи в долината на река [[По]]. Първата вълна създава т. нар. [[Ремеделска култура]]. Тя е от [[Каменно-медна епоха|медно-каменната епоха]]. През [[Бронзова епоха|бронзовата епоха]] в същия регион се оформя друга култура с името Терамар (ок. 1750 – 1150 г. пр. Хр.). Характерни за нея са [[Наколно жилище|наколните жилища]] и наторяването на земята. От ХІ до ІХ в. в Италия се разпространява общоевропейската [[Култура на полетата с погребални урни|култура на погребалните урни]] (тук наричана Прото Виланова). Впоследствие тя се развива в [[Виланова (култура)|културата Виланова]], която пък е предшественик на културата на етруските.
 
Същевременно на [[Сардиния|остров Сардиния]] се развива [[Нурагическа цивилизация|Нурагическата цивилизация]] (ХVІІІ-ІІ в. пр. Хр.), за която са характерни големите отбранителни кули ([[нураг]]и). Открити са 6500 нураги, част от които в добро състояние.<ref>Miriam Balmuth, ''[https://archive.org/stream/studiesinsardini0000unse#page/n5/mode/2up The Nuraghi of Sardinia. An Introduction]'', in: ''Studies in Sardinian archaeology'', ed. by Robert J. Rowland, p. 23</ref> Смята се, че те са се издигали над малки селища. Населението от тази цивилизация добива много [[олово]] и [[мед]] и става основен производител на сплави, включително [[бронз]] за цялото Средиземноморие. Вероятно сардинците са съставлявали част от т. нар. „[[морски народи]]“, които опустошават в края на ІІ хил. източните брегове на морето.
[[Файл:Etruscan tomb (3269348280).jpg|ляво|мини|Етруска гробница]]
 
=== Италийци, етруски и гърци ===
[[Файл:Etruscans.png|мини|279x279пкс|Етруската цивилизация – карта]]
През първата половина на І хилядолетие Италия е населена с най-различни народи, между които няма етническа или културна близост. Все пак повечето са от групата на [[Индоевропейци|индоевропейските народи]]. Тук те се наричат [[италийци]] и се отличават с близост на езика. В тази група са [[латини]]те, [[самнити]]те, [[оски]]те, [[умбри]]те и др. Те населяват централната част на полуострова.<ref>Владимир Попов, ''История на стария свят'', В. Търново 2008, с. 466</ref> Учените ги разделят на две части според езика. Латините изиграват главна роля за създаването на бъдещата римска държава.
 
Докато за италийците повечето факти изглеждат ясни, много въпроси будят другите народи. [[Лигури]]те в северна Италия (главно около днешна [[Генуа]]) не са индоевропейци. В по-древни времена те населяват и обширни райони от [[Галия]] и Испания, но с нахлуването на [[келти]]те ареалът им се свива. Неясноти има и около произхода и езика на [[сикани]]те на остров [[Сицилия]], както и за [[Пеласги|пелазгите]]. Смята се, че пелазгите са част от по-голяма общност, населявала също и [[Балкански полуостров|Балканите]] и егейския свят. През VІ-V в. в северна Италия се появяват келтите (галите), без да е известно как става това. Оттогава те са доминиращия елемент в Паданската равнина.
 
Най-блестяща цивилизация създават [[етруски]]те, които населяват земите на запад от [[Тибър|река Тибър]], днешната [[Тоскана]]. Без да организират държава, те живеят в градове, 12 от които съставят политическа конфедерация.<ref>Harry Hearder, ''[https://archive.org/stream/shorthistoryofit00hear#page/2/mode/2up A short history of Italy: from classical times to the present day]'', Cambridge 1966, p. 3</ref> Произходът им е неизвестен, писмеността им е неразчетена. Оставят богато културно наследство – [[стенопис]]и, [[Статуя|статуи]], [[Гробница|гробници]], в които отчетливо се вижда гръцкото влияние. Пример за това е статуята ''Аполон от Вейи''. Строят предимно с тухли и дърво. В изобразителното изкуство се акцентира на забавленията в живота – музика, танци и пиршества.<ref>Mark Cartwright, ''[https://www.ancient.eu/article/1013/etruscan-tomb-paintings/ Etruscan Tomb Paintings]'', 2017 (Ancient History Encyclopedia) </ref> Вярват в отвъдния живот и създават цели полета с малки куполни гробници, в които поставят дарове за починалите. Първоначално кремират телата, а праха поставят в красиви [[Урна|урни]], а по-късно ги погребват.
 
Значителна част от населението на Италия представляват гърците, дошли тук в процеса на [[Велика гръцка колонизация|колонизацията]]. След първата колония [[Куме]] (около 750 г. пр. Хр.) следват [[Неапол]]ис, [[Посейдония]], [[Сиракуза]], [[Таранто|Тарент]] и много други. Гърците строят храмове и театри, градовете им просперират. Те воюват с [[картаген]]ците и етруските. По-късно римляните са толкова впечатлени от културните им постижения, че назовават южните части на страната си [[Магна Греция|Велика Гърция]] (''Magna Graecia''). Гърците и етруските оказват голямо влияние върху римската държава.
[[Файл:Crossing the Rubicon.jpg|мини|Цезар преминава река Рубикон, худ. Джейкъб Абът]]
 
== Господство на Рим ==
=== Римска република ===
Според легендата бъдещият господар на Италия – Рим – е основан от братята [[Ромул и Рем]] през 753 г. пр. Хр. В началото градът е малко царство, един от многото градове-държави на полуострова. Има седем легендарни царе, първият от които е Ромул. Обществото на най-ранния Рим е поделено на [[Патриций|патриции]] (знатните семейства) и [[плебеи]] (обикновените хора). Патрициите са привилегированата класа: те контролират управлението и командват армията, съставят и [[Сенат|римския сенат]]. Цар [[Сервий Тулий]] изравнява всички римски поданици по права, което предизвиква реакцията на патрициите. През 509 г. пр. Хр. те прогонват царете, които при това са [[етруски]] и обявяват Рим за [[република]].
 
В републиката основният принцип на управлението е споделената отговорност между управляващите ([[Магистратура (Древен Рим)|магистратите]]). Сенатът поема върховната власт, заедно с [[Консул (Древен Рим)|консулите]], а по-късно – и с [[Трибун|народните трибуни]]. Рим през републиканския период е агресивна държава и води непрекъснати войни. Първите конфликти са с близките латински и етруски градове, особено войната с град [[Вейи]], продължила през по-голямата част от V в. Тежки и кръвопролитни са трите [[Самнитски войни]] (343 – 290 г.), след които централна Италия се оказва под римска власт.<ref>''Dictionary of Ancient History'', ed. by Graham Speake, Penguin books 1995, p. 567</ref> Нееднократно, особено в последвалата война с [[Пир (Епир)|епирския цар Пир]], Рим търпи поражения. Наградата е покоряването на южна Италия с богатите гръцки колонии, което става факт през 272 г. пр. Хр.
[[Файл:Cicerón denuncia a Catilina, por Cesare Maccari.jpg|ляво|мини|200x200px|Дебат в римския сенат, фреска от Чезаре Макари (ХІХ в.)]]
Все пак най-известните войни на римската република са [[Пунически войни|Пуническите]] (264 – 146 г.) срещу африканския град-държава [[Картаген]]. В [[Първа пуническа война|първата]] Рим покорява Сицилия, във [[Втора пуническа война|втората]] армията му три пъти е унищожена от способния генерал [[Ханибал Барка]], който престоява в Италия 15 години. Най-голямата победа на картагенците става [[Битка при Кана|битката при Кана]] през 216 г.<ref>Nigel Bagnall, ''[https://archive.org/stream/punicwars00bagn#page/192/mode/2up The Punic wars]'', London 2008, p. 193</ref> В крайна сметка римляните изнасят войната от Италия и през 201 г. слагат край на картагенската мощ. През 146 г. Картаген е окончателно [[Трета пуническа война|победен и разрушен]]. Това е епохата, в която Рим за първи път надхвърля границите на Италия и се разширява в Испания, Африка, на Балканите и в [[Мала Азия]]. Създадени са първите провинции. Италия остава неговата същина, сърцето на бъдещата огромна империя.
 
През І в. пр. Хр. Италия става арена на гражданските войни на [[триумвират]]ите. Те започват, когато [[Юлий Цезар|Гай Юлий Цезар]] пресича река [[Рубикон]] – границата на Италия (49 г.).<ref>[http://historynakratko.blogspot.com/2016/01/blog-post_10.html ''Да преминеш Рубикон. Как Цезар влиза в историята''] (на сайта historynakratko, посетен на 11 ноември 2019)</ref> Завършват с поражението на неговия дългогодишен съратник [[Марк Антоний]] в битката при [[Акциум]]. Победител е племенникът му Гай Октавий, известен като [[Октавиан Август|Октавиан]]. С победата на Октавиан републиката приключва и започва [[Римска империя|империята]].
 
=== Римска империя ===
Всъщност от времето на Октавиан Август Рим не става класическа [[монархия]] от типа на [[Древен Египет|Египет]] или [[Персийска империя|Персийската империя]]. Октавиан се счита за пръв сред равни и вярва, че властта му е дадена от народа, а не от [[Бог]].<ref>Hearder, ''A short history of Italy''..., p. 15</ref> Въпреки че наследниците му продължават да бъдат еднолични управници, визията за властта се запазва такава. В Рим се изреждат различни августи и династии – жестоки, разумни, вманиачени, гениални. Сенатът продължава да има роля в управлението, особено през ІІ в. Това е и най-славното време на Римската държава, когато тя се разпростира не само по бреговете на Средиземно море, но и в цяла южна и западна Европа. Градът Рим се разраства до [[Мегалополис|мегаполис]] от световна величина, което се съпътства от обичайните проблеми с мръсотията, транспорта, престъпността, пожарите и канализацията. Там обаче са издигнати [[Амфитеатър|амфитеатри]] като Театърът на [[Флавии]]те ([[Колизей|Колизеум]]), [[Триумфална арка|триумфални арки]], [[терми]] ([[Терми на Каракала|на Каракала]]), храмове ([[Пантеон (Рим)|Пантеонът]]) и [[акведукт]]и.
[[Файл:Coliseo romano.jpg|мини|Модел на Колизеума в автентичен вид]]
През ІІІ и ІV в. мощната империя претърпява вътрешни сътресения, които неизменно засягат Италия. Епохата на [[Войнишки императори|Войнишките императори]] (235 – 284) прекършва силата ѝ, а когато [[Константин I|Константин Велики]] премества столицата в [[Константинопол]] на изток (330 г.), Рим все пак запазва ключовото си значение. Той остава столица на [[Западна Римска империя|Западната римска империя]] и цяла Италия е част от тази държава. Но тъкмо Западната империя страда тежко от започналите варварски нашествия по време на [[Велико преселение на народите|Великото преселение]]. През 410 г. [[вестготи]]те на крал [[Аларих I|Аларих]] превземат и разграбват Рим. Събитието има огромен ефект.<ref>Любомир Чолаков, ''[https://iskamdaznam.com/parvoto-padane-na-rim/ Първото падане на Рим]'', на сайта ''Искам да знам'', посетен на 11 ноември 2019</ref> Нещо подобно се случва през 455 г., но тогава главни действащи лица са [[вандали]]те. Годината, в която Западната империя престава да съществува, е 476. Тогава германският вожд [[Одоакър]] детронира последния император [[Ромул Августул]] и създава върху руините свое кралство. Значението на Рим и Италия в тази епоха е решаващо – не е случайно, че именно събитията на този полуостров определят границата на две епохи: краят на [[Античност]]та и началото на [[Средновековие]]то.
[[Файл:Lombard kingdom.png|ляво|мини|252x252пкс|Италия през 600 г. – Лангобардското кралство в червено, в зелено византий-ските владения (по Hearder, ''A short history of Italy...'', p. 31)]]
 
== Средновековна Италия (476 – 1350) ==
=== Остготи, византийци и лангобарди ===
Кралството на Одоакър не оцелява дълго. През 493 г. то е разбито от нахлуващите [[Остроготи|остготи]], които действат като [[федерати]] на източноримския ([[Византийска империя|византийския]]) император [[Зенон (Византийска империя)|Зенон]]. Техният крал [[Теодорих Велики]] установява столицата си в [[Равена]]. Кралството се простира също така в [[Панония]] и [[Далмация]]. В това време трите големи италиански острова попадат под контрола на вандалите. Теодорих е живял дълго в Константинопол и се смята за римски управник на Италия. Остготите изповядват [[Арианство|арианската ерес]], но са малцинство, а старото латинско население свободно се самоуправлява според законите си и изповядва религията си. През 535 г. армиите на [[Юстиниан I|Юстиниян І]], командвани от славния генерал [[Велизарий]], сриват Остготското кралство и превземат Рим и [[Равена]].<ref>G. Baker, ''[https://archive.org/stream/justinianlastrom00bake#page/194/mode/2up Justinian, the last Roman emperor]'', New York 2002, p. 194</ref> Така започва [[Готска война (535-554)|Готската война]]. Остготите обаче се съвземат при управлението на [[Тотила]] и войната се затяга. Необходими са смяна на генерала (с [[Нарсес|Нарзес]]) и петнадесет години упорити военни действия, за да излезе Византия краен победител.
[[Файл:Apse mosaic - Basilica of San Vitale (Ravenna).jpg|мини|218x218пкс|Византийска мозайка в църквата [[Сан Витале]] в Равена (VІ в.)]]
Този успех се възприема от византийците като възраждане на старата Римска империя. Много скоро обаче нови варвари навлизат на полуострова – това са [[лангобарди]]те, начело със своя крал [[Албоин]]. Между 560 и 568 г. по-голямата част от Италия пада под тяхна власт. Византийците задържат обаче контрола над Рим, а на север създават [[Равенски екзархат|Равенския екзархат]]. Те удържат позициите чак до VІІІ в., когато накрая Равена пад във властта на лангобардите. В тези условия на постоянна нестабилност все по-голямо значение придобива Римската църква, начело със своя първосвещеник ([[папа]]та). Папите от този период са зависими от Византия и все още не могат да оспорват първенството на нейния [[патриарх]]. Те трябва да се борят с ересите и все така живото езичество, което отнема цялата им енергия. От времето на [[Григорий I|Григорий Велики]] обаче започва постепенният им възход.<ref>Hearder, ''A short history of Italy...'', p. 31</ref>
 
Лангобардското кралство оцелява до 774 г., когато е унищожено от [[франки]]те.
 
=== Италия под властта на франки, германци и араби ===
[[Файл:Charlemagne and Pope Adrian I.jpg|мини|218x218пкс|Карл Велики се среща с папа [[Адриан I|Адриан І]] близо до Рим (772 г.) – илюстрация от Антоан Верар (ХVІ в.)]]
Притеснен от падането на Равена през 751 г., папата се обръща за помощ към франките. [[Пипин Къси]] разбива лангобардите и осигурява спокойната папска власт над Рим. По-късно той завзема Равенския екзархат и го подарява на папата – така се образува [[Папска държава|Папската държава]],<ref>Г. Бакалов, П. Ангелов, ''История на средните векове'', София 1991, с. 79</ref> която просъществува до ХІХ в., а днес е възстановена под името [[Ватикан]]а. Синът на Пипин – [[Карл Велики]] завладява северната и централната част на Италия и през 800 г. папата го коронова в [[базилика]]та [[Свети Петър (Рим)|Св. Петър]] за нов римски император. Така той обосновава концепцията за двама императори и двама първосвещеници в християнския свят, насочена пряко срещу Византия. След смъртта на Карл Велики [[Франкска империя|Франкската империя]] върви към разпад, формализиран чрез [[Вердюнски договор|договорите във Вердюн]] (843) и [[Меерсенски договор|Меерсен]] (870). Първоначално Италия попада в кралството на [[Лотар I|Лотар]] (внук на Карл Велики), после на [[Лудвиг II (Италия)|Лудвиг ІІ]] (син на Лотар). От 840 г. формално се създава [[кралство Италия]], но то не просъществува дълго (до около 951 г.). Италия става част от създадената през 963 г. [[Свещена Римска империя|Свещена римска империя]], чиито императори (предимно германци) я експлоатират безмилостно.
 
През ІХ и Х в. страната се оказва разделена на два съвсем различни свята, тъй като южните части попадат под властта на [[Арабски халифат|арабите]]-[[Ислям|мюсюлмани]]. От 852 г. (с падането на [[Бари]]) започва завладяването на [[Апулия]] и [[Калабрия|Карабрия]], от 902 г. – и на [[Сицилия]]. Последните византийци са изгонени от острова през 965 г.<ref>Moses Finley and oth., ''[https://archive.org/stream/historyofsicily00finl_0#page/50/mode/2up A history of Sicily]'', New York 1987, p. 50</ref> Създаден е [[Сицилийски емират|Сицилийският емират]], който обхваща и част от северна Африка. Властта на мюсюлманите носи културен и стопански просперитет и продължава около век. През 1071 г. тук нахлуват [[нормани]]те на [[Робер Жискар|Робер Гискар]], а последната арабска крепост пада двадесет години по-късно.
[[Файл:Schwoiser Heinrich vor Canossa.jpg|ляво|мини|Хайнрих пред Каноса, картина от Едуард Швойсер]]
 
=== Конфликтите на същинското средновековие ===
През ХІ в. политическото разпокъсване в Италия е факт. Оформят се десетина малки феодални владения, между които [[Ломбардия]], Тоскана, Верона, [[Херцогство Сполето|Сполето]], [[Херцогство Беневенто|Беневенто]] и Салерно. Техните владетели често спорят за фиктивната корона на краля на Италия. В действителност страната няма силите да се противопостави на външни нашествия.<ref>Бакалов, Ангелов, ''История на средните векове'', с. 221</ref> Най-значителният конфликт от тази епоха е борбата между папите и германските императори за надмощие (т. нар. [[Борба за инвеститура]]). Разделителният въпрос е могат ли светските владетели да назначават [[духовенство]]то в своите страни или не. Император [[Хайнрих IV (Свещена Римска империя)|Хайнрих ІV]] се противопоставя на папа [[Григорий VII|Григорий VІІ]] и е отлъчен от църквата. За първи път тази санкция придобива толкова сериозна тежест, че императорът се принуждава да моли за прошка. През 1077 г. пред портите на североиталианския замък [[Каноса (замък)|Каноса]] той стои бос на дъжда в продължение на три дни<ref>Любомир Чолаков, ''[https://iskamdaznam.com/na-kolene-pred-kanosa/ На колене пред Каноса]'', на сайта ''Искам да знам'', посетен на 12 ноември 2019;r</ref> и все пак не получава опрощение.<ref>E. Wilmot-Buxton, ''[https://archive.org/stream/storyofhildebran00wilmuoft?ref=ol#page/108/mode/2up The story of Hildebrand, St. Gregory VII]'', London 1920, pp. 109 – 110</ref> Борбата продължава с променлив успех през следващите десетилетия, докато през 1122 г. във [[Вормс]] папата и императорът подписват [[конкордат]] (съгласие), че светската и духовната власт ще се разпореждат в своята сфера на влияние.
[[Файл:Charles I of Anjou.jpg|мини|290x290пкс|Шарл д'Анжу, крал на Сицилия (1266 – 1282)]]
Италия отново попада в интересите на германските императори при [[Фридрих I Барбароса|Фридрих І Барбароса]] (1152 – 1190). Той си поставя за цел да покори цялата страна: както Папската държава, така и североиталианските градове-републики с големите им богатства. Оформят се двете политически партии [[Гвелфи и гибелини|Гвелфи и Гибелини]], които поддържат съответно папата и императора. Междувременно сицилианският крал [[Рожер II (Сицилия)|Роже ІІ]] обединява под властта си цяла южна Италия – той също става цел на агресивната политика на германците. През 1176 г. обаче обединените сили на папата и градовете нанасят поражение на Фридрих в [[Битка при Леняно|битката при Леняно]] и той се принуждава да се оттегли. От 1198 до 1216 г., при папа [[Инокентий III|Инокентий ІІІ]], настъпва златното време на Римската църква. Отново, както през Античността, съдбините на Европа се ръководят от Вечния град. Папата поставя всички светски владетели под волята си. В ръцете му попадат огромни богатства. Този период не продължава дълго след смъртта на Инокентий. Само век по-късно папите трябва да напуснат Италия и да се установят във френския град [[Авиньонският плен на папата|Авиньон]]. Започва техният бавен упадък.
 
Променлива е съдбата и на южните части на Италия. В началото на ХІІІ в. властта в [[Сицилия]] е наследена от германската императорска [[династия]] [[Хоенщауфен|Хохенщауфен]], което предизвиква безпокойството на папата. Той се обръща за съдействие към френския принц (брат на [[Луи IX|Луи ІХ]]) [[Шарл I Анжуйски|Шарл д'Анжу]].<ref>Finley, ''A history of Sicily'', p. 70</ref> През 1266 г. французите разбиват германската армия при [[Битка при Беневенто (1266 г.)|Беневенто]] и слагат край на управлението на Хохенщауфен. Тяхната власт обаче също не продължава дълго. Възмутени от високите данъци, сицилианските барони се обръщат към арагонския крал [[Педро III Арагонски|Педро ІІІ]], зет на последния хохенщауфеновски владетел. През 1282 г. избухва въстанието [[Сицилианска вечерня]] и Педро получава сицилийската корона. [[Неаполитанско кралство|Неаполитанската област]] остава за Шарл д'Анжу. Двете части остават разделени до 1442 г., когато се събират под властта на [[Арагонска корона|Арагонската корона]].
[[Файл:Giovanni Antonio Canal, il Canaletto - Piazza San Marco - WGA03883.jpg|ляво|мини|239x239пкс|[[Сан Марко (площад)|Площад Сан Марко]] във Венеция, худ. [[Каналето|Антонио Каналето]]]]
 
=== Възход на градовете-републики ===
В Италия средновековните свободни градове се сдобиват с голяма сила и богатство. Става дума предимно за градове в северната част на страната като – [[Милано]], [[Верона]], [[Падуа]], [[Виченца]], [[Модена]], [[Мантуа]], [[Венеция]], [[Генуа]], [[Сиена]], [[Флоренция]], [[Пиза]] и [[Перуджа]]. Те установяват републиканско управление ([[Комуна|комуни]]) с избираеми управленски органи, но [[Олигархия|олигархическо]] по характер. Тъй като в Италия няма върховна власт, те сравнително лесно получават автономия и дори пълна независимост. Създават армии и упорито отстояват свободата си. С такава цел възниква и [[Ломбардска лига|Ломбардската лига]] (1167), която воюва при Леняно. Основното препитание, независимо от местоположението, е [[търговия]]та. Земята не е достатъчна, за да се разчита на [[Селско стопанство|селското стопанство]]. Известно е, че Флоренция през ХІV в. произвежда храна, която стига само за пет месеца в годината за голямото ѝ население.<ref>Джулиано Прокачи, ''История на италианците'', София 2004, с. 69</ref>
[[Файл:Lorenzo de Medici.jpg|ляво|мини|194x194пкс|[[Лоренцо Медичи|Лоренцо Великолепни де Медичи]], фактически владетел на Флоренция (1469 – 1492), худ. Анголо Бронзино]]
[[Файл:Venice Empire.jpg|мини|Венецианската империя на изток след 1204 г.]]
Търговските флотилии уверено плават до [[Константинопол]], [[Бейрут]] и [[Александрия]], а по-късно се свързват с [[Брюге]], [[Антверпен]] и [[Копенхаген]]. Там те черпят с пълна сила от ресурсите на балтийския свят. Когато през 1204 г. рицарите от [[Четвърти кръстоносен поход|ІV кръстоносен поход]] съкрушават Византия, настъпва истински разцвет на италианския север. Венеция, републиката на Св. Марко, се възползва най-много от това. Тя слага ръка на [[Крит]] и много острови в [[Егейско море]],<ref>''[https://archive.org/stream/bookofgreathisto00vasc#page/26/mode/2up The great history of Venice. The 1,200-year-old history of the Venetian Republic]'', ed. by Marcella Vasconti, Colognola ai Coli 1997, p. 27</ref> създава мощна колония в Пера, срещу самия Константинопол. Към града потича река от източни богатства. Венеция обръща внимание на [[Далечен Изток|далечния изток]], където праща рисковани мисии. Нейни търговци, сред които на първо място [[Марко Поло]], достигат чак до [[Китай]] и [[Япония]]. Главен съперник на Венеция е Генуа – градът на предприятията. Наред с развитата си индустрия, Генуа разчита на търговията и прави сериозни опити да се вмести във венецианската сфера на влияние. Благоприятно за нея е свършването на [[Латинска империя|Латинската империя]] и възстановяването на Византия. В [[Кафа]], на [[Крим|Кримския полуостров]], генуезците създават главната си колония, от където контролират търговията в руските степи. Най-голям от всички градове остава Милано с население над 200 000 души през ХІІІ в.<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 52</ref> Той е и крупен производител на оръжия и вълнени платове. А що се отнася до Флоренция, тя успява да изгради най-добрата управленска система, създава най-силните [[Банка|банки]] и става кредитор на папи и императори.
 
По различно време, най-рано през ХІІІ в., републиките започват да се трансформират в [[Сеньория|сеньории]] – силни личности поемат властта и постепенно установяват свои династии. Някои не са засегнати от този процес (Венеция, Генуа, Сиена), докато други са класически примери: [[Висконти]] в Милано (от началото на ХІV в.), [[Гонзага]] в Мантуа (малко по-късно), [[Род Д'Есте|Д'Есте]] във [[Ферара]] и Модена, [[Медичи]] във Флоренция (от 1434).
 
== Ренесансова Италия (1350 – 1700) ==
[[Файл:Florence Duomo from Michelangelo hill.jpg|мини|Санта Мария дел Фиоре]]
 
=== Ренесансът ===
Най-значимото културно явление през средновековието – [[Ренесанс]]ът – започва в Италия и по-точно: във Флоренция. Това е опит за възраждане на [[Античност|античната култура]] и трезвия поглед към света. Успехите на италианците в областта на [[литература]]та, [[строителство]]то, [[скулптура]]та, [[Изобразително изкуство|изобразителното изкуство]] и науките предизвикват възхищение и подражание в цяла западна Европа. Ренесансовите дейци не приемат [[Канон (религия)|църковните ограничения в изкуството]] и живота, не желаят в техните творби да се изобразяват само [[Иисус Христос|Бог]], [[Богородица|Дева Мария]] и [[Светец|светците]].<ref>Съществува и по-различно съвременно схващане, съгласно което Ренесансът е по-скоро надграждане на средновековното наследство, отколкото скъсване с него, виж Alison Cole, ''[https://archive.org/stream/renaissance00cole#page/6/mode/2up Renaissance]'', New York 1997, p. 6</ref> Не се притесняват да показват човека в неговата естествена красота, нито от голотата на тялото. Порядките в техните свободни градове, които представляват отрицание на [[Феодализъм|феодалния строй]], ги вдъхновяват за свобода на въображението. Ренесансът е културният аспект на възхода на градовете-републики.
[[Файл:Sandro Botticelli - La nascita di Venere - Google Art ProjectFXD.jpg|мини|''Раждането на Венера'' от Ботичели]]
[[Файл:David by Michelangelo (Academia Gallery).jpg|ляво|мини|177x177пкс|''Давид'' от Микеланджело]]
Приема се, че Ренесансът започва още със стиховете на [[Франческо Петрарка]] и забавната сатира на [[Джовани Бокачо]] в ''[[Декамерон]]''. Връх на ренесансовата литература е [[Данте Алигиери]] с неговата ''[[Божествена комедия]]'', която полага основите на съвременния [[италиански език]]. В областта на [[Ренесансова архитектура|архитектурата]] се отбелязва избягване от строгия стил на досегашните [[Катедрала|катедрали]] и строежа на пищни дворци. Най-известната катедрала е ''[[Санта Мария дел Фиоре (Флоренция)|Санта Мария дел Фиоре]]'' във Флоренция, построена от [[Арнолфо ди Камбио]] и украсена от редица художници. Дори папите са увлечени от новата мода и канят творците да рисуват в църквите в Рим. Тук най-значима си остава работата на [[Микеланджело Буонароти|Микеланджело]] и [[Сандро Ботичели|Ботичели]] в ''[[Сикстинска капела|Сикстинската капела]]'' – личната църква на римските първосвещеници, в която Бог е изобразен по съвсем нов начин, силен и могъщ. Впечатляващи с изяществото и смелостта си са статуите на Микеланджело – ''[[Давид (Микеланджело)|Давид]]'' и ''[[Пиета (Микеланджело)|Пиета]]'', създадени на границата между ХV и ХVІ в. Главното при тях е реализмът, който оставя чувството, че героите са живи.
 
Не по-малко красиви са картините от епохата – ''[[Атинската школа (картина)|Атинската школа]]'' на [[Рафаело Санцио|Рафаело]], ''[[Мона Лиза]]'' и ''[[Тайната вечеря (Леонардо да Винчи)|Тайната вечеря]]'', от [[Леонардо да Винчи]], [[Раждането на Венера (Ботичели)|''Раждането на Венера'']] от [[Сандро Ботичели|Ботичели]]. Ренесансът дава тласък на науките с приноса на [[Галилео Галилей]],и [[Николо Макиавели]]. Това е съпътствано от появата на първите [[университет]]и – в [[Болонски университет|Болоня]] (1088), [[Падуански университет|Падуа]] (1222), Неапол, Сиена, Рим. В началото те са предимно [[Богословие|богословски]] училища, но постепенно стават истински центрове на науката.
[[Файл:Italy 1454.png|мини|274x274пкс|Италия според мира в Лоди (1454 г.)]]
 
=== Италианските войни ===
В края на ХV век богатата Италия става жертва на агресивните планове на своите съседи. На първо място това е [[Франция]], излязла успешно от [[Стогодишна война|Стогодишната война]] и набираща все повече сила. Нейният крал [[Шарл VIII|Шарл VІІІ]] поставя претенциите си за Неапол (доскоро под властта на французи) и през 1494 г. нахлува с армията си на юг. Походът му е осуетен от съюза между Венеция, Милано и император [[Максимилиан I|Максимилиан І]], който го принуждава да се върне. Пет години по-късно [[Луи XII|Луи ХІІ]] подновява нападението, но е по-добре подготвен. Срещу обещания за териториални отстъпки той привлича на своя страна Венеция и папа [[Александър VI|Александър VІ]] и окупира [[Генуезка република|Генуезката република]] и Милано. Той убеждава и [[Испания]] да го подкрепи, така че с лекота покорява Неапол. През 1503 г. обаче французи и испанци влизат във война за Неапол, испанците надделяват и [[Фернандо II|Фернандо ІІ Арагонски]] е коронован за крал на южните италиански кралства.<ref>Melveena McKendrick, ''[https://archive.org/stream/ferdinandisabell00mcke#page/138/mode/2up Ferdinand and Isabella]'', New York 1968, p. 139</ref>
 
Междувременно синът на папата, [[Чезаре Борджия]], използва възможността да покори всички части от папската област, които не се подчиняват – местни аристократи, градове, претендиращи за автономия. Този талантлив военачалник, станал прототип на ''[[Владетелят]]'' от Макиавели, изгубва цялото си могъщество след смъртта на баща му през 1503 и идването на новия папа [[Юлий II|Юлий ІІ]].
[[Файл:Battle of Pavia 1525.PNG|ляво|мини|198x198px|Битката при Павия]]
През 1508 г. [[Юлий II|Юлий ІІ]] се обединява с Франция и империята в т. нар. Камбейска лига, която едва не унищожава Венецианската република. Активните военни действия продължават по времето на [[Франсоа I|Франсоа І]] и [[Карл V]]. Особено известна е [[Битка при Павия (1525)|битката при Павия]] през 1525 г., в която Франсоа е победен и заловен.<ref>Arthur Johnson, ''[https://archive.org/stream/europeinsixteen00john?ref=ol#page/174/mode/2up Europe in the Sixteenth Century 1494 – 1598]'', London 1900, p. 175</ref> За да се откупи, той се отказва от всичките френски претенции в Италия. Още през същата година обаче армията му отново нахлува в [[Ломбардия]], подкрепена от Венеция, новия папа и Милано. В тези времена става ясно, че италианските държави не могат сами да се отърсят от чуждото влияние. Те подкрепят ту Франция, ту Испания и империята, а Италия е полето, където тези сили се сражават. Непрекъснатото движение на чужди армии разорява или поне отслабва част от италианските държави. Най-тежко на италианците се отразява [[Разграбване на Рим (1527)|разграбването на Рим]] от германските войници на 4 май 1527 г. – нещо, което не е случвало от векове.<ref>Любомир Чолаков, ''[https://iskamdaznam.com/razgrabvaneto-na-rim-prez-1527-g/ Разграбването на Рим през 1527]'' г., на сайта ''Искам да знам'', посетен на 14 ноември 2019</ref> Военните действия продължават по същия начин и през 30-те и 40-те години с единствен резултат – още по-голямото отслабване на Италия.
 
=== Упадъкът през ХVІІ в. ===
Към средата на ХVІ в. на Апенинския полуостров се установява равновесие под хегемонията на Испания. Докато тя изживява своето могъщество при [[Филип II (Испания)|Фелипе ІІ]], италианските държави не изпитват недоволство от положението.<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 192</ref> Генуа уверено печели от своите банки, Медичите се утвърждават в Тоскана, папата успява да организира [[Битка при Лепанто|победата при Лепанто]]. В края на века ситуацията се променя и Франция при [[Анри IV|Анри ІV]] отново заявява присъствието си на сцената. Някои италиански владетели бързо се ориентират към нея – Медичите дават своя принцеса за негова [[Мария Медичи|втора жена]], [[Савойско херцогство|Савоя]] сключва съюзен договор с него. Докато Генуа остава происпански настроена, Венеция се оказва най-отявлен враг на [[Хабсбурги]]те, защото се чувства заплашена от техните пирати в [[Адриатическо море]]. От Милано – единствено испанско владение в северна Италия – [[Фелипе III|Фелипе ІІІ]] се опитва да я постави под контрол, но без успех.
[[Файл:Laureys a Castro - The Battle of Lepanto.jpeg|мини|271x271пкс|Морската битка при Лепанто (7 окт. 1571), худ. Лоренцо Кастро.]]
С началото на [[Тридесетгодишна война|Тридесетгодишната война]] натискът на Испания отново се увеличава, но в крайна сметка тя търпи поражение. [[Вестфалски мирен договор|Вестфалският договор]] не намалява присъствието ѝ в Италия като територии, но то се свива като усещане. Италианските държави вече не чувстват закрилата на мощната монархия отпреди век. Във владенията избухва открито недоволство: неаполитанското въстание (1647 – 1648), причинено от нарастващите данъци, последвано от въстание в Сицилия, започнало от [[Катания]].<ref>''[http://freaknet.org/martin/libri/Longo/revolution.html The revolution in Catania in 1647 – 1648 as told by an ancient chronicle]'', ed. by G. Longo, Catania 1896</ref> През втората половина на века в италианските дела все по-осезаемо се намесва набиращият сила [[Луи XIV|Луи ХІV]]. Приемайки италианските владения на Испания като най-уязвими и показвайки приемственост спрямо времето на Франсоа І, той иска Неапол и Сицилия съгласно разделителния договор от 1668 г., намесва се в [[Месинско въстание (1672-1678)|Месинското въстание]] през 1674 г. и заповядва на флота си да бомбардира Генуа през 1684.
 
Политическият упадък е съпроводен от стопански срив: драматично намаляване на производството (на [[Вълна (влакна)|вълна]] във Венеция, на [[коприна]] в [[Калабрия]]) и търговията. През ХVІІ в. товарите в пристанището на Генуа намаляват три пъти.<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 196</ref> Фатално се отразява проникването на [[Португалска империя|португалците]] и [[Нидерландия|холандците]] в Азия, които отнемат търговията с [[Подправка|подправки]]. Една от последиците е намаляването на населението и разпространение на бедността, друга – колапс на банковото дело и изчерпване на капиталите. В стопанско отношение през тази епоха Италия е жалка картина.
[[Файл:Italy 1748.png|ляво|мини|270x270пкс|Италия през 1748 г.]]
 
== Епоха на промени (1700 – 1848) ==
=== Териториални промени: възходът на Савоя ===
След края на [[Хабсбургска Испания|Хабсбургската династия]] в Испания (1700) за Италия започва нова епоха. Изглежда, че подемът в Испания, който започва с идването на [[Бурбони]]те (крал [[Филип V (Испания)|Фелипе V]], внук на Луи ХІV), се отразява в техните италиански владения, а оттам на целия Апенински полуостров. В началото обаче избухва [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]]. Тя твърде слабо засяга Италия, тъй като френските армии бързо са изтласкани от [[Ломбардия]], а южните кралства са завзети от австрийците. Оттам нататък военните действия се концентрират в [[Германия]] и [[Нидерландия (историческа област)|Нидерландия]], но мирните договори от [[Утрехтски мирен договор|Утрехт]] и Ращат предизвикват сериозни териториални размествания. На първо място, цялото испанско присъствие в Италия приключва – Австрия взема Неапол, Сардиния и Милано, което означава, че те остават под властта на Хабсбургите. Другата държава, която придобива нови земи, е [[Савойско херцогство|Савойското херцогство]] – за неговия владетел [[Виктор Амадей II|Виторио Амедео ІІ]] остава богатата Сицилия. Така той се издига до крал и придобива съвсем друга тежест в международните дела.<ref>Christopher Storrs, ''War, Diplomacy and the Rise of Savoy 1690 – 1720'', Cambridge 2000, p. 122 </ref>
 
Тази ситуация не задоволява нито Испания, нито Австрия, които не са прекратили войната помежду си. През 1717 г. испанците нападат Сардиния и Сицилия и постигат сериозни успехи (виж [[Война на четворния съюз]]), но в крайна сметка са принудени да се оттеглят. Съгласно мирния договор от 1720 г. Австрия и Савоя си разменят островите: австрийците получават Сицилия, а савойците – Сардиния, вече превърната в кралство. През следващите войни (за [[Война за полското наследство|Полското наследство]], за [[Война за австрийското наследство|Австрийското наследство]]) Испания неизменно атакува австрийските владения и постепенно си връща властта върху тях. Всъщност те стават владение на синовете на Фелипе V. През 1734 г. [[Карлос III|дон Карлос]] побеждава австрийците при [[Битонто (битка)|Битонто]]<ref>Pietro Colletta, ''History of the Kingdom of Naples 1735 – 1824'', Edinburgh 1858, p. 40</ref> и се обявява за крал на Неапол и Сицилия. През 1748 г. [[Филип I (Пармски херцог)|дон Фелипе]] е признат за херцог на [[Херцогство Парма|Парма]] и Пиаченца, части от някогашното [[Миланско херцогство]]. Савоя също получава милански земи. Бавно и упорито тя се налага като първостепенна сила в Италия.
[[Файл:Cesare Beccaria.jpg|ляво|мини|Маркиз Чезаре Бекария – юрист, философ, езиковед и обществен деятел, смятан за виден представител на италианското Просвещение]]
Още една важна промяна настъпва – когато през 1737 г. умира последният [[Тоскана|херцог на Тоскана]] (Флоренция) от рода на Медичите, областта преминава към [[Франц I|Франц І]], съпруг на [[Мария Терезия (Свещена Римска империя)|Мария Терезия]]. По-късно тя става владетелка на Австрия, а той – свещен римски император. Така, по династичен начин, тази важна и богата земя става част от [[Хабсбургска монархия|Австрийската монархия]].
[[Файл:Eruption of Vesuvius from Pacini's opera L'ultimo giorno di Pompei.jpg|мини|232x232пкс|„Изригването на Везувий“ – кулми-национна сцена от опера на Джовани Пачини, поставена в Миланската скала]]
 
=== Италия и просвещението ===
[[Просвещение]] историците наричат възхода на науките и политическата мисъл през ХVІІІ в. То е свързано най-вече с Франция и макар че Италия не остава извън общите процеси, за разлика от Ренесанса, сега тя не е водеща в Европа. Всеобщият подем на промишлеността, селското стопанство и търговията съживяват и изостаналата италианска икономика. Тук голяма роля имат австрийците по времето на Мария Терезия – известен просветен монарх. По нейно настояване е построен път от [[Виена]] през [[Алпи]]те (прохода Бернар), през Милано, [[Апенински планини|Апенините]] до Флоренция.<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 214 – 215</ref> Съживяването на северна Италия, което идва като последица от това, вдъхновява и останалите държави да строят пътища и канали. Създадени са и т. нар. свободни пристанища ([[Триест]], [[Ливорно]], [[Анкона]], [[Месина]]), в които акостиращите кораби бързо се увеличават. Забелязва се обаче една тенденция, която предопределя духа дори на съвременна Италия – намаляване на градското население за сметка на селското. Старите ренесансови промишлени центрове остават в историята, сега Италия е производител предимно на [[Земеделие|земеделски стоки]] – [[вино]], [[плод]]ове, [[коприна]], [[Пшеница|жито]] и [[зехтин]]. Друга особеност е промяната на равновесието. През ХVІІІ в. Венеция, Генуа, Милано и Рим вече не са водещите градове в страната. По-интезивен е напредъкът на тези държави, които прилагат принципите на [[Просветен абсолютизъм|просветения абсолютизъм]] – Неапол, Тоскана и Савоя.<ref>Hearder, ''A short history of Italy'', p. 105</ref>
 
През епохата на Просвещението Италия няма толкова известни учени и мислители както другите европейски държави. Тя по-скоро попива идеите, които се раждат във Франция, Германия и Австрия. Така например огромната ''[[Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите|Енциклопедия]]'' на [[Дени Дидро|Дидро]] и [[Жан льо Рон д'Аламбер|д'Аламбер]] е преведена много скоро на италиански език и издадена на два пъти. Същото се случва с трудовете на [[Жан-Жак Русо|Русо]]. Същевременно театралното изкуство преживява разцвет. Тъкмо сега са създадени ''[[Ла Скала|Миланската Скала]]'' и венецианският театър ''Фениче''. Навлизат новите модерни науки – [[Икономика (наука)|икономика]], [[агрономия]], обществознание. В тях се изявяват учени като [[Чезаре Бекария]] и [[Пиетро Вери]]. Появяват се и първите (след [[Джорджо Вазари]]) професионални исторически трудове: на Лудовико Мутамори, Луиджи Ланци и други.
 
=== Епохата на Френската революция ===
[[Файл:David - Napoleon crossing the Alps - Malmaison2.jpg|мини|236x236пкс|За да изненада австрийците, Наполеон преминава [[Алпи]]те с армията си. [[Жак-Луи Давид]] отразява този момент по своя патетичен начин.]]
''Основна статия: [[Революционни войни]]''
 
Френската революция има голямо влияние в Италия. Нейните успехи запалват сърцата на младите и провокират серия заговори и бунтове срещу властта на австрийците и Бурбоните. В края на ХVІІІ в. периодът на мир и просперитет в Италия приключва. През 1796 г. френската революционна армия, командвана от младия и талантлив [[Наполеон I|генерал Бонапарт]], нахлува в Ломбардия, за да прогони австрийците.<ref>Duncan Townson, ''Dictionary of Modern History 1789 – 1945'', Penguin books 1994, p. 292</ref> Самият той е италианец по произход, родом от [[Аячо]] на остров [[Корсика]]. В Милано армията му е приета като освободителка не само заради края на австрийския контрол, но и защото носи със себе си идеите за свобода и равенство. Французите бързо поставят под властта си северна Италия, отменят феодалните порядки, въвеждат по-демократични закони и дори създават свои дъщерни републики. Първата от тях е [[Цизалпийска република|Цизалпийската република]] с център Милано, последвана от [[Лигурска република|Лигурската]] около Генуа и накрая Римската. За кратко съществува Неаполитанската република, тъй като Неапол поддържа антифренската Първа коалиция и бързо е отвоюван обратно. На пръв поглед с тези републики Бонапарт дарява свобода на италианците, но в същото време той налага високи контрибуции, за да продължи войната. Това довежда до антифренски настроения и улеснява австрийската контраатака.
[[Файл:Joachim Murat (1767-1815) (A).jpg|ляво|мини|281x281пкс|Жоашен Мюра, крал на Неа-пол и Сицилия (1808 – 1815), портрет от Франсоа Жерар]]
След злополучния [[Египетска кампания|египетски поход]], през 1800 г. Наполеон Бонапарт се завръща в Италия, където печели голямата [[Битка при Маренго|победа при Маренго]]. Австрийците отново напускат. През 1802 г. той обединява остатъците от дъщерните републики в новата [[Италианска република (Наполеон)|Италианска република]] и става неин президент.<ref>Христо Глушков, ''Франция при Наполеон. Революцията, консулството, империята'', В. Търново 2012, с. 170</ref> Когато през 1804 г. се обявява за [[Първа френска империя|император на Франция]], той трансформира републиката в свое кралство. С това показва, че за него Италия е най-важната територия в Европа. Сега под властта му са също [[Венецианска република|Венеция]] и [[Далмация]], а по-късно и Тоскана и Неапол. Последният става владение на неговия маршал и зет [[Жоашен Мюра]]. През 1809 г. Наполеон завзема Рим и изпраща папата на заточение във Франция. Така се стига до положение, при което един човек се разпорежда със съдбата на цяла Италия – обединение колкото неочаквано, толкова и нежелано.
 
Но съдбата на френския император продължава да е свързана с Италия. Когато настъпва поражението му през 1814 г., той е изпратен тъкмо на италианския [[Елба (остров)|остров Елба]]. Година по-късно се връща във Франция, възстановява властта си и опитва през своите „[[Сто дни на Наполеон|Сто дни]]“ да поднови войната. Мюра му оказва съдействие<ref>Hilliard Atteridge, ''[https://archive.org/stream/cu31924024336657?ref=ol#page/n309/mode/2up Joachim Murat, marshal of France and king of Naples]'', New York 1911, p. 279</ref> и призовава италианския народ да се бие на негова страна, но без успех. И двамата са победени и борбата им приключва.
 
[[Виенски конгрес|Конгресът на победителите във Виена]] за пореден път преначертава картата на Италия. Старите републики Венеция и Генуа са унищожени, като Австрия получава първата, а Савоя-Сардиния – втората. Неапол и Сицилия официално са съединени в [[Кралство на двете Сицилии|Кралството на Двете Сицилии]]. То остава под властта на Бурбоните. В средата австрийската Тоскана, Парма, Модена и папските земи са възстановени без изменения. Италия пак се оказва разделена и със силно чуждо присъствие, но сега вече събудената нация не е готова да се примири с това.
 
=== Реакция и нови революции ===
[[Файл:Palermo insurrection of 1820.jpg|мини|Въстанието в Палермо, худ. Танкреди Скарпели]]
[[Файл:Giuseppemazzini.jpg|мини|155x155пкс|Мацини]]
Една възстановена черта на италианската действителност са [[Митница|митническите бариери]], които се срещат твърде често. Те не са само между държавите, но и вътре в тях – между отделните им части. В Пиемонтско-Сардинското кралство например Савоя е отделена от Пиемонт, а той – от новите земи на Лигурия. Всички те са отделени с митници от Сардиния. Подобен анахронизъм възмущава много населението и постепенно се премахва, но за единен пазар в цяла Италия не може и да става дума. Друга особеност на реставрацията е отмяната на наложените наполеонови кодекси, които са гарантирали известно равенство и зачитане на гражданските права. Дори ръководителите на правителствата разбират, че те трябва да се заменят с нещо подобно и се стремят да запазят либералния дух.<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 269</ref> Все пак се трупа социално напрежение, което избухва, щом става известно, че в Испания е започнала революция и кралят е приел [[конституция]]. През юли 1820 г. в неаполитанската армия (още вярна на Мюра) започва брожение, преминало в бунт, крал [[Фердинандо I (Неапол)|Фернандо І]] се съгласява да въведе испанската конституция, но бунтовниците са така разделени, че всичко постигнато е отменено. Те са последвани от бунт в [[Алесандрия]] (в Пиемонт), където недоволните искат създаване на италианско кралство за сметка на австрийските владения. В големите градове възниква тайната мрежа на [[карбонари]]те – заговорници, желаещи да променят „нещастната съдба“ на страната си.
 
Нова вълна на недоволство избухва под влияние на [[Юлска революция (1830)|Юлската революция]] в [[Париж]] през 1830 г. Бунтовете започват от [[Болоня]], продължават в [[Модена]], [[Марке]] и [[Умбрия]]. Въстаниците създават временни правителства и свалят монарсите, но Австрия се намесва да възстанови реда. Новият френски крал [[Луи-Филип]] не се намесва, все още несигурен на престола. В търсене на пътища за премахване на австрийското влияние, редица мислители обвързват съдбата на Италия с [[Източен въпрос|Източния въпрос]], в смисъл, че Австрия може да компенсира загубите си в Италия чрез придобивки на [[Балкански полуостров|Балканите]]. Същевременно все повече погледи се насочват към Пиемонт с надеждата, че неговите крале ще поведат борбата срещу Австрия. Това е убеждение дори на бащата на италианската революция [[Джузепе Мацини]]. Разочарован от карбонарите, на които е бил член, Мацини създава в [[Марсилия]] нова революционна организация – [[Млада Италия]]. Основната ѝ цел е обединение на Италия като република, в която суверенитетът е в ръцете на нацията.<ref>По-подробно за възгледите на Млада Италия виж в Bolton King, ''[https://archive.org/stream/lifeofmazzini00kinguoft?ref=ol#page/24/mode/2up The life of Mazzini]'', London 1914, pp. 24 – 25</ref>
 
През 1846 – 1847 г. слабата реколта предизвиква социално недоволство в цяла Италия.<ref>Христо Глушков, ''История на страните в Европа и Северна Америка 1640 – 1870'', В. Търново1993, с. 206 – 207</ref> През следващите две години тя прераства в истински революции, които помитат Европа. „[[Революции от 1848|Пролетта на народите]]“ обхваща много държави, но началото ѝ е поставено в Италия и по-точно в [[Палермо]]. С искания за либерални реформи сицилианците принуждават краля да приеме конституция подобна на френската от 1830 г. Примерът е последван в Тоскана, Пиемонт и дори Рим. През март Милано и Венеция въстават против австрийците и се освобождават. Пиемонтската армия им се притичва на помощ с надеждата да се стигне до обединение. Между пиемонтците и [[Карло Катанео]] – водач на въстаниците в Милано, възникват противоречия. След първите успехи на италианците австрийският генерал [[Йозеф Радецки|Радецки]] печели [[Битка при Кустоца (1848)|победата при Кустоца]] (юли 1848) и ги принуждава към мир. Така пиемонтският крал се дискредитира в очите на патриотите. През ноември въстание избухва и в Рим. Папа [[Пий IX|Пий ІХ]] напуска и земите му са обявени за [[Римска република (1849)|Римска република]].<ref>Петко Петков, ''Деветнадесетият век на Европа'', София 2012, с. 102</ref> Там отива Мацини, който поема управлението, но французите се намесват, за да успокоят ситуацията. Те нахлуват в Рим, отбраняван от [[Джузепе Гарибалди]], и връщат папата. С това революциите приключват и на пръв поглед ситуацията отново изглежда възстановена.
[[Файл:01 - Italiansko obedinenie - 1815.png|мини|267x267пкс|Италия през 1815 г.]]
 
== Обединена Италия (1848 – 1918) ==
=== Рисорджименто ===
[[Файл:GrafCavour.jpg|ляво|мини|204x204пкс|Граф Кавур, худ. Франческо Хайес]]
Борбата за обединение на Италия [[Рисорджименто|(Рисорджименто]]) започва още в началото на ХІХ в., а войната от 1848 г. е първият сериозен опит за постигането на целта. Впоследствие Пиемонт се оказва единствената италианска сила, на която се разчита за завършване на борбата. Там [[Либерализъм|либерализмът]] вече тържествува, а стопанското развитие е най-силно. Министър-председателят [[Камило Бензо, граф ди Кавур|Камило Бензо Кавур]] приема, че неговата страна е твърде малка, за да се противопостави на австрийците, затова търси външна помощ. Срещу тази политика са революционерите като Мацини, които са за самостоятелни действия на целия италиански народ. Мнението на Кавур тежи повече и през 1858 г. той подписва съюз с [[Наполеон III|Наполеон ІІІ]] – френският император обещава да прогони австрийците, ако в замяна получи [[Ница]] и [[Савоя]].<ref>Denis Mack Smith, [https://archive.org/stream/cavour0000mack#page/142/mode/2up Cavour], London 1985, p. 142</ref> Наполеон има свои планове да създаде в северна Италия зависима държава, да запази земите на папата, а в Неапол да постави свое протеже.
[[Файл:22 - Italiansko obedinenie - 1871.png|мини|263x263пкс|Италия през 1871 г.]]
[[Файл:Partenza da Quarto.jpg|ляво|мини|242x242пкс|Гарибалди тръгва за Сицилия със своите хиляда доброволци]]
През април 1859 г. френско-пиемонтските войски нападат австрийските владения в Ломбардия и Венеция и побеждават австрийците при [[Битка при Маджента|Маджента]] и [[Битка при Солферино|Солферино]]. Вълната на патриотичен ентусиазъм е огромна. Въстания обхващат Папската държава, Тоскана и Модена. Перспективата за бързо обединение на Италия стряска французите и те тайно се споразумяват с австрийците за мир.<ref>Глушков, ''История на страните''..., с. 245</ref> Австрия отстъпва Ломбардия на Наполеон ІІІ, който я заменя за обещаните Савоя и Ница. Първоначално Кавур решава да спре войната, но продължаващата борба на народа променя мнението му. Той вижда, че възможностите са по-големи от очакваните. В цяла централна Италия въстаниците признават присъединяването си към Пиемонт. Само югът остава безучастен.
 
През април 1860 г. и това се променя. В Сицилия [[Джузепе Мацини|Мацини]] и сподвижниците му повдигат народа на въстание. От Генуа два кораба с хиляда доброволци са поведени от Гарибалди на помощ. Прочутият „[[поход на хилядата]]“ постига пълен успех: армиите на неаполитанския крал са победени при [[Битка при Каталафими|Каталафими]] и властта му рухва. Скоро около Гарибалди се събират над 16 хил. души. Те влизат тържествено в Неапол<ref>George M. Trevelyan, ''[https://archive.org/stream/cu31924028276685?ref=ol#page/n249/mode/2up Garibaldi and the making of Italy, (June-November 1860)]'', London 1914, p. 183</ref> и цяла южна Италия и освободена. Смелата авантюра обаче застрашава интересите на Пиемонтското кралство. Кавур преценява, че Гарибалди с републиканските си убеждения е станал опасен и го принуждава да му се подчини. В Неаполитанското кралство се провежда допитване, в което мнозинството се изказва за присъединяване към Пиемонт. Така пиемонтският крал [[Виктор Емануил II|Виторио Емануеле ІІ]] става крал на почти цяла Италия (без Венеция и Рим), като дарява поданиците си с нова, либерална конституция.
 
Рисорджименто продължава и в следващите години. През 1866 г., когато [[Австрийско-пруско-италианска война|Австрия губи от Прусия]], Пиемонт получава Венеция, в качеството си на пруски съюзник. Кавур изпраща Гарибалди с доброволни отряди да превземе Рим, но той е защитаван от френски гарнизон. Когато Франция търпи поражение във [[Френско-пруска война|Френско-пруската война]] и Наполеон ІІІ абдикира, французите се оттеглят. В Рим избухва въстание, италианската армия влиза в града и го обявява за столица на новата държава. Папата се оттегля в своя дворец във [[Ватикан]]а, оставайки без земи и политическа власт.
[[Файл:Dipinto di Re Vittorio Emanuele II.jpg|мини|[[Виктор Емануил II|Виторио Емануеле ІІ]] – крал на Сардиния (1849 – 61) и на Италия (1861 – 78)]]
 
=== Италианското кралство след 1870 г. ===
Когато Италия се ражда като единна държава, тя приема държавното устройство на Пиемонтско-Сардинското кралство и конституцията от 1848 г. Според нея държавата е [[конституционна монархия]], кралят има ограничена, но все пак значителна власт. Той е главнокомандващ, назначава правителството и съдиите. Парламентът е двукамарен и горната камара (сенатът) се попълва с участието на краля. Долната се състои от избираеми депутати, но право на глас (поради възрастов, образователен и имуществен [[ценз]]) имат само 2% от поданиците – 530 000 души от 27 милиона.<ref>Радослав Мишев, ''История на страните в Европа и Северна Америка 1871 – 1918'', В. Търново 1993, с. 92</ref> Италия става [[унитарна държава]], без [[автономия]] за бившите осем държавици.
 
Първите задачи, които си поставят италианските правителства, са премахването на всички вътрешни митници, уеднаквяване на монетната система, развиване на [[Железопътен транспорт|железопътната мрежа]]. Това не може да преодолее икономическите разлики между индустриалния север и изостаналия земеделски юг. В действителност разликата се задълбочава от увеличената [[конкуренция]], което предизвиква големи вълни на [[емиграция]] към [[Съединени американски щати|САЩ]] и други американски държави. Само от 1886 до 1890 г. страната е напусната от над 1 млн. души, докато за целия период 1871 – 1901 г. те надхвърлят 4 млн. Друг проблем са отношенията с папата – от една страна, той се радва на голямо уважение, а католическата религия е обявена за единствена; от друга страна иска обратно земите си, които Италия няма как да му върне. През 1874 г. изборите са спечелени от левицата (последователите на Мацини и Гарибалди) и министър-председател става [[Агостино Депретис]]. Неговото правителство увеличава броя на избирателите над три пъти и въвежда [[протекционизъм]]. Управлението на левицата продължава до края на века и достига апогей при правителството на [[Франческо Криспи]] (1887 – 91; 1893 – 96).<ref>Виж монографията на James Stillman, ''[[iarchive:francescocrispii00stil/page/n8|Francesco Crispi: insurgent, exile, revolutionist and statesman]]'', London 1899</ref> Това е времето на появата на работническото движение, повлияно от крайни мислители като [[Михаил Бакунин]] и [[Карл Маркс]]. През 1892 г. е създадена [[Италианска социалистическа партия|Социалистическата партия]],<ref>Peter Gunn, ''[https://archive.org/stream/concisehistoryof00gunn#page/190/mode/2up A concise history of Italy]'', New York 1972, p. 191</ref> ръководена от [[Филипо Турати]].
[[Файл:Adoua 1.jpg|мини|239x239пкс|Битката при Адуа – френска гравюра]]
През този период Италия се опитва да води активна външна политика. Нейни главни съперници се оказват страните, които от векове спорят за надмощие на нейна земя – Франция и [[Австро-Унгария]]. С тях Италия има териториални спорове и проблеми в колониалните амбиции. Голямото желание на политиците в Рим е да завземат [[Тунис]] както някога го е направил древен Рим. Франция обаче ги изпреварва и Италия се ориентира към съюз с [[Германска империя (1871 – 1945)|Германия]], за да ѝ противостои. За целта тя трябва да преглътне омразата си към стария угнетител – австрийците. През 1882 г. трите страни сключват [[Троен съюз (1882)|Тройният съюз]],<ref>Текстът на договора виж в ''Залезът на стара Европа. Сборник документи за историята на международните отношения в края на ХІХ и началото на ХХ в. (1871 – 1914)'', съст. Борислав Гаврилов, София 1995, с. 38 – 39</ref> който става основа на бъдещите [[Централни сили]]. Колониалната експанзия започва с присъединяването на [[Сомалия]] и [[Еритрея]] през 1890 г. и с налагането на „съюзен договор“ на [[Етиопия]]. Италия опитва да засили натиска срещу нейния крал [[Менелик II|Менелик]], но търпи унизително [[Битка при Адуа|поражение при Адуа]] (март 1896) и е принудена да признае независимостта на страната.<ref>Александър Стоянов, ''[https://www.chr.bg/istorii/voenni-hroniki/velikite-voenni-iztsepki-italianskoto-fiasko-v-etiopiya/ Италианското фиаско в Етиопия]'', на сайта CHRONICLE.BG, посетен на 18 ноември 2019</ref>
[[Файл:1905 Fiat 24-32 HP Tonneau.jpg|ляво|мини|213x213пкс|Реклама на един от първите автомобили Фиат (1905 г.)]]
 
=== Началото на ХХ в. ===
След 1896 г. в Италия започва бърз стопански растеж, особено в производството на храни, добива на руда, производството на автомобили. Световна известност придобиват фирмите Едисон, [[Фиат Груп|Фиат]], [[Ансалдо (компания)|Ансалдо]], Илва. В северна Италия се оформят крупни промишлени центрове (Милано, Торино, Генуа) и селяните започват да се преселват в градовете. Това не се случва на юг, където бедността нараства, а също и емиграцията. Социалните размирици в края на ХІХ в. карат някои политици да преминат към по-либерален курс. Най-виден от тях е [[Джовани Джолити]]. Като последовател на Кавур, той е свободен от религиозни предразсъдъци. През 1900 г. при атентат е убит кралят [[Умберто I|Умберто І]], на власт идва [[Виктор Емануил III|Виторио Емануеле ІІІ]]. Скоро след това Джолити става вътрешен министър, а от 1903 до 1914 г. с прекъсвания води три правителства. Той въвежда първото [[Трудово право|трудово законодателство]], понижава някои данъци, търси обществена работа за безработните<ref>Мишев, ''История на страните''..., с. 102 – 103</ref> и кани Турати в кабинета (той отказва). Към края на управлението си се оказва притиснат от консервативната десница и от все по-силната Социалистическа партия.
[[Файл:Giovanni Giolitti crop.jpg|мини|179x179пкс|Джовани Джолити]]
Външната политика на Джолити води до охладняване на отношенията с Германия и Австро-Унгария, особено след [[Анексия на Босна и Херцеговина|анексията на Босна и Херцеговина]] през 1908 г. Владетелите на [[Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия|Англия]] и [[Русия]] посещават Рим, вижда се сближаване и с Франция. Така се подготвя преминаването на Италия в лагера на [[Антанта]]та. Най-сериозната авантюра от тази епоха е [[Итало-турска война|Итало-турската война]] (1911 – 1912) за контрол над [[Либия]]. С благосклонното отношение на Франция и Русия италианците успяват да завземат крайбрежните градове и [[Додеканези|Додеканезките острови]] и в края на 1912 г. [[Османска империя|Османската империя]] признава загубата на Либия.
[[Файл:Liberazione di Trieste.jpg|мини|Италиански войски влизат в Триест, 3 ноември 1918 г.]]
Началото на [[Първа световна война|Първата световна война]] през лятото на 1914 г. заварва Италия с множество нерешени проблеми и на кръстопът между двата воюващи блока. Италия обявява [[неутралитет]], но въпреки че тази политика се одобрява от народа, правителството на Антонио Саландра иска да се включи, за да постигне териториални придобивки. През пролетта на 1915 г. Италия избира да подкрепи Антантата и да се бие с австрийците. Обещани са ѝ [[Тренто]] и [[Триест]], както и протекторат над [[Албания]], а Англия осигурява субсидии на бедната държава ([[Лондонски договор (1915)|Лондонски договор]]).<ref>Townson, ''Dictionary of Modern History''..., p. 494</ref> Само социалистите се обявяват против решението. Един от тях – [[Бенито Мусолини]] – се противопоставя на партията си, напуска я и тръгва по свой път към властта. Италия влиза във войната с армия от 875 хил. д., но зле командвани и екипирани. Фронтът се оформя по река [[Соча|Изонцо]],<ref>Mario Alberti, ''[https://archive.org/stream/italysgreatwarhe00gayh?ref=ol#page/204/mode/2up Italy's Great war and her national aspirations]'', Milan 1917, p. 204</ref> където италианците печелят [[Първа битка при Изонцо|първата битка]], но не осъществяват голям напредък. Не отнемат много от австрийските войски и по този начин не облекчават достатъчно съюзниците си в Антантата. През 1916 г. превземат град [[Гориция]], но пък на следващата година, освободената от [[Източен фронт (Първа световна война)|руския фронт]], австрийската армия извършва пробив при [[Битка при Капорето|Капорето]] и слиза в равнината на Венеция. Спряна е едва при река [[Пияве]], където италианците се бият до края. Италия дава общо 600 000 жертви във войната.
 
Трите мъчителни години война се отразяват тежко на Италия. Тя е в остра финансова криза, обезкървена и обезверена. Управлението е станало авторитарно, с превес на изпълнителната власт. На [[Парижка мирна конференция|Парижката мирна конференция]] страната не успява да се докаже като [[велика сила]]. [[Сенжерменски договор|Сен-жерменският договор]] ѝ дава [[южен Тирол]], Триест, [[Истрия]] и [[Задар]] – много по-малко от желанията ѝ. „Проиграната победа“ – така поетът [[Габриеле д'Анунцио|Габриеле д’Анунцио]] описва всеобщото разочарование. Именно от него ще произлезе новото явление на следвоенния период – [[Фашизъм|фашизмът]].
[[Файл:Benito Mussolini in Yugoslavia cropped.jpg|ляво|мини|Бенито Мусолини]]
 
== Съвременна Италия ==
=== Мусолини и фашизмът ===
''Основна статия: [[Фашизъм]]''
[[Файл:March on Rome 1922 - Mussolini.jpg|ляво|мини|266x266пкс|24 октомври 1922: Мусолини в Неапол по време на [[Поход към Рим|Похода към Рим]]]]
[[Бенито Мусолини]] (1883 – 1945) започва политическата си кариера като социалист и става дори редактор на партийния вестник ''Аванти''. След скъсването със Социалистическата партия през 1915 г. издига тезата, че социалната революция ще настъпи с победа, а не (като при [[Владимир Ленин|Ленин]]) с поражение. През 1919 г. основава своя вестник ''Пополо д'Италия'' и свое политическо движение – Фашо ди комбатименто (група за борба).<ref>Gunn, ''A concise history of Italy'', p. 199</ref> Идеите на Мусолини остават близки до [[Социализъм|социализма]], но в тях се вплита известна доза [[национализъм]]. През същата година изборите за първи път са спечелени от социалистите, а Мусолини търпи провал дори в родния град на фашизма [[Милано]]. Тази победа и последвалата грандиозна стачка предопределят бъдещите му успехи, тъй като индустриалците са стреснати не на шега и търсят политик, който да спре възхода на социализма. Мусолини изглежда подходящ, тъй като разполага с въоръжени отряди (скуадри), готови да се бият по улиците. През 1921 г. начело на държавата отново застава Джолити. Той провежда избори, в които за първи път 30 фашисти влизат в парламента. Вдъхновеният Мусолини успява да обедини около себе си и други фаши и създава [[Национална фашистка партия|Националната фашистка партия]].
 
През 1922 г. фашистите започват серия незаконни действия, допуснати твърде толерантно от управляващите. Те завземат градовете на северна Италия, като започват от [[Ферара]]. Постепенно стават толкова силни, че Мусолини обявява „[[поход към Рим]]“.<ref>Philip Cannistraro, ''[https://archive.org/stream/historicaldictio00tion#page/322/mode/2up Historical dictionary of Fascist Italy]'', Greenwood press 1982, pp. 323 – 325</ref> На 29 октомври, когато фашистките отряди достигат до столицата, кралят назначава Мусолини за премиер. Това е удивителен факт, защото новият шеф на правителството има подкрепата на не повече от 15% от населението. Но Мусолини се оказва опитен политик. Той убеждава парламента да му даде извънредни пълномощия за една година, а чрез уличен терор отслабва социалистите и комунистите. Спечелва подкрепата и на [[Пий XI|папа Пий ХІ]]. Така НФП бързо се разраства. През 1924 г. са обявени нови избори, в които най-силната партия може да получи 2/3 от гласовете. С аргумента, че така ще се преодолее хроничната политическа криза Мусолини си осигурява удобно мнозинство и може да пристъпи към въвеждането на авторитарен режим. Временно забавена заради „[[Криза Матеоти|кризата Матеоти]]“,<ref>''Ibid''., pp. 331 – 333</ref> която едва не му коства кариерата, откритата [[диктатура]] е обявена през 1926 г.
 
Поради особеностите на характера си Мусолини не въвежда [[Тоталитаризъм|тоталитарен]], а суров [[Авторитаризъм|авторитарен]] режим. Тоталитарна черта е еднопартийното управление, но ролята на партията намалява за сметка на лидера. Символиката ([[Римски салют|римския поздрав]], названието „дуче“, тоест лидер) също е тоталитарна. От друга страна, няма масов терор (например [[Концентрационен лагер|концлагери]]), нито агресивна външна политика. Мусолини не се стреми да завладее света, а да управлява колкото се може по-дълго и да бъде обичан от народа. Той се опитва да премахне [[Социална класа|класовото]] разделение, което смята за вредно, и да го замени с [[Корпорация|корпоративно]]. Дори парламентът се избира така, че всяка корпорация има квота. Най-големият успех на диктатора са споразуменията с папата от 1929 г. (т. нар. [[Латерански договори]]),<ref>''Ibid''., pp. 298 – 300</ref> с които се създава миниатюрната държава [[Ватикан]]а. Така след 60-годишна пауза папата отново придобива светска власт. И един друг успех от тази епоха силно вълнува италианците – през 1934 и 1938 г. страната печели [[Световно първенство по футбол|световното първенство по футбол]]. Мусолини използва това, за да укрепи доверието към фашистката власт.
[[Файл:Bundesarchiv Bild 146-1969-065-24, Münchener Abkommen, Ankunft Mussolini.jpg|мини|216x216пкс|Мусолини и Хитлер след Мюнхенското споразумение (1938)]]
 
=== Втората световна война ===
В началото Мусолини е враждебен към [[Националсоциализъм|тоталитарния режим]] на [[Адолф Хитлер|Хитлер]] в Германия и го смята за дивашки. Той участва в т. нар. Фронт в Стреза (1935), чиято цел е да спре германския възход. Скоро обаче нещата се обръщат. През 1936 г. Италия напада Етиопия, за да се докаже като велика сила и като отмъщение за Адуа. Този път нищо не може да спаси африканската страна от армията от танкове и съвременни оръдия. [[Общество на народите|Обществото на народите]] осъжда Мусолини, а той го напуска. Оттогава започва свличането на италианския диктатор към Хитлер. Двамата заедно подкрепят [[Франсиско Франко|генерал Франко]] по време на [[Гражданска война в Испания|Испанската гражданска война]] и Италия изоставя своята мирна външна политика в полза на безразборната агресия.<ref>Alexander J. De Grand, ''[https://archive.org/stream/italianfascism00alex#page/118/mode/2up Italian fascism. Its origins & development]'', Lincoln 1982, p. 118</ref> През 1938 г. тя [[Анексия|анексира]] [[Албания]], а през 1939 става военен съюзник на нацистите чрез [[Стоманен пакт|Стоманения пакт]]. Мусолини има ключова роля по време на [[Мюнхенско споразумение|Мюнхенската конференция]] през септември 1938 г., като осигурява [[Судетска област|Судетската област]] за Хитлер.
[[Файл:1938 Naka yoshi sangoku.jpg|ляво|мини|227x227пкс|Японски плакат в пропаганда на Тристранния пакт]]
Когато започва [[Втора световна война|Втората световна война]] (1 септември 1939), той се въздържа от непосредствено включване, но когато се очертава [[Битка за Франция|германската победа над Франция]], изкушението става неудържимо. На 10 юни 1940 г., 100 часа преди да се подпише примирието, Италия обявява война на Франция<ref>Прокачи, ''История на италианците'', с. 425</ref> и веднага получава пет-шест парченца от територията ѝ, докато земите до река [[Рона]] са окупирани. На 27 септември тя се включва в [[Тристранен пакт|Тристранния пакт]] (Оста) с Германия и [[Япония]]. Към този момент Мусолини изглежда е открил своето място на политическата карта и смята да превърне страната си в достоен партньор на нацистка Германия.
[[Файл:Mussolini e Petacci 1945.jpg|мини|297x297пкс|Обесеният Мусолини (вляво) на площад Лорето в Милано (29 април 1945)]]
Провалите започват още на следващия месец. Италия напада [[Гърция]], но търпи унизително поражение. Това принуждава Хитлер да започне [[Балканска кампания|войната на Балканите]] и се отразява на цялостната му военна стратегия, доколкото забавя с един месец предвиденото [[Операция „Барбароса“|настъпление срещу СССР]]. В същото време военни действия започват и в [[Северноафриканска кампания|северна Африка]], между италианската Либия и британския Египет. След кратки успехи италианците са изтласкани и Хитлер отново и с крайно нежелание се налага да помага. Той изпраща един от най-добрите си генерали [[Ервин Ромел]] да спре англичаните. Тук сраженията се проточват до 1943 г., когато се провежда [[Операция Факел|операция Торч]] – англо-американския десант в [[Мароко]] и Алжир. Скоро съюзническите войски стигат до Тунис и през юли се [[Съюзническо нахлуване в Италия|прехвърлят в Сицилия]].<ref>John Strawson, ''[https://archive.org/stream/italiancampaign00stra#page/110/mode/2up The Italian campaign]'', New York 1988, p. 111</ref> Шокът в Италия е толкова голям, че режимът на Мусолини, който доскоро е изглеждал непоклатим, рухва като пясъчна кула. Начело на правителството застава [[Пиетро Бадолио]], също фашист. Ситуацията изглежда катастрофална и Хитлер за пореден път се намесва – армията му [[Италианска кампания (Втора световна война)|окупира северна и централна Италия]], освобождавайки арестувания Мусолини, докато кралят и новото правителство бягат при съюзниците на юг.
 
Официално в окупираната част на Италия е създадена нова държава – Италианската социална република, на която Мусолини е президент. Тя остава известна в историята като [[Република Сало|Република Салό]], по името на градчето, откъдето е управлявана.<ref>De Grand, ''Italian fascism''..., p. 130</ref> В действителност тя е фиктивна държава, параван, който прикрива германската власт и затова срещу нея се развива мощно [[Партизани|партизанско движение]]. През 1945 г. съюзниците покоряват републиката, а Мусолини е заловен от партизаните и обесен. Така приключва неговото 22-годишно управление. Италия се оказва окупирана и управлявана от контролен съвет с представители на СССР, САЩ, Великобритания и Франция. Според [[Парижки мирен договор (1947)|Парижкия мирен договор]] от 1947 г. тя губи само полуостров Истрия и град Задар. Окупацията е свалена и тя може да се върне към нормалния си политически живот.
 
=== Следвоенна Италия: от де Гаспери до Берлускони ===
През 1945 г. не без помощта на окупационните власти министър-председател на Италия става [[Християндемокрация|християн-демократът]] [[Алчиде де Гаспери]]. Антипод на Мусолини, той е описан от [[Пол Джонсън]] така: „…висок и изключително слаб, с намръщена физиономия като служебно куче.“<ref>Пол Джонсън, ''Съвременността. Светът от 20-те до 90-те години'', София 1993, с. 469</ref> Тъй като в това време италианското общество силно е олевяло, той си поставя за цел да държи комунистите извън властта. Оформят се четири основни партии – [[Санмаринска християндемократическа партия|Християн-демократическата]] (ХДП), Либералната (ИЛП), Социалистическата (ИСП) и Комунистическата (ИКП). Противно на очакванията първите избори през 1946 г. са спечелени от ХДП, но тя няма мнозинство и левите сили определят характера на първата италианска републиканска конституция. Според нея парламентът е всевластен, което е фатално, тъй като [[Пропорционална избирателна система|пропорционалната система]] не позволява там да се формира мнозинство. Ето защо Италия става нестабилна държава, вечно обречена да стои на заден план.
[[Файл:Alcide de Gasperi 2.jpg|мини|Алчиде де Гаспери]]
При де Гаспери тези недостатъци още не личат. Италия осъществява малко „икономическо чудо“ в промишлеността, става съосновател на [[НАТО]] и [[Европейска общност за въглища и стомана|ЕОВС]]. След оттеглянето му през 1953 г. балансът се запазва известно време по следния начин: ХДП неизменно дава министър-председателите и има мнозинство, а социалистите я подкрепят. Само че с всеки нови избори депутатите християн-демократи намаляват и през 1963 г. за първи път в правителството на [[Алдо Моро]] участват социалисти. Това „отваряне наляво“<ref>Norman Kogan, ''[https://archive.org/stream/politicalhistory0000koga#page/176/mode/2up A political history of Italy. The postwar years]'', New York 1983, pp. 170 – 177</ref> не проработва дълго, тъй като политическата криза се задълбочава. През 1976 г. дори гласовете на двете партии не стигат, за да се създаде правителство. Налага се комунистите да участват, но [[Съединени американски щати|САЩ]] категорично възразяват (според тях това би било опасно за НАТО). Постига се „исторически компромис“, при който ИКП подкрепя кабинета без да участва. През 1981 г. за първи път е назначен премиер не от ХДП, а от 1983 до 1987 г. управлява единственият в история премиер социалист – [[Бетино Кракси]].<ref>Дънкан Таунсън, ''Речник на съвременната история. От 1945 г. до наши дни'', София 2001, с. 220</ref>
[[Файл:Antonio Di Pietro.jpg|ляво|мини|207x207пкс|Антонио ди Пиетро (в средата) обявява имената на корумпирани политици]]
Като страна основател на [[Европейска общност|Европейската икономическа общност]], Италия се ползва от солидни субсидии. Парите обаче безотговорно се пилеят, вихри се огромна [[корупция]]. Това срива авторитета на държавата както пред партньорите, така и вътре. Заговорва се за ''Танджентополи'' – град на корупцията. В началото на 90-те години група млади прокурори, водени от [[Антонио ди Пиетро]] започват операция Чисти ръце<ref>Любомир Миласин, ''[https://www.mediapool.bg/dvadeset-i-pet-godini-sled-operatsiya-chisti-ratse-italiya-oshte-se-machi-v-borbata-s-koruptsiyata-news260251.html Двадесет и пет години след операция „Чисти ръце“ Италия още се мъчи с корупцият]'', на сайта mediapool.bg, посетен на 19 ноември 2019</ref> и се оказва, че целият политически елит е замесен. Съдиите издават множество присъди и стари, заслужили политици отиват в затвора. Трагедията става пълна, когато либералът [[Джовани Леоне]] се самоубива, Бетино Кракси бяга в Тунис, а [[Джулио Андреоти]] получава доживотна присъда (той умира в затвора през 2013 г. на 94-годишна възраст). На фона на рухващата политическа система се появява една това сила – това е партията [[Форца Италия]] на милиардера [[Силвио Берлускони]]. През 1994 г. той печели изборите и става министър-председател, като до 2011 г. три пъти заема този пост (общо 9 години).
 
=== Новата партийна система и днешните предизвикателства ===
С идването на Берлускони на власт в Италия се говори за Втора република, в смисъл, че се изгражда нова партийна система. Конституцията обаче остава непроменена и правителствата са все така кратки и нестабилни. Разнообразието на партии нараства и в изборите вече участват коалиции (лявоцентристи и дясноцентристи), в които идеологията е съвсем размита. През 1998 г. правителство съставя [[Романо Проди]] (център-ляв политик), продължен от [[Масимо д’Алема]]. От 2001 до 2006 г. на власт отново е Берлускони, подкрепен от центристки и десни сили. На изборите от 2006 г. съюз от 11 партии връща Проди на власт. Състоянието на нестабилност изглежда донякъде преодоляно през 2014 г., когато три центристки партии издигат [[Матео Ренци]] за премиер. Неговото правителство е интересно в много отношения – то е най-младото като средна възраст в следвоенна Италия, в него участват много жени и предлага серия реформи, включително по изборната система, данъчна и на администрацията. Провалът на този кабинет през 2016 г. отваря път за [[Популизъм|популисткото]] правителство на [[Джузепе Конте]], доведено на власт поради недоволството на народа от бежанската вълна, засегнала страната по време на [[Световна финансова криза (2007 – 2008)|финансовата криза]]. Конте е подкрепен от [[Движение Пет звезди|движението Пет звезди]] и [[Северна лига|Северната лига]]<ref>''[https://www.investor.bg/evropa/334/a/djuzepe-konte-obeshta-nova-era-za-italiia-289032/ Джузепе Конте обеща нова ера за Италия]'', на сайта investor.bg, посетен на 19 ноември 2019</ref> и провежда политика на конфликт с [[Европейски съюз|ЕС]] поради повишените разходи. Кабинетът подава оставка през септември 2019 г.
 
== Бележки ==
<references /><br />{{Европа-модел|История на|История на страните в Европа}}
{{Портал|История|Италия}}
 
[[Категория:История на Италия| ]]
Анонимен потребител