Старобългарски език: Разлика между версии

От изследователите този език е наричан различно. [[Йерней Копитар]]<ref>{{Цитат книга|last=Kopitar|first=Jernej (Bartholomäus)|title=Grammatik der Slavischen Sprache in Krain, Kärnten und Steyermark|year=1808|month=|publisher=Korn|location=Laibach|isbn=|pages=}}</ref> и [[Франц Миклошич]] <ref>{{Цитат книга|last=Miklosich|first=Franz|title=Lexicon linguae Slovenicae veteris dialecti|year=1850|month=|publisher=apud Gulielmum Braumüller|location=Vindobonae|isbn=|pages=}}</ref> <ref>{{Цитат книга|last=Miklosich|first=Franz|title=Lexicon Palaeslovenico-Græco-Latinum emendatum auctum|year=1862-1865|month=|publisher=G. Braumüller|location=Vindobonae|isbn=|pages=}}</ref> го наричат ''„старословенски език“'', тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в [[Панония]]. [[Александър Христофорович Востоков|А. Х. Востоков]] въвежда през 1820 г. термина ''„старославянски език“''<ref>''Востоков, Александр Х.'' Рассуждение о славянском языке, служащее введением к Грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам. — 1820.[ръкопис; част от тази работа под названието „Рассуждение о славянском языке“ е публикувана в „Труды Общества по изучению русской словесности“, XVII, 1856; изцяло е издадена от [[Измаил Срезневски]] като „Рассуждение о славянском языке“ // Филологические наблюдения А.Х. Востокова. <abbr>Санкт-Петербург</abbr>, Типография Императорской академии наук, 1865.</ref>, който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. [[Йозеф Добровски]] в ''„Institutiones linguae slavici dialecti veteris“'' (''Студия върху стария диалект на славянския език'') ([[1822]]) открива в този език ''„старосръбско наречие“''<ref>{{Цитат книга|last=Dobrovský|first=Josef|title=Institutiones linguae slavicae dialecti veteris, quae quum apud Russos, Serbos aliosque ritus graeci, tum apud Dalmatas glagolitas ritus latini Slavos in libris sacris obtinet|url=https://archive.org/details/josephidobrowsk01dobrgoog/page/n3/mode/2up|year=1822|month=|publisher=Sumtibus et typis A. Schmid|location=Vindobonae|isbn=|pages=}}</ref>. Но още в средата на [[19 век]] [[Аугуст Шлайхер]], [[Мартин Хатала]]<ref>{{Цитат книга|last=Hattala|first=Martin|title=Grammatica linguæ slovenicæ collatæ cum proxime cognata bohemica|url=https://archive.org/details/grammaticalingua00hatt/mode/2up|year=1850|month=|publisher=typis Francisci Lorber|location=Schemnicii|isbn=|pages=}}</ref> и [[Леополд Гайтлер]]<ref>{{Цитат книга|last=Geitler|first=Leopold|title=Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému|url=https://archive.org/details/starobulharskafo00geit/page/n4/mode/2up|year=1873|month=|publisher=Theodor Mourek|location=V Praze|isbn=|pages=}}</ref> виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на [[Български език|българския език]]. Те въвеждат наименованието ''„старобългарски език“'' (нем. ''Altbulgarisch''), възприет изцяло в България. В съвременното [[езикознание]] освен термина ''„старобългарски език“'' са разпространени и названията ''„старославянски език“'' и ''„староцърковнославянски език“''.

Освен това езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно ''„среднобългарски“''. А щом бива признато съществуването на ''„среднобългарски“'' и ''„новобългарски език“'', то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича ''„старобългарски“'', а не ''„старославянски“'' или ''„старочерковнославянски“'', тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът ''„старославянски“'' може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът ''„старочерковнославянски“'' навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина ''„старобългарски език“'' с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на [[Хан Аспарух|Аспаруховите]] сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката ''„прабългарски“'' (''протобългарски'', ''първобългарски'').

# ''Обогатяване с ново значение на съществуващи народни думи''. Така например думата просвѣщение първоначално е имала конкретното значение 'осветяване, просветване'. В старобългарските паметници откриваме само нейното абстрактно значение. В нов смисъл се употребяват многобройни подобни думи, най-често отглаголни съществителни: създание, прѣложение 'превод', знамение. В християнски смисъл се е променило значението на думи като небо, отьць, мѫченикъ, правьда, отъпоущение и др.

# ''Заемане на чужди думи''. Една голяма част от старобългарската книжнина представя преведена от гръцки църковна литература и произведения на византийските писатели. Това довежда до появата на редица гръцки думи или латински и еврейски думи, възприети чрез гръцкия език. Гръцки думи са: евангелие, ангелъ, дѣволъ, апостолъ, архиереи. От еврейски произход са думи като пасха, аллилоуꙗ, вельзѣволъ 'дявол'. От латински проникват думи като кинъсъ 'данък', коустодиꙗ 'стража', оплатъ 'просфора, обреден хляб'. Част от тези думи са заети по време на мисията на свв. Кирил и Методий сред западните славяни.

* Лични местоимения има само за 1во1-во и 2ро2-ро лице. В ролята на местоимения за 3то3-то л. се използват показателните ''онъ, тъ'', от които произлизат днешните местоимения за 3то3-то л. ''той'' и ''он''. Ролята на притежателно местоимение за 3то3-то л. се изпълнява от възвратно местоимение ''свои''.