Харлем (Ню Йорк): Разлика между версии

Харлем се простира от [[Ист Ривър]] до [[Хъдсън Ривър]] между 155-таа улица, където среща Вашингтон Хайтс, неравната граница по южната дължина. Централен Харлем започва от 110-таа улица и северната граница на [[Сентръл парк]]; испанският Харлем удължава източно харлемските граници до 96-таа улица. На запад води началото си северно от Морнингсайд Хайтс, което образува неправилната граница със 125та125-а улица, западно от Морнингсайд авеню. Границите на Харлем са се променяли през годините; както [[Ралф Едисън]] отбелязва „Където и в града да живеят Афроамериканци, се счита за Харлем“.

#* Стривърс Роу, съсредоточен на 139-таа улица

#* Астър Рол на 130-таа улица.

#* Испанския Харлем, южно от 116-таа улица

Първите колонизатори на това, което сега е Харлем, са холандските заселници, които формират през 1658 г. Нови Харлем, по името на холандския град Хаарлем. Индианската следа в тучната крайморска ливада на Харлем е прокарана от 11 Афроамерикански работници и в името на Дъч Уест Индиан Компани и в края на краищата прераснала в Бостън Поуст Роад. През 1664 г. англичаните завладяват колонията Нова Холандия и променят името по английски модел на Харлем. На 16. 09. 1776 г. битката на Харлем е водена в западен Харлем около Халол Уей (сега западна 125-таа улица) със сблъсъци в Морнингсайд Хайтс на Юг и Харлем Хайтс на север.

Харлем е бил синоним на елегантен живот по време на хубавите години от 19 век. През ранните периоди на същия век в Харлем продължава да съществува фермерска земя. През 1820 година общността наброява едва 91 фамилии, църква, училище и библиотека. Заможните фермери, наричани „патрони“, експлоатирали местните имоти главно по възвишенията, издигащи се над Хъдсън Ривър. Службата, свързваща предградието на Харлем с Ню Йорк, бил параход по Ийст Ривър. Пътуването отнемало час и половина, прекъсвано понякога от замръзването на реката през зимата. Друга възможност е имало с дилижанс по дължината на Бостън Поуст Роад, който се спуска по пътеката на Мак Гроу сега в Сентръл парк, заобикаляйки солените блата около 110та110-а улица, за да мине през Харлем. Комисията по плануване на Ню Йорк обявява през 1811 година, че Харлем не се развива и не е напредвал от близо 100 години. Железницата на Ню Йорк и Харлем е построена през 1831 г. с цел по-добро свързване на града с предградието, като започва от източна 23та23-та улица. Разширена със 127 мили на север до железопътния възел на окръг Колубия при Чатъм, Ню Йорк през 1851 г. В годините между 1850 и 1870, Харлем запада много от големите културни насаждения. Земята е окупирана от ирландски преселници, чието присъствие занапред влошава цените на имотите. Разореният район е причислен към Ню Йорк през 1873.

Малки групи от афроамериканци живеели в Харлем още през 1880 г., особено в зоната около 125-таа улица и в черните „квартири“ на западна 130-таа улица. Масираната миграция на Афроамериканци в зоната започнала през 1904 година, благодарение на друг удар върху частните имоти, влошаването на условията за живот на Афроамериканците навсякъде в града, и ръководството на афроамериканския предприемач на недвижими имоти на име Филип Пейтън Младши. Харлем преживява друг срив на частните имоти през 1904 – 1905; след колапса от 1890, нова спекулация и строеж започнали с пълна сила отново през 1903 и резултатът бил пренасищане с жилища, което довело до сриване на цените, което по-късно през XIX век предизвиква забавяне в развитието. Собствениците не можели да намерят бели наематели за техните собствености, затова Филип Пейтън започнал да привлича Афроамериканци. Неговата компания „Афроамерикан реалти къмпани“ била почти еднолично отговорна за миграцията на афроамериканци от предишните им квартали, Тендърлойн, Сан Хуан Хил, Хелскитчън. Движението към западен Манхатън било провокирано от страх, че бунтовете срещу Афроамериканци като тези, който избухнали в Тендър Лайн през 1900 г. и в Сан Хуан Хил през 1905, може отново да се разразят. Като извод, жилищата, които били окупирани от белите, били разрушени, за да могат да освободят място за конструкцията на станция „Пен“.

През 1907, църквите на чернокожите започват да се местят към града. Епископалната църква „Св. Филип“, от една страна закупила сгради на няколко пресечки на западна 135та135-а улица, за да бъдат наемани от членовете на тяхното братство. По време на Първата световна война, Афроамерикански работници били дейно вербувани да напуснат южните щати за да работят във фабриките на север, чийто персонал бил намалял заради войната. Толкова много хора пристигнали, че „заплашвали съществуването на някой от водещите производители в Джорджия, Флорида, Тенеси и Алабама“. Много от тях дошли и в Харлем. До 1920 г. Централен Харлем бил предимно заселен с Афроамериканци и до 1930 г. те живеели на 110та110-а улица, чак толкова на юг, колкото е Сентръл Парк. Експанзията била поддържана преди всичко от нарастващия поток на чернокожи от средния запад. Особено Вирджиния, Юта, Северна Каролина и Джорджия. Докато чернокожите настъпвали все по-навътре, местното население бягало; между 1920 и 1930 година 118 792 бели напуснали квартала и 87 417 Афроамериканци дошли.

Тъй като фирмите за недвижимо имущество западали и много сгради се превърнали в така наречените „една стая за обитаване“, който в по-голямата си част били частни подслони за бездомни. В много случай дохода от тези постройки не можел да покрие глобите и градските такси, начислявани на техните собственици, или пък къщите имали повреди, който били твърде скъпи за ремонтиране и сградите били изоставени. През 1970 г. този процес се ускорил до степен, че Харлем, за първи път след Първата световна война имал по-малка гъстота на населението от останалата част на Манхатън. До 1987 г. 60% от сградите в квартала били притежавани от Ню Йорк и от много от тях останали само конструкциите, подходящи места за продажба на наркотици и други антисоциални дейности. Липсата на обитаеми сгради и намаляващото население намалили облагането с данъци и направили квартала непривлекателен за жилищни инвестиции и продажби на дребно.

След няколко години на спънки Харлем станал част от бързата реставрация на сгради в края на 1900 година. Това било провокирано от промяната във федералната и градска политика, включително напрегнатата и жестока борба с престъпността и съгласуваните усилия за развитие на нишата за продажби на дребно на 125та125-а улица. Стартирайки през 1994 г. Комисията по благоустройство в горен Манхатън наляла пари в нови застроявания, включително в комплекса на търговците на дребно наречени „Харлем в Съединените американски щати“.

Театър Аполо отворя врати на 125-таа улица на 26 януари 1934 година. Зала за танци „Савой“, на Ленъкс Авеню, била уважавано място за танцуване на суинг и била обезсмъртена в популярната за онзи период песен „Отбивайки се в Савой“ През 1920 – 1930 г. между Ленъкс и 7-моо авеню в Централен Харлем работели над 125 развлекателни места включително контрабандни заведения, винарски изби, кафенета, таверни, ресторанти, закусвални, салони за почивка, театри, танцувални зали и барове. Макар и музикантите и писателите от Харлем като цяло да са добре запомнени, общността също е давала подслон на много актьори и театрални компании. През 1936 г. Орсън Уелс продуцира известния си черен „Магбет“ в театър „Лафает“ в Харлем. Големи театри от края на XIX началото на ХХ век били събаряни или превръщани в църкви и в гетото липсвало постоянно място за представления до създаването на театър „Гейтхаус“.

Черният Харлем винаги е бил религиозен и мястото е дом на над 400 църкви. Групите на „Ислямската нация“ и отцепника „Черен мохамеданин“ поддържали джамиите в Харлем, а църква „Морамон“ построила малък параклис на 128-маа улица през 2005 г. Много от църквите в областта се разполагали в празни складове или мазета. Тези малки организации можели да имат само от 15 до 20 човекадуши последователи, но наброявали хиляди. Юдеистите също присъствали в Харлем. Особено в годините след Втората световна война квартала ражда лидерите на популярния християнски „култ“ – Джорд Уилсън Бектън и Фадър Дивайн. От 1965 г. общността е дом на хора на харлемските момчета, известен обикалящ хор, образователна програма за млади момчета повечето от който Афроамериканци. Девическият хор на Харлем е основан през 1968 г. Манхатън е допринесъл за развитието на хип-хоп културата, която имала корени в Харлем. Родно място на П. Диди, също така е родно място на популярни хип-хоп танциори като Харлем Шейк. От пристигането на Афроамериканци в Харлем квартала е страдал от висок процент на безработица, по-висок от обичайния за Ню Йорк и от висок процент на смъртност. През 1960 година необразованите Афроамериканци можели да си намерят работа много по-лесно от образованите, което объркало усилията за подобряване на състоянието на квартала чрез образование.

„Асоциацията за универсално негърско усъвършенстване“ станала активна в Харлем през 1910 г., а „Националаната асоциация на Маркус Гарви за подобряване на негърското население“ – през 1916. НАРЧ скоро се превърнала в най-голямата в страната. Активистът А. Филип Рандълф живеел в Харлем и публикувал радикалното списание" Предвестникът" от 1917. Първата активна дейност на Афроамериканците да променят ситуацията в квартала със собствени усилия, назрява по време на Голямата депресия с движението "Не купувай от там, където не можеш да работиш ". В края на краищата това била успешна кампания за принуждаване на магазините на 125та125-а улица да наемат чернокожи за служители. Бойкотите били организирани главно от „Гражданската лига за честна игра“ през юни 1934 срещу универсален магазин „ Блумщаин“ на 125та125-а улица. Магазинът скоро се съгласил да подобри интеграцията в персонала си. Този успех насърчил живеещите в Харлем, и протестите продължили под друго водачество, включително това на проповедника и по-късно конгресмен Адам Клейтън Пауъл младши, виждайки шанса да променят практиките за назначаване в други магазини на служители, да подобрят наемането на повече черни работници или наемането на членове от определени протестиращи групи. През 1935 бил първият от 5те бунта в Харлем. Инцидентът започнал с (лъжлив) слух, че момче е хванато да краде от магазин на 125та125-а улица и е било убито от полицията. Когато това приключило, 600 магазини били ограбени и трима мъже починали.

Харлем става сцена на поредица от разправии относно наемите, водени от местния активист Джеси Грей с подкрепата на Конгреса за расово равноправие и други групи. Тези групи искали града да принуди наемодателите да подобрят качеството на жилищата, придържайки се към установените изисквания и да вземат мерки срещу плъховете, да осигуряват отопление през зимата и да съгласуват цените си с вече съществуващите разпоредби. Много групи в Харлем се мобилизирали през 1960 борейки се за по-добри училища, работа и жилища. Някои били мирни, а други разчитали на насилие. До началото на 1916 Конгреса за расово равноправие притежавал офиси на 125та125-а улица и бил избран от общността да преговаря с града, особено по време на расовите размирици. Адам Клейтън Пауъл, Младши станал председател на жилищния комитет по образование и труд и бил способен да използва тази своя позиция като пренасочва федералните фондове в различни проекти относно Харлем. Мартин Лутър Кинг бил най-уважавания водач в Харлем, но поне две дузини групи от Афроамериканци националисти също оперирали в Ню Йорк.

През 1966 „Черните партньори“ организират група в Харлем, агитираща за насилие в стремежа за промяна. Говорейки на митинг, Макстан Форд, говорителя на организацията „Черните партньори“, декларира пред Съединените американски щати, че „може да бъде поставен на колене само с кърпа, бензин и бутилка“, съставките на коктейл Молотов. През 1968 харлемистите се разбунтували след убийството на Мартин Лутър Кинг Младши. Двама. Майор Джон Линдзи помага за потушаването на бунта, вървейки по Ленъкс авеню в организирани групи със съкрушителна сила, която да е изправи срещу разгневената тълпа. През 1995 бунтовете не приличали по нищо на своите предшественици и били организирани от Афроамериканци активисти срещу собственици на Еврейски магазини на 125та125-а улица. Загинали осем души. В днешни дни Етиопската баптистка църква е особено силна организация, забогатяла в резултат на множеството холдинги за недвижими имоти. Тя е адвокат на по-голямата част от Афроамериканци и бедни Ню Йоркчани.

[[Файл:Hotel theresa.jpg|мини|210px|Хотел Тереса на ъгъла на 125-таа улица и бул. Адам Клейтън Пауъл]]