Арабски халифат: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м overlinking
м Bot: Automated text replacement (- пък + )
Ред 87:
{{основна|Ислямски златен век}}
 
По своето политическо, макар и вече не завоевателно величие и по културен разцвет векът на първите Абасиди е най-блестящото време в историята на халифата, донесъл му световна слава. По света са разпространени пословици като: „времето на [[Харун ал-Рашид]]“, „[[Приказки от 1001 нощ|разкоша на халифите]]“ и т. н. Много мюсюлмани и до днешни дни подкрепят духа си със спомени за онези времена. Впрочем деспотичната, безсърдечна и често коварна жестокост на тези халифи понякога била дори повод за гордост. Така например хитрият [[Ал-Мансур]], обичал да се облича пред народа в лицемерната одежда на набожността и справедливостта, предпочитал когато е възможно да действа с коварство и убивал хората, които считал за опасни след като първо приспивал вниманието им с клетвени обещания и милости. При Ал-Махди и Харун ал-Рашид жестокостта била уравновесявана от щедростта им, но пък вероломното и свирепо сваляне на везирското семейство на [[Бармекиди]]те, които били извънредно полезни за държавата, но налагали известни ограничения на властелина, е един от най-отвратителните актове на източния деспотизъм при Харун ал-Рашид. Трябва да се добави също, че при Абасидите в съдопроизводството била въведена системата на изтезаване. Дори известният с търпимостта си Мамун и неговите двама приемника са упреквани в тирания и жестокост към хората, които са им били неприятни. Още при първите Абасиди се забелязват признаците на наследствено безумие, които при потомците им се усилват<ref>„ Culturgesch. d. Or.“, II, 61", Кремер</ref> <ref>„ История на исляма“, II, 170, Мюлер</ref>.
 
За тяхно оправдание може да се каже само, че вероятно твърдите, радикални и терористични мерки са били необходимост за потискане на хаотичната анархия, обхванала ислямските страни при въздигането на Абасидската династия: бунтуващите се привърженици на свалените Омаяди, непризнатите Алиди, хищните [[хариджити]] и непрекъснатите въстания в северните части на държавата, подклаждани от различни персийски секти. Вероятно Абу-л Абас така е разбирал смисъла на своето прозвище „Кръвопроливащ“, благодарение на страшната централизация, която въвежда безсърдечният, но гениален политик Ал-Мансур, поданиците получават възможност да се живеят в спокойствие, а държавните финанси процъфтяват. Дори научният и философски разцвет на халифата започват именно при Мансур<ref>„Златните ливади“, Мас’удий </ref>, който въпреки прословутото си скъперничество поощрява науката. Но от друга страна е безспорно, че разцветът едва ли би бил възможен, ако Сафах, Мансур и техните приемници са управлявали държавата непосредствено, а не чрез талантливия везирски род на персите Бармекиди. Докато безразсъдният Харун ар-Рашид не ги низвергва през [[803]] г., за да се отърве от тяхната опека, някои от членовете на това семейство са били първи министри или близки съветници на халифа в Багдад (Халид, Яхя, Джафар), а други заемат важни държавни длъжности в провинциите (като Фадл). Всички те съумяват от една страна в продължение на 50 години да поддържат нужното равновесие между персите и арабите, давайки на халифата политическа опора, а от друга да подкрепят стария, [[сасаниди|Сасанидски]] начин на живот със съответното обществено устройство и култура.