Разлика между версии на „Беласишка битка“

м
Bot: Automated text replacement (- пък + ); козметични промени
м (overlinking; козметични промени)
м (Bot: Automated text replacement (- пък + ); козметични промени)
 
[[Файл:Samouil's fortress 2011, 02.JPG|250px|мини|Паметникът на цар Самуил в националния парк-музей [[Самуилова крепост (Ключ)|Самуилова крепост]] при [[Ключ (село)|Ключ]]]]
 
Въпреки тежкото си поражение българите задържат крепостта Струмица в свои ръце. Василий II решава да се оттегли на своя територия. За да отвори пътя си към Солун, императорът изпраща солунския дук Теофилакт Вотаниат да разчисти преградите, поставени от Самуил южно от Струмица. Някъде там, вероятно в теснините между планините Беласица и [[Плавуш]], български стражи, предвождани от Гаврил Радомир, нападат от засада и разгромяват Вотаниат, който пада убит<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 738</ref><ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55 – 56</ref>. Този неуспех принуждава Василий II да промени плановете си и да отстъпи обратно по долината на Струмешница. След като успява да подчини без бой крепостта [[Мелник]], той се оттегля обратно на изходния си пункт от началото на похода<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref>.<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740</ref> За да отмъсти за Вотаниат и да прекърши българската съпротива<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 74</ref>, или пък за да накаже „бунтовниците“, за каквито счита българските войници<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 178. ''С. Пириватрич'' посочва, че ослепяването е традиционно наказание във Византия за бунт срещу законния владетел.</ref>, Василий II заповядва да бъдат ослепени пленниците и ги изпраща при Самуил, като на всеки сто оставя един едноок за водач.<ref>Според ''Скилица'' броят на ослепените е 15 000 (''Подбрани извори'', т. II, с. 66), а друг византийски автор, ''Кекавмен'', твърди за 14 000 пленници, без да споменава за осакатявания (''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 166). ''Златарски'' (История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 739) и други изследователи смятат тази бройка за преувеличена. Според добавките към български превод от XIV век на ''Хрониката на Константин Манаси'', цитирани от ''Пл. Павлов'' (Залезът на Първото българско царство, с. 50), пленниците наброяват 8000.</ref>
 
Според легендите след битка при Беласица хилядите ослепени български войници намират убежище в селото [[Добърско]]. След поражението си те се отправили към [[Рилски манастир|Рилския манастир]], но студена и тежка зима ги застига и те са принудени да останат. По време на престоя си установяват, че водата от аязмото в двора на църквата „[[Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат (Добърско)|Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат]]“ облекчава болката в очите им. Така се заселват и създават прочутата [[Добърска певческа школа]].<ref>[http://www.promacedonia.org/vk_1/vk1_a_23.html Кънчов, Васил. Избрани произведения, Том I, София, 1970, стр. 315.]
</ref><ref>[http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100868552/dobarsko-i-okolnostite-nepovtorimo-sachetanie-na-istorichesko-minalo-i-prikazna-priroda bnr.bg]</ref><ref>[https://bulgarianhistory.org/tzyrkva-dobarsko/ bulgarianhistory.org]</ref>
 
Както показват гибелта на Вотаниат и фактът, че войната продължава още четири години, победата на византийците при Ключ далеч не е пълна<ref>''Holmes'', Catherine, [http://www.roman-emperors.org/basilii.htm Basil II (A.D. 976 – 1025)]</ref>. Някои съвременни историци поставят под сериозно съмнение тезата, че поражението на българите е толкова голямо, както е описано от византийските летописци [[Скилица]] и [[Кекавмен]].<ref>''Stephenson'', P., The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge University Press, 2003, ISBN 05218153040-521-81530-4, p. 4</ref> Други учени подчертават, че ударът, претърпян два месеца след битката със смъртта на Самуил, е по-съдбоносен за българската държава<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740 – 741</ref>. Българският цар умира в Преспа на 6 октомври 1014 г. вследствие от сърдечен пристъп, който получава, след като вижда какво е сполетяло пленените войници<ref name="skylitzes66" />.<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref> Наследниците на Самуил, [[Гаврил Радомир]] и [[Иван Владислав]], не съумяват да окажат отпор на Василий II, който със сила и дипломация успява да покори България през 1018 г.<ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 56 – 61; ''Павлов'', Залезът на Първото българско царство, с. 24 – 42</ref>
 
Друга теза в историографията набляга върху значението на Беласишката битка. В резултат на поражението при Беласица българската войска понася невъзвратими загуби. По-този начин възможностите на централната власт да упражнява ефективен контрол върху периферните и вътрешните области на царството намаляват. Затова поведението на областните и местните управители става определящо за изхода от войната с Византия. Голяма част от тях се предават доброволно на Василий II.<ref>''Николов'', Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 130 – 131, 143</ref> България остава под владичеството на Византия близо два века. С изключение на [[Калоян]] и [[Иван Асен II]], владетелите на [[Второ българско царство|Второто българско царство]], обособило се през 1185 – 1187 г., не успяват да включат трайно [[Македония (област)|Македония]] в неговите предели.
 
Допринасяйки за падането на България под византийска власт, Беласишката битка се отразява и върху съдбата на [[сърби]]те и [[хървати]]те, които са принудени да признаят върховенството на византийския император след 1018 г.<ref>''Stephenson'', P., The Balkan Frontier in the Year 1000, pp. 123 – 124 (в: ''Magdalino'', P., Byzantium in the Year 1000, Brill 2003, ISBN 900412097190-04-12097-1); ''Острогорски'', История на византийската държава, с. 408; ''Мутафчиев'', Лекции по история на Византия, т. II, с. 280; ''Ćirković'', Sima, [http://www.montenegrina.net/pages/pages1/istorija/duklja/doseljavanje_slovena_i_dukljanska_drzava.htm ''Doseljavanje slovena i dukljanska država'']</ref><ref>Хърватия не е завоювана от Византия, но се признава за неин васал – вж. ''Матанов'', Христо, Средновековните Балкани. Исторически очерци, изд. „Парадигма“, София 2002, ISBN 954-9536-61-0, с. 150</ref> Византийската империя възстановява границите си от Дунава до [[Пелопонес]] и от [[Черно море|Черно]] до Адриатическо море<ref>''Vasiliev'', A., History of the Byzantine empire, 6. The Macedonian epoch (867 – 1081), [http://www.intratext.com/IXT/ENG0832/_P14.HTM Relations of the Byzantine Empire with the Bulgarians and Magyars], изтеглено на 20 ноември 2007 г. (на руски: ''Васильев'', А. А., „История Византийской империи“, [http://gumilevica.kulichki.net/VAA/vaa1.htm том 1], [http://gumilevica.kulichki.net/VAA/vaa161.htm#vaa161para03 Взаимоотношения Византийской империи с болгарами и мадьярами], изтеглено на 10 декември 2007 г.)</ref> (вж. [http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000048/map001.shtml карта на Византийската империя през 1025 г.]<ref>''Сказкин'', С. Д. (ред.), [http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000048/index.shtml История Византии, т. 2], Москва 1967 – изтеглено от библиотеката на сайта Historic.Ru на 10 декември 2007</ref>).
 
== Външни препратки ==