Уикипедия

Павликянство в България: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Karim Ali (беседа | приноси)
23 редакции
Редакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 1:
'''Павликянството в България''' води началото си от принудителни преселвания от властите на [[Източна Римска империя|Източната Римска империя]] на [[Павликянство|павликяни]] от [[Близък Изток|Мала Азия и източните области на империята]] в [[Северна Тракия]] през VIII-XVIII–X век. Първоначално концентриранисъсредоточени около [[Пловдив]], те образуват обособена група, споменавана многократно през следващите столетия. През XVII век последните павликянски общности приемат [[католицизма]].
 
== Първоначални заселвания ==
Началото на заселването на павликяни на Балканите е поставено през 756 година от император [[Константин V Копроним|Константин V]], който започва продължителна кампания наза реколонизация на обезлюдената и демилитаризирана през предходните десетилетия област по границата с [[България]] в [[Тракия]]. През 756 година големи групи [[арменци]] и павликяни са заселени в редица тракийски крепости – конкретни писмени и археологически данни кои са те няма, но сред сочените като възможни от съвременните изследователи са [[Филипопол]], [[Стара Загора|Берое]], [[Маркели]], [[Изворово (област Стара Загора)|Изворово]]. Тази политика е продължена и от следващите императори [[Иконоборство|иконоборци]], които смятат павликяните за свои съюзници и създават техни военни колонии в различни гранични области, а и в столицата [[Константинопол]].{{hrf|Радева|2015|163 – 166}}
 
Последното голямо преселване е през 970 година, когато по искане на антиохийския патриарх император [[Йоан I Цимиски]] изселва от Сирия в района на Филипопол 200 000<ref>Jovan Cvijiċ. La Péninsule Balkanique. Librairie Armand Colin, Paris, 1918, p. 476</ref> „манихей“„манихеи“, които вероятно са павликяни или от свързваните с тях [[тондракити]].{{hrf|Радева|2015|190 – 192}}
 
Извън данните за няколко преселвания, няма преки свидетелства от IX-XIIX–XI век за павликяните на Балканите. Някои автори свързват с тях живелият по това време [[Михаил Воин]], но няма категорични данни за идентифицирането му като павликянин.{{hrf|Радева|2015|182}}
 
== През XI-'''–'''XIV век ==
Повече сведения за павликяните се появяват от края на XI век. Сред множеството групи, мобилизирани от император [[Алексий I Комнин|Алексий I]] за [[Битка при Дирахиум (1081)|защитата на Драч]] през 1081 година, са споменати и 2500 „манихеи“, смятани от повечето съвременни изследователи за павликяни от района на Филипопол. Цялата павликянска част дезертира и се връща по родните си места, което предизвиква наказателна акция на императора при завръщането му след края на войната. Той залавя в [[Гюмюрджина|Мосинопол]] множество павликянски първенци със семействата им, подлага ги на разпити, след което изселва някои по егейските острови, а останалите освобождава, след като принуждава част от тях да приемат православието.{{hrf|Радева|2015|201 – 203}}
 
Ред 17:
Източниците, свързани с [[Четвърти кръстоносен поход|Четвъртия кръстоносен поход]], многократно споменават „попеликани“, обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204 – 1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар [[Калоян]] и му съдействат за превземането на града.{{hrf|Радева|2015|229 – 232}}
 
СъгласноСпоред [[Григорий Цамблак]],<ref>Цитиран тук: Д-р В. Киселков. „Партиарх Евтимий“, БИБ, 1929 г., том III, с.171.,</ref> в Родопите е била распространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин Асдраша<ref>Catherine Asdracha. La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles: étude de géographie historique, Athen: Verlag der Byzantinisch-Neugriechischen Jahrbücher, 1976, p.72.</ref> считасмята, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на [[Григорий Бакуриани]]. СъгласноСпоред езиковеда проф. [[Стойко Стойков]]: „Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.“<ref>[http://www.promacedonia.org/jchorb/st/st_2_b_izt_3.htm#pavlikjanski Ст. Стойков. Българска диалектология, с. 137.]</ref> Заселване на павликяни в [[Родопи]]те<ref>Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.]</ref> имаме и след [[Въстание на Травъл|въстанието им в Пловдивско]]<ref>[http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/travyl.htm Пламен Павлов ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084 – 1086 г.)]</ref> (1084 г. – 1086 г.). По времето на Калоян, павликяни се заселват в района на днешния резерват „Тъмръш“<ref>[http://www.bulforum.com/index.php?showtopic=53049 Филипополското Херцогство]</ref> в Родопите.<ref>Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.</ref>
 
Почти няма преки свидетелства за заселването на павликяни в Северна България. Въз основа на косвени данни се правят предположения за такива преселвания в резултат на военни конфликти в Тракия, например след бунта на Травъл и войните на цар Калоян. По неясна причина [[Борилов синодик|Бориловият синодик]] пропуска голяма част от анатемите срещу павликяните, обичайни за византийските му първоизточници – единствената препратка към павликянството в него е споменаването на няколко от предполагаемите му водачи – Павел Самосатски, Тит и Тихик. Единственото писмено споменаване на павликяни в Северна България в предосманския период е във връзка с насилствено покатоличване на „манихеи, павликяни и патарени“ от [[Унгария|унгарците]], след като те завладяват [[Видин]] през 1365 година.{{hrf|Радева|2015|236 – 239}}
 
== Османски период ==
От османските регистри от XV-XVIIXV–XVII век в българските земи са известни 16 селища с топонимна съставка „павликян“, като 3/4 от тях са в Централна Северна България.{{hrf|Радева|2015|239}} Наред с тях има и други селища, за които е известно, че имат павликянско население – така по течението на река [[Осъм]] такива са [[Калаброво (павликянско селище)|Калаброво]], [[Хаджиево (павликянско селище)|Хаджиево]], [[Ново село (павликянско селище)|Ново село]] и [[Караманово (павликянско селище)|Караманово]] (по течението на река Стряма),<ref>Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 151.</ref> в които има павликяни до 17XVII век.
 
По данни на М. Йовков, първите сведения за павликянски селища от 16XVI век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в [[Силистра]], които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в [[Цариград]], че между [[Никопол]] и [[Русе]] има 12 селища на „павлини“ (павликяни), като посочват имената на четири от тях: [[Ореш]], [[Петокладенци]], [[Маринополци]] и [[Белене]]. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от [[Никопол]] и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: [[Петокладенци]], [[Трънчовица]], Брестовац, [[Белене]], [[Ореш]], [[Кочатово]], [[Барносово]], Варена, [[Долно Лъжане]] (днешно [[Малчика]]), [[Скравена]], [[Капитанци]], [[Горно Лъжане]], [[Тележане]], [[Бъсцево]], [[Горно Павликене|Калугерица]] и [[Маринополци]], а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: [[Деков]], [[Сокиево]], [[Татари]], [[Стежерово]], [[Търново]], [[Ловеч]], [[Свищов]], [[Провадия]]. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: [[Чипровци]], [[Железна]], [[Клисура]] и [[Славоно]], 2 селища във [[Влашко]]: [[Катанево]] и [[Орехово]], 4 в Южна България: [[Калаброво (павликянско селище)|Калаброво]], [[Павликян (павликянско селище)|Павликян]], [[Даваджово|Давуджево]] (дн. кв. [[Миромир]] на гр. [[Хисаря]]) и [[Хаджиево (павликянско селище)|Хаджиево]].
 
През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец – -Подолск ([[Подолие]]) – част от Полско-литовската държава ([[Жечпосполита]]), преселват тамошни павликяни в Родопите<ref>Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445</ref>.
 
Покатоличени павликяни от [[Северна България]], се изселват по време на турското владичество, се изселват в историческата област [[Банат]].
 
Ислямизирани павликяни след Руско-турската война от 1877/8 г.<ref>Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 87, 140.</ref> и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20XX век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,<ref>Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4.</ref> <ref>[http://web.archive.org/web/20110202073839/http://pomak.webs.com/ptmtm/pomaks.html Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90].</ref> се изселват предимно в [[Турция]].▼
Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г.
▲<ref>Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 87, 140.</ref> и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,<ref>Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4.</ref> <ref>[http://web.archive.org/web/20110202073839/http://pomak.webs.com/ptmtm/pomaks.html Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90].</ref> се изселват предимно в [[Турция]].
 
== Названия и самоназвания ==
В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:
 
В някои османски документи от 15 – 16XV–XVI век изписват павликяните с „павличканин“, „бавлижан“, а също и „павличкан“ – име давано на павликяните в с. [[Устина]] (днес в община Родопи, област Пловдив).
 
В историческата област [[Банат]], разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат „южноунгарски българи“, а самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“, „паулкене“, „палченци“, „палчене“ и „палученци“. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в [[България]] и тук околното население ги нарича „баначани“. Жителите на бившите павликянски села – днес католици, твърдят, че са „от яката вяра“, т.е. че са потомци на павликяните<ref>Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 81</ref>. Ислямизираните павликяни околното население нарича „помаци“ или „торбеши“<ref>[http://archive.is/E98K Selian, Edouard (2009). The Pomaks: an Islamized People of Europe. (Селян, Едуард. Помаците: един ислямизиран народ на Европа)].</ref>.
 
Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни, (от които различни, половината се определят като помаци).<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.balkanmedia.bg/kultura/vse-poveche-ba-lgari-myusyulmani-gubyat-ba/ | заглавие = Все повече българи мюсюлмани се самоопределят като помаци | достъп_дата = 3 юни 2012 | фамилно_име = Стойков | първо_име = Съби | дата = 6 май 2012 | издател = Балкан Медия }}</ref>
 
== Смяна на религията ==
През XVII век-XVIIIXVII–XVIII век една част от павликяните приемат [[католичество]]то. Първоначално католическата пропаганда предизвиква съпротива. Така в началото на XVII век павликяните от [[Брестовец]] се оплакват пред османските власти от мисионера [[Петър Солинат]], който идвал в селото да проповядва [[идолопоклонство]].{{hrf|Радева|2015|341}} Дори когато приемат номинално католицизма, в много случаи павликяните се връщат към старата си религия малко след заминаването на ползващите се с протекции от централните османски власти мисионери, като първият известен такъв случай е в [[Ореш]] още към 1604 година.{{hrf|Радева|2015|342}} Към средата на XVII век много павликянски общности в Северна България приемат поне номинално католицизма, често запазвайки дотогавашните си свещеници, като обикновено решаващ аргумент за това е заплахата да бъдат обложени със събираните от Православната църква данъци.{{hrf|Радева|2015|348 – 349}}
 
По подобни съображения през следващите десетилетия цели нови католически общности [[Ислямизация в българските земи|приемат исляма]].{{hrf|Иванов|1970|36}}{{hrf|Радева|2015|350}} Още в началото на XVII век католическите мисионери отбелязват присъствието в павликянските села на „[[еничари]]“, като не е добре изяснено дали става дума за същински еничари, оттеглили се от активна служба, или за приели исляма, които изпълняват определени служби.{{hrf|Радева|2015|431 – 433}} И в двата случая те са сред най-заможните и влиятелни жители на съответното село, изрично разграничавани от останалите мюсюлмани, наричани „турци“, като тези ядра от влиятелни мюсюлмани често стават причина други техни съселяни и дори цели села да приемат исляма.{{hrf|Радева|2015|433 – 436}} Процесът продължава с десетилетия, като е известен крайният пример с католически свещеник в Белене, който, критикуван за пиянството си от епископ [[Антон Стефанов]], открито го заплашва, че ще стане турчин.{{hrf|Радева|2015|439}} Така в [[Бъсцево]] почти всички доскорошни павликяни стават мюсюлмани, а малкото останали католици се изселват към Пловдивско.{{hrf|Радева|2015|350 – 351}} Бивши павликяни масово приемат исляма и в други села, като [[Маринополци]], [[Горно Павликене|Калугерица]], [[Ореш]],{{hrf|Радева|2015|350 – 351}} [[Петокладенци]], [[Брестовец]], [[Козаково]], [[Долно Лъжене]].
 
В няколко отделни периода през XVII век павликяните в Северна България предприемат масови изселвания – едни към [[Влашко]] и [[Банат]], а други към вътрешността на страната и към [[Тракия]]. Така много семейства от [[Белене]] отиват в [[Козар Белене]], [[Беленци]] и Калъчли (днес част от [[Раковски (град)|Раковски]]), като в някои случаи неколкократно заминават и се връщат. В резултат на миграциите от този период изглежда възникват редица павликянски села в Пловдивско – [[Житница (област Пловдив)|Житница,]], [[Дуванлии]], [[Калояново (област Пловдив)|Калояново]], Секирово и Генерал Николаево (днес част от Раковски), [[Белозем]], [[Миромир]].{{hrf|Радева|2015|364 – 366}}
 
В средата на XVIII век приелите католицизма павликяни продължават упорито да се идентифицират с това име и да се придържат към много от старите си религиозни практики, въпреки усилията на свещениците да ги премахнат. Особено устойчив е обичаят на отбелязване на големи празници с ритуална трапеза, като свещениците срещат големи трудности да прекратят яденето и пиенето в църквите. Освен това павликяните не посещават неделните литургии, отхвърлят [[кръщение]]то и [[изповед]]та, отнасят се критично към почитането на кръста и иконите, използват свой празничен календар, включително отдавайки много по-голямо значение на празниците [[Възнесение Господне|Възнесение]] и [[Богоявление]], отколкото на [[Великден]].{{hrf|Радева|2015|443 – 445}}
Line 63 ⟶ 62:
 
== Павликянски топоними на Балканите ==
Преселниците- павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:
* Село [[Павликян]] – гр. [[Павликени]];
* Село [[Павликянска Калугерица]] – с. [[Павликян-и-Геберан]] – с. [[Киречли Павликени]] (до 1878 г.) – с. [[Горно Павликене]], Ловешко;
Line 98 ⟶ 97:
 
== Павликянски фолклор ==
Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатскиябанатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес – в началото на 21XXI век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: „Palućenska muma“, „Palućensći biulčeta“, „Palćensku vesélji“, „Nema para“<ref>[http://www.youtube.com/watch?v=85dF1EKTgwA www.youtube.com]</ref> и др. „[[Неделински двуглас|Неделинският двуглас]]“ пък е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.
“[[Неделински двуглас|Неделинският двуглас]]" пък е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.
 
== Павликянска диалектна група ==
Line 106 ⟶ 104:
Приелите католицизма павликянски общности, както в Северна, така и в Южна България, говорят на обособен диалект, наричан [[павликянски говор]].<ref>[[Стойко Стойков|Стойков, Стойко]]. [http://www.promacedonia.org/jchorb/st/st_2_b_izt_3.htm#hvojnenski „Българска диалектология“]</ref><ref>Иванов, Й. Българска диалектология. Пловдивско Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 1994 г., с. 96</ref><ref>Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, 321 с. </ref> Според езиковеда Нено Неделчев съществува не един павликянски говор, а цяла павликянска диалектна група, която има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население.<ref>Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.18</ref> Павликянският говор се класифицира към [[родопски говори|родопските говори]], говорени от [[помаци]] и православни българи в голяма част от [[Родопи]]те.
 
Някои автори разглеждат следи от арменско влияние в павликянската диалектна група.<ref>Selian, Edouard: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.</ref><ref>Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Автореферат на докторска дисертация. СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, ЦИЕК, катедра „Класически Изток“, секция „Арменска филология“. София, 2005 г., 241 с.</ref> Други съобщават за католическо богослужение на арменски в Пловдивско до средата на XIX век, но църковните книжа се поддържат на арменски от поканени лица от Пловдив, защото местните вече не владеят писменнияписмения арменски език.<ref>(на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 39)</ref>
 
== Бележки ==
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Павликянство_в_България“.