Сатирна драма: Разлика между версии

От сатирната драма, според [[Аристотел]], се развила трагедията, чрез разширяване на сюжета и замяна на стила на комичното със сериозен и тържествен. Външната особеност, която отличава сатирната драма от трагедията в разцвета на гръцкия театър, се свежда до участието в сценичното действие на сатирите, които според легендата са участвали в изпълнението на възхвалите на Арион Метимнейски около 600 г. пр. Н. е. Мястото на произход на сатиричния хор е [[Пелопонес]]; в Атина сатиричната похвала се оказва явление, ограничено до формите на атическия култ. Хронологично това явление се приписва на тиранията на Пизистрат, който учредява празника на Големите Дионисии (градски). В друго мнение, родината на сатиричния хор била Атина, а сценичните сатири, които надявали козя кожа (в останалата част от костюма по-скоро наподобявали кентаври), били свита на бога [[Дионис]], чийто тотем, между другото, бил козел. Според това мнение, хороводните танци, изпълнявани от сатири, били остатък от ритуално действие от онова време, когато хората са чествали празника на Дионис, приемайки образа на посветеното на него животно. Освен това, в мита, който е основа на драматичното действие, сатирите се превърнали в спътници на Дионис. (Веселовски, „Три глави от историческата поетика“). Според Wilamowitz ("Херакъл"„Херакъл“) сатирите са въведени специално, за да развеселят и забавляват обществеността и нямат нищо общо с култа. Атмосферата на сатиричния хор влиза в употреба на празника и довежда до развитието на култовата и след това художествена драма.

Легендите за [[Дионис]] предоставяли комбинации от идеи за страданието и радостта, смъртта и живота. Тази двойственост на характера на божеството се отразявала в ежедневието на фестивала: носителите на ритуалния акт - – сатирите - – ту изпълнявали страстни песни, изпълнени с веселие, ту били готови да заплачат. С постепенното развитие на ритуалните форми, забавните и сериозни моменти били разпределени между сатирната драма и трагедията: първите запазили името и маските на култовите изпълнители на древната възхвала. Развитието на комедията преминало напълно независимо, но успоредно с развитието на сатирната драма и трагедията: нито по отношение на конституцията, нито в постановката, нито в целите старогръцката комедия не е била свързана със сатирната драма. Според Магафи („Историята на класическия период на гръцката литература“), сатирната драма е била, в началната си фаза на развитие, селска и весела форма на възхвала, изпълнявана от по-ниския клас на населението, а хорът е имитирал игрите на сатири, докато трагедията е възникнала от сериозната възхвала. Когато сатирната драма започнала да избягва първоначалната си цел и да прославя, освен Дионис, други богове и герои, сатирската похвала се свързала с атинската сцена и станала модерна. Първоначално сатирната драма се изпълнявала от хор без актьори. За разлика от трагедията, в нея е отбелязано разпространението на оркестровия елемент. От времето на [[Теспис]] развитието и върви ръка за ръка с трагедията, а иновациите в областта на трагедията се прехвърлят едновременно в сатирната драма.

Характеристика на сатирната драма от класическия период (V в. Пр. Н.е.) може да се направи въз основа на „[[Циклоп]]“. Съдържанието му е взето изцяло от IX песен на „[[Одисея]]“ [4], с изключение на това, че Силен и сатири били въведени от Еврипид. Действието се развива в Сицилия, на морския бряг и започва с това, как Силен, който е бил поробен заето със сатирите от циклопите, с тъга си спомня времето, когато е бил слуга на Дионис. Междувременно на сцената излиза хор от сатири в темата за бързия и комичен танц и изразява съчувствието си към Силен в наивно забавна пасторална песен. Кораб се приближава до брега, извеждайки изпод Троя Одисей и неговите другари; създава се разговор между сатирите и пристигащите. Появява се гигантският Полифем и който мисли новодошлите за крадци. Одисей с достойнство убеждава Полифем, че той не е разбойник, а гост и моли за покровителство. Полифем отговаря, че за него няма закони, няма страх и че дарбата на гостоприемството на Одисей ще бъде огън и казан, в който ще се готви месото му. Одисей се обръща към [[Атина]] и [[Зевс]] с молитва за помощ и влиза с Полифем в пещерата. В следващата част сатирите пеят с дълбоко гърло за канибала и изразяват желанието си да напуснат негостоприемния бряг възможно най-скоро. Скоро след това Одисей се измъква от пещерата и разказва с ужас за кръвожадността на Полифем, който погълнал двама от другарите му и как успял да даде питие на Циклоп. Хорът изразява съчувствие към Одисей, който планира да изтръгне окото на чудовището по време на съня му и обявява на Полифем името си - – Никой. С помощта на другарите си Одисей пробива на Циклопа единственото око. Стоновете и оплакванията на ослепения великан, яростта му от вестта за спасението на Одисей, последния диалог между тях и готовността на сатирите да отплават с Одисей - – всичко това представлява последната сцена на сатирната драма.

Атмосферата на драмата, образите на героите и формата дават възможност да се обобщят основните характеристики на сатирната драма. От една страна, сатирната драма ни представя сатирите - – истински деца на природата, груби, страхливи, чувствени, безхаберни, наивно-безсрамни, яростни и весели, живеещи в лоното на природата; те също принадлежат като представител на грубия животински елемент, Полифем. За разлика от тях, Одисей действа като представител на героичното и културно начало. Той се държи като герой на трагедия, без да потъпква достойнството си, без да изпада в вулгарен или твърде тържествен тон. Образът на този контраст и посланието към публиката за пряко забавление включваше назначаването на сатирична драма, която беше безобидна, наивна шега по митичен сюжет. Сатирната драма забавлявала и развличала, като била изход от тягостното и сериозно настроение, предизвикано у публиката от предходните трагедии. Репертоарът на сатиричните роли не бил особено голям, което между другото обяснява сравнително малкото участие на сатиричната драма в програмите на дионисиевите фестивали и постепенното йѝ изчезване от сцената (към края на IV в. Пр. Н. е.). Темите първоначално са взети от легендите за Дионис и са свързани с донасянето на виното сред хората и въздействието на новия подарък върху неопитните поклонници (Ликург на Есхил). По-късно за основа на сатирните драми били избрани митове с елемент от животинското, смешно, приказно и чудотворно; Понякога трагичното и сериозното в митовете се преопразява в забавни неща (Алкмеон, Амфирай, Афамант, Телеф), но в същото време поетите е трябвало да се съобразяват с вярванията и вкусовете на обществото и да не излизат извън границите на разрешеното. Като цяло, сатирната драма трябвало да отговаря на следните изисквания, изложени от Хорас в „Ars poetica“ [5]: тя била длъжна (сатирната драма) внимателно да подбира изрази, така че героите, подобно на вярна матрона, изпълняващи публично религиозен танц, да не накърняват достойнството си, а речта на сатирите съответствала на пастирския им характер; с други думи, езикът йѝ трябвало да бъде кръстоска между езика на комедията и този на трагедията. Задачата на сатирната драма била не да пародира, а да разсмива, показвайки смешно-неприличното, наивно забранено на фона на сериозното и героичното и издържайки на тона на наивната измислица и идилична простота.

Жизнеността на действието съответствала на размера - – трохаичен тетраметър, първоначално използван, според свидетелството на Аристотел [6], в сатирната поезия. Хоровите размери обикновено били по-свободни и по-прости, отколкото в трагедията; хоровите части не били строфични. В диалози, изнасяни от сатири, била разрешена свобода както на стила, така и на размера: замяната на ямба с цикличен анапест се срещала например във всички стъпни, с изключение на последната. Докато героичните части били строго поддържани в стилистични и метрични отношения, както се изисква от правилата на трагичната форма.

Танцът на сатирите наподобявал ритмични скокове, понякога с непристоен характер; темпът на танца бил бърз, а освен това сатирите допълвали движенията с жестове и гримаси, с цел да разсмеят публиката (рисуването върху вази представя материал, илюстриращ сатирната драма, както от сюжетите, така и от външната среда). Броят на участниците в хора в сатирната драма бил 12- – 15. Той бил с четириъгълна структура. Сатирите били облечени в кози кожи и имали фалоси отпред и опашка (конска) отзад, както може да се заключи от рисунките върху вазите.

В сравнение с трагедията, сатирната драма била по-консервативна, както показва архаичният характер на нейния стил и имала по-малко жизненоважни елементи, които биха могли да осигурят свободното йѝ развитие. Въпреки че съставните елементи на трагедията и сатирната драма били еднакви, вторият винаги изглеждал недоразвит в сравнение с първия. Това е видно както от разглеждането на метричните свойства на двете драматични форми, така и от факта, че в сравнение с трагедията обемът на сатирната драма бил по-малък и драматичният конфликт по-прост. Особено трудно за поета било да предаде художествена комбинация от елементи, които са и сериозни и смешни, и да поддържа тон, среден между трагедия и комедия.

Задължението да забавляваш без обаче пълната свобода за използване на шеги и тесен кръг от сюжети забавя еволюцията на сатирната поезия. Нейният успех през V век пр.н.е. се обяснява само с високия талант на поетите, създали художествените драми. Възраждането на сатирната драма била забелязана при Софокъл, който в някои драми вместо сатири е поставял обикновени смъртни (в драмата „Овчарите”„Овчарите“ хорът е бил от овчари). И накрая, упадъкът на сатирната драма бил улеснен от успеха на комедията, която започва да забавлява атинския зрител от осемдесетте години на пети век. До края на IV век сатирната драма напълно излиза от мода, което обяснява, наред с други неща, загубата на многобройните и образци, създадени през VI и V век.