Сатирна драма: Разлика между версии

Атмосферата на драмата, образите на героите и формата дават възможност да се обобщят основните характеристики на сатирната драма. От една страна, сатирната драма ни представя сатирите – истински деца на природата, груби, страхливи, чувствени, безхаберни, наивно-безсрамни, яростни и весели, живеещи в лоното на природата; те са представители на грубата животинска природа, също като Полифем. За разлика от тях, Одисей действа като представител на героичното и културно начало. Той се държи като герой на трагедия, без да потъпква достойнството си, без да изпада в вулгарен или твърде тържествен тон. В Образа на този контраст и посланията към публиката към пряко забавление се съдържа значението на сатирната драма, която била като безобидна шега, въз основа на митичен сюжет. Сатирната драма забавлявала и развличала, като била изход от тягостното и сериозно настроение, предизвикано у публиката от предходните трагедии. Репертоарът на сатиричните роли не бил особено голям, което между другото обяснява сравнително малкото участие на сатиричната драма в програмите на дионисиевите фестивали и постепенното ѝ изчезване от сцената (към края на IV в. Пр. Н. е.). Темите първоначално са взети от легендите за Дионис и са свързани с донасянето на виното сред хората и въздействието на новия подарък върху неопитните поклонници (Ликург на Есхил). По-късно за основа на сатирните драми били избрани митове с елемент от животинското, смешно, приказно и чудотворно; Понякога трагичното и сериозното в митовете се преобразява в забавни неща (Алкмеон, Амфирай, Афамант, Телеф), но в същото време поетите е трябвало да се съобразяват с вярванията и вкусовете на обществото и да не излизат извън границите на разрешеното. Като цяло, сатирната драма е трябвало да отговаря на следните изисквания, изложени от Хорас в „Ars poetica“ [5]: тя била длъжна (сатирната драма) внимателно да подбира изрази, така че героите, подобно на вярна матрона, изпълняващи публично религиозен танц, да не накърняват достойнството си, а речта на сатирите да съответства на пастирския им характер; с други думи, езикът ѝ трябвало да бъде кръстоска между езика на комедията и този на трагедията. Задачата на сатирната драма била не да пародира, а да разсмива, показвайки смешно-неприличното, наивно забранено на фона на сериозното и героичното и издържайки на тона на наивната измислица и идилична простота.