Първа българска държава: Разлика между версии

=== Кубратовото наследство ===

<!--[[Файл:Bijou byzantin - Musée de Varna.jpg|мини|Златен накит от Първото българско царство]]-->

През 632 година [[Кубрат|хан Кубрат]] успява да обедини прабългарските племена, намиращи се под властта на [[Западнотюркски хаганат|Западнотюркския каганат]], в собствена държава, наречена от византийските историци [[Велика България|Стара Велика България]]<ref>[[Теофан Изповедник]], „''Хронография''“</ref><ref>[[Патриарх Никифор]], ''Opuscula historica''</ref> (''Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία''). Сведения за тази държава черпим предимно от хрониките на византийския [[Никифор (патриарх)|патриарх Никифор]] и [[Теофан Изповедник]] от IX век, преводите на хрониста [[Йоан Никиуски]], съдържащи подробности за политическите отношения между Империята и Кубратова България, описът на българските племена в [[Армения|арменската]] географска книга „[[Ашхарацуйц]]“ от VII век, запазената кореспонденция на [[хазари|хазарския]] [[каган]] [[Йосиф (хазар)|Йосифа]] (Йосиф) непосредствено след превземането на Велика България, както и в по-малка степен от [[Именник на българските канове|Именника на българските ханове]]. За отношенията между Кубратова България и Византия говорят златните византийски и [[Персия|персийски]] предмети, открити в съкровището от [[Малая Перешчепина]], датирано от VII-VIII век. В него са намерени златни пръстени с монограмите: „''Кубрату''“ и „''Кубрату патрику''“. Това се свързва с титлата [[Патриций]], с която Кубрат бива удостоен от [[император]]а в знак на признателност за оказваната военна помощ от страна на българите. Чрез изучаване на оскъдните записки на арменски и византийски летописци са установени приблизително границите на тази държава: долното поречие на [[Дунав]]а на запад, [[Черно море|Черно]] и [[Азовско море]] на юг, река [[Кубан (река)|Кубан]] на изток и река [[Дон (река)|Дон]] на север. Скоро след образуването си [[Велика България]] води войни с [[хазари]]те, които завършват в началото на 70^-те години на VII век. Дотогава хазарите съумяват да покорят териториите източно от [[Днепър]].

 

[[Файл:Krum_celebrates.jpg|мини|260п|ляво|Крум след победата над Никифор I от 811 г. – миниатюра]]

След като [[Телериг|хан Телериг]] успява да се отърве от византийските шпиони и доносници в България, неговият приемник [[Крум]] най-сетне получава възможност да предприеме сериозна офанзива на юг. Преди това обаче, за да подсигури северната граница на държавата, той успява да разгроми остатъците от Аварския каганат, който през това време попада и под ударите на [[Франкска империя|Франкската империя]] на [[Карл Велики]]. Аварският каганат бива своеобразно „поделен“ между България и Франкската империя в 805 г. Известно е, че българският хан събира пленените аварски управници и щателно ги разпитва за вътрешнодържавните и външни причини, довели до края на някога могъщата аварска държава. Това свидетелства за неговата прозорливост и качествата му на държавник, които ще се проявят в идните години. В териториите на България са включени богатите солници на [[Трансилвания]], което ѝ позволява на България да се присъедини към напредъка на европейската икономика (по това време [[сол]]та е скъпа почти колкото [[злато]]то).

 

През март 808 г. Крум предприема походи по поречието на река [[Струма]], през март 809 г. превзема важната крепост [[София|Средец]]. През 811 г. император [[Никифор I|Никифор I Геник]] предприема поход срещу България и когато стига до нейната столица – Плиска, успява да я опожари и плячкоса. След като решава, че това е краят на проблемите с българите, [[василевс]]ът поема триумфално обратно към Константинопол. Но на сутринта на 26 юли 811 г., по време на нощувката на армията и императора във [[Върбишки проход|Върбишкия проход]], въоръжената българска войска изненадващо ги напада от засада, посичайки повечето, като дори и самият император намира смъртта си. Освен това неговият син и престолонаследник бива тежко ранен, и въпреки че оцелява в битката, умира 3 месеца по-късно от усложнения, причинени от раните. При честването на победата Крум използва [[бокал]], направен от черепа на император Никифор, обкован със злато и сребро. Това е свързано с религията на прабългарите деяние, които вярват, че по този начин се поема от божествената сила на владетеля, съсредоточена в главата.

 

Борис решава да приеме християнството като официална религия за България. Това е мъдър ход, имайки предвид положението на езическа България в християнска Европа. Християнизацията спомага и за допълнителното обединение между прабългарите и славяните, които дотогава почитат своите собствени богове. След редица спорове, политически събития и колебание между преминаване в сферата на [[Папа|папското]] религиозно и политическо влияние и [[Константинопол]]ската [[патриаршия]], той прави това чрез византийското духовенство през 863 – 865 г. Актът на покръстването предизвиква [[езичество|езически]] реакции и се стига до бунт, в който петдесет и два провинциални аристократични рода тръгват срещу столицата, но са разгромени и наказани, като са избити всички членове на родовете „до девето коляно“. След покръстването си, Борис приема името на своя кръстител, византийският император Михаил, и се назовава Борис-Михаил. Също така приема и титлата „[[княз]]“.

 

В покръстването на българите византийската власт съзира възможността да покори сравнително младата държава чрез асимилация въз основа на религия, писменост и култура. В първите години след приемането на християнството службите в църквите се провеждат на гръцки от византийски свещеници, а богослужебните книги са изцяло на гръцки език. Българският владетел предусеща заплахата пред съхраняването на българската идентичност и с охота приема учениците на [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]], които пристигат в България и намират убежище в двора на Борис, откъдето [[кирилица|славянската писменост]] бива доразвита от [[глаголица]] в [[кирилица]] и разпространена. Българският владетел прогонва византийското духовенство и започват проповеди на [[старобългарски език|славянобългарски]] език, който става и официален за страната.

== Златен век при Симеон Велики и Петър I ==

{{основна|Симеон I|Петър I (България)}}

[[Симеон I]] продължава църковното и просветително дело на баща си, [[Борис I]], като подпомага усилено книжното дело в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и сам пише, заедно с просветителската общност в Преслав. На международната сцена постига множество военни успехи, като успява да разшири територията на България на юг почти до [[Коринт]], а на запад достига земите на днешна [[Албания]]. На югоизток териториите достигат до [[Одрин]]ското поле, като обхващат и северната част на [[Дарданели|Дарданелския пролив]]. Най-голямата Симеонова победа над Империята и една от най-кръвопролитните битки в [[Средновековие]]то е на 20 август 917 г., и е известна като [[Битка при Ахелой|Битката при Ахелой]]. Предвожданата от магистъра [[Лъв Фока]] огромна византийска армия претърпява поражение с десетки хиляди жертви. Хронистът [[Лъв Дякон]] пише 75 г. по-късно в своята „История“ следното:

{{цитат|...И даже днес могат да се видят купищата кости край Ахелой, където бягащата ромейска войска бе позорно посечена.|Лъв Дякон, „''История''“, 75 години по-късно<ref>Leo Diaconus, Historia, p. 124.</ref>}}

[[Файл:First Bulgarian Empire (976-1018).png|265px|мини|България при цар Самуил]]

[[Файл:Bitolski nadpis.jpg|мини|250px|'''[[Битолският надпис]] на [[Иван Владислав|цар Иван Владислав]]''']]

 

След смъртта на Петър I през 969 политическата криза се задълбочава, като се сменят няколко царе на престола и почти през цялото време реално страната се управлява от [[Самуил]], обявен за цар през 997 г. Византийците завладяват цяла [[Тракия]] и [[Мизия]], като пада и столицата Преслав. След като става цар, Самуил обявява за столица град [[Охрид]] в Македония, която все още била под скиптъра на българския цар. Самуил умира на 6 октомври 1014 г., след получен [[сърдечен удар]], дължащ се на гледката на ослепените от византийския император [[Василий II Българоубиец]] хиляди български воиници.