Александър Манов: Разлика между версии

След въстанието отново постъпва на служба в армията. Служи в [[тридесет и пети пехотен врачански полк]] и [[шестнадесети пехотен ловчански полк]].<ref>{{cite book | last = Руменин | first = Румен | title = Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. | publisher = [[Военно издателство|Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“]] | location = София | year = 1996 | volume = 2 | page = 208}}</ref> Участва във войните за национално обединение. През [[България в Първата световна война|Първата световна война]] е командир на дружина от [[Тридесет и първи пехотен варненски полк|31 пехотен полк]]. Носител е на орден „[[За храброст]]“ II, III и IV степен, 1 и 2 клас<ref>{{ЕПК|1|545-546}}</ref><ref>Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 98.</ref>, както и редица други военни отличия. Началник е на военно полково окръжие в София и до пенсионирането си е началник на седмо полково военно окръжие също в София. Пенсионира се от активна военна служба като полковник през 1920 г. След което става съветник по военно-организационни въпроси на върховното ръководство на ВМРО.

До смъртта си живее в София, на улица „Антим I“ №110. Има две дъщери – Величка Татарова и Екатерина Манова. Почива в дома си на 93 години през 1968 година, забравен, с мизерна пенсия и с отхвърлени заслуги към Отечеството от комунистическата власт. Парадната му сабя, военната парадна униформа и всички военни отличия са дарени от дъщеря му Екатерина Манова на Военно историческия музей в гр. София.