Българска марксистка историография: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
м Bot: Automated text replacement (-\[\[(.*?)\|„\1“]\] +„\1“) |
||
Ред 6:
Българската марксическа историография има за цел да приведе българската историография в съответствие с [[идеология|идеологическите]] тези на [[марксизъм|марксизма]]-[[ленинизъм|ленинизма]]. В изпълнение на поставената задача от [[БКП]] се пристъпва към охулване на неудобни на властта български [[историк|историци]] от „буржоазния период“, както означават периода преди Деветосептемврийския преврат. На национално съвещание на историците през [[1948]] година най-известните [[име]]на на българската [[медиевистика]] са охарактеризирани с [[клише]]та като представители на [[Филологически формализъм|„филологическия формализъм“]] ([[Васил Златарски]], [[Петър Ников]]) и „идеалистически носители на националистически и фашистки възгледи“ (в лицето на [[Петър Мутафчиев]]).
Същността на процеса към идеологизация на българската историография през този [[период]] се съдържа в думите на [[Георги Димитров]], изречени през [[1946]] година: {{цитат|Ние се нуждаем като хляб и въздух от своя собствена марксическа философия на нашата история.|Георги Димитров, 1946 г.}} Първият виден представител на новото направление в българската историография е [[Александър Бурмов]], който се опитва да подчини методологическите изследвания в историографията на [[догма|догмите]] на марксизма-ленинизма. Програмен [[характер]] в тази насока носи публикуваната в [[списание]] „[[Исторически преглед
== Периодизация ==
| |||