Сатирна драма: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 16:
Легендите за [[Дионис]] предоставяли комбинации от идеи за страданието и радостта, смъртта и живота. Тази двойственост на характера на божеството се отразявала в ежедневието на фестивала: носителите на ритуалния акт – сатирите – ту изпълнявали страстни песни, изпълнени с веселие, ту били готови да заплачат. С постепенното развитие на ритуалните форми, забавните и сериозни моменти били разпределени между сатирната драма и трагедията: първите запазили името и маските на култовите изпълнители на древната възхвала. Развитието на комедията преминало напълно независимо, но успоредно с развитието на сатирната драма и трагедията: нито по отношение на конституцията, нито в постановката, нито в целите старогръцката комедия не е била свързана със сатирната драма. Според Магафи („Историята на класическия период на гръцката литература“), сатирната драма е била, в началната си фаза на развитие, селска и весела форма на възхвала, изпълнявана от по-ниския клас на населението, а хорът е имитирал игрите на сатири, докато трагедията е възникнала от сериозната възхвала. Когато сатирната драма започнала да избягва първоначалната си цел и да прославя, освен Дионис, други богове и герои, сатирската похвала се свързала с атинската сцена и станала модерна. Първоначално сатирната драма се изпълнявала от хор без актьори. За разлика от трагедията, в нея е отбелязано разпространението на оркестровия елемент. От времето на [[Теспис]] развитието ѝ върви ръка за ръка с трагедията, а иновациите в областта на трагедията се прехвърлят едновременно в сатирната драма.
 
== ИсторияАвтори ==
За първи представител на известната в историята на гръцката литература сатирна драма се счита [[Пратин]] от [[Флиунт]] (дорянин), автор на 32 сатирни драми. Според легендата той пренесъл сатиричните хорове от [[Коринт]] в Атина. Въпреки факта, че дорийският диалект на хоровете не е бил добре разбран от атиняните и образът на сатирите е бил чужд на тяхната митология, нововъведението бързо довело до култ към Дионис. По това време сатирната драма е била призната за необходима част от драматичното изкуство и е включена в програмата на Дионисиевите празници (Големите Дионисии). Сатирната драма достига своя апогей при [[Есхил]]. Преди него сатирната драма, завършваща тетралогията, можела да бъде свързана със сюжета на предходните трагедии. След Есхил независимостта на сатирната драма става нещо обичайно. [[Софокъл]] и [[Еврипид]] също пишат сатирни драми. Някои критици също считат „[[Алкестида]]“ и „[[Орест]]“, двете пиеси на Еврипид, които са достигнали до нас, за вид драма. През IV век пр.н.е. и по-късно се отбелязва упадъкът на сатирната драма.