Георги Караславов: Разлика между версии

'''Акад. Георги Славов Караславов''' е български писател, [[белетристика|белетрист]] и [[драматург]], [[академик]].

Започва да публикува през 1919 ввъв сп.вестник „К„[[К'во- да е"]]“. Работи в редакцията на вестник „Ведрина"„Ведрина“ (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед"„Поглед“ (1930 – 1934), „Ехо" (1930 – 1934), „Жупел"„Жупел“ (1931 – 1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България"България“. Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците разкази „Изчадия адови“ (1932), „На два фронта"фронта“ (1934);, повестта „Селкор" –„Селкор“ (1933 г). За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор. Първата му книга е ''„Уличници“'' (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите ''„Снаха“'' и ''„Татул“''. Негов син е [[Слав Г. Караславов]] (р. 27 март 1932 г.) – писател и сценарист. Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници"„Уличници“ (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче"плаче“ (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов"„Споржилов“ (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага. В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха"„Снаха“, излязъл 1942 г., е окачествен закато най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди [[Деветосептемврийски преврат|9 септември 1944]] г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.

Участник е и като доброволец във [[Втората световна война]]. Главен секретар и председател на [[Съюз на българските писатели|Съюза на българските писатели]] (1958 – 1962). През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен засъс званието [[Герой на социалистическия труд]] (1959 и 1964), и [[Герой на България]] през 1974 г., Орденорден „Г. Димитров"Димитров“ (1959, 1964, 1974) и [[Димитровска награда]] (1950, 1959).

Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от [[Пловдив]] и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950 – 1962). Директор е на [[Народен театър „Иван Вазов“|Народния театър „Иван Вазов“]] в София (1947 – 1949), главен редактор (1952 – 1958) на сп. „Септември"„Септември“, главен секретар и председател на [[Съюза на българските писатели]] (1958 – 1962).

Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата"нашата“ (1946), „Нови пътища"пътища“ (1959); повестите „Танго"„Танго“ (1946), „Бащин грях"грях“ (1961) и най-крупната си творба – епопеята „Обикновени хора"хора“ от шест части (1952 – 1975). Тя е панорама на живота на българите от [[Първата Световна война|Първата световна война]] (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.

Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов – „Габерови"„Габерови“ (1955), „Камък в блатото"блатото“ (1959), „Глас народен"народен“ (1962), „Майка на всички"всички“ (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров"Вапцаров“, 1961; „Близки и познати"познати“, 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров"Вапцаров“, 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров"Димитров“, 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко"„Ленко“, 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.