Разлика между версии на „Самюъл Бекет“

м (Bot: Automated text replacement (- “([а-яА-Я0-9,\.\–\-\s]*?)\“ + „\1“))
След германската окупация през 1940 година, Бекет се присъединява към френската съпротива и работи за нея като куриер. „Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир“, казва Бекет в писмо до Сюзан.
 
През август 1942 година неговото военно поделение е предадено и той, заедно със Сюзан, е принуден да бяга. Установява се в градче в югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата, като складира въоръжения в задния си двор. По време на двугодишния му престой на това място той помага да бъде саботирана немската армия в планината, като за усилията си срещу немската окупация той впоследствие е награден с два ордена. Въпреки това, до края на живота си Бекет говори за тази част от живота си като за „момчешка работа“. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя роман „Уат“ –дълъг монолог на един скитник, публикуван през 1953 година.
 
=== Популярност – новелите и театъра ===
Ноусън казва, че „Бекет отрича принципа на Джойс, че узнаването на колкото се може повече е начин за креативно разбиране на света и начин за контрол на този свят. В бъдеще неговите творби ще са фокусирани върху бедността, провала, изгнанието и загубата, върху, както той казва, човека като незнаещ и неможещ.“<ref>Knowlson (1997) p352–353.</ref> Прозрението на Бекет е централен момент за цялата му кариера. То е фикционализирано в постановката му „Последният запис“ (Krapp’s Last Tape, 1958). В тази постановка Крап слуша запис, направен от самия него на магнетофона, когато е бил млад, и чува следното изречение – ''„Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност моят най-...“''.<ref>Предговор към "В очакване на Годо. Фама, 2009</ref> Изречението прекъсва преди слушателите да могат да чуят края му, защото Крап превърта бързо лентата напред, но по-късно Бекет признава, че последните думи са били „ценен съюзник“.
 
През 1946 година списанието на Жан Пол Сартр публикува първата част на Бекетовата история „Сюита“ (Suite), без редакторите да осъзнават, че това е само първата част. Впоследствие отказват да публикуват втората, а историята е по-известна под името „Краят“. Бекет също така започва да пише своятсвоя четвърти роман, „Мерсие и Камие“ (Mercier et Camier), който не е публикуван до 1970 година. Романът предвещава най-известната му творба – „В очакване на Годо“, която е написана недълго след това. „Мерсие и Камие“ е първата по-дълга творба на Бекет на френски език. Въпреки че английският е родният език на Бекет, той предпочита да пише на френски, защото, както той сам казва, му е по-лесно да пише „без стил“.
 
Самюъл Бекет е най-известен заради пиесата си „В очакване на Годо“ (1953). В често цитираната статия, критикът Вивиан Мерсие пише, че Бекет ''„е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти.“''<ref>Irish Times, 18 февруари 1956, p. 6.</ref> Както повечето си творби след 1947 година, и пиесата е написана на френски език със заглавието En attendant Godot. Бекет работи върху пиесата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952, а премиерата ѝ е през 1953. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно. РежисисиранаРежисирана от Роджър Блин, пиесата има противоречив успех в Париж, а след това и по целия свят.
 
Бекет превежда на английски всички свои творби сам, с изключение на „Молой“, когато си сътрудничи с Патрик Боул. Успехът на „В очакване на Годо“ отваря път за кариера на Бекет в театъра. Впоследствие Бекет успешно пише по-дълги пиеси като „Последният запис“(Krapp’s Last Tape).
Успехът на пиесите му води до покани да присъства на репетиции и продукции из целия свят, което му отваря възможност за кариера като театрален режисьор. През 1956 година пише първата си радиопиеса – „Всички, които падат“ (All That Fall). След това спорадично продължава да пише за радиото и театъра, но разширява интересите си към киното и телевизията. Започва да пише отново на английски, макар че френският остава да присъства до края на живота му.
 
През 1953 година Бекет купува парче земя на около четиридесет мили североизток от Париж и си построява собственоръчно вила с помощта на местните хора. Един от местните, с когото Бекет се сприятелява, е Борис Русимов, който по баща е българин. Синът на Русимов – [[Андре Гиганта]], имал проблеми с това да отиде до училище, затова Бекет предложил да го откара с камиона си, чиято каросерия била достатъчно голяма, за да побере детето. АднреАндре по-късно споделя, че по време на пътуванията те с Бекет рядко са разговаряли за нещо различно от крикет.
 
От края на 50-те години на 20 век до края на живота си Бекет поддържа отношения с вдовицата Барбара Брей, която работи като редактор за BBC. Бекет е привлечен от нейната интелигентност и начетеност и отношенията им, паралелно на тези със Сюзън, означават много и за двамата и слагат начало на дългогодишно приятелство.
„Уат“, написана по време на укриването на Бекет през Втората световна война, е идентична в тематично отношение, но не толкова изобилна откъм стил. Творбата показва човешкото движение като математическа пермутация, предвещавайки по-късното занимание на Бекет с прецизното движение.
 
Есето на Бекет от 1930 година „Пруст“ е силно повлияно от ШопенауеровияШопенхауеровия песимизъм и хвалебствените описания на непорочния аскетизъм. По това време Бекет започва да пише продуктивно на френски език. Към края на 1930 година той съчинява известен брой кратки поеми, събрани в Echo’s Bones and Other Precipitates (1935), чиято оскъдност в контраст с голямата „населеност“ на творчеството му на английски език показва процеса на опростяване на художествения език. „Уат“ също е показателна в това отношение.
 
=== Среден период ===
През 15-те години след войната Бекет пише четири „пълнометражни“ пиеси – „В очакване на Годо“ (1948 – 1949), Fin de Partie (1955 – 1957), „Последният запис“ (Krapp’s Last Tape, 1958) и „Щастливи дни“ (Happy Days, 1961). Тези пиеси, погрешно или не, често са смятани за инструмент на т. нар. „Театър на абсурда“. Темите в тях са почти подобни на темите, които вълнуват екзистенциалистите по това време.
 
Терминът „Театър на абсурда“ е измислен от Мартин Еслин в едноименната му книга. Еслин твърди, че тези пиеси на Бекет са олицетворение на идеята на АлбертАлбер Камю за абсурда. Поради тази причина Бекет често е погрешно смятан за екзистенциалист, макар че самият Камю се отдалечава от екзистенциализма и основава своя собствена философия. Въпреки че коментираните теми са сходни, Бекет няма голям афинитет към екзистенциализма като цяло.
 
В общи линии, тези пиеси третират темите за отчаянието и желанието да оцелееш въпреки това отчаяние пред лицето на един неразбиращ и неразбираем свят. Думите на Нел – един от героите в „Краят на играта“, който е хванат в клопка в кофите за боклук, може най-добре да обобщи темите от този период от творчеството на Бекет: ''„Нищо не е по-забавно от нещастието, гарантирам ти това. ... Да, да, това е най-комичното нещо в този свят. И ние се смеем, смеем се с желание, в началото. Но винаги е едно и също. Да, това е като забавна история, която сме чували твърде често, ние все още я намираме за смешна, но не се смеем повече.“'' <ref>„Краят на играта“, С. Фама</ref>
 
Постижения на Бекет в прозата през този период са трите романа „Молой“ (1951), „Малоун умира“ (1951), „Неназовимото“ (1953). В тези романи, които често са смятани за трилогия, въпреки че това е против желанието на автора, прозата става изключително оголена и лишена от украса. „Молой“, например, все още поддържа много от характеристиките на традиционен роман (време и място, движение и сюжет) и използва структурата на детективския роман. В „Малоун умира“ движението и сюжетът са доста освободени, въпреки че все още има индикации за място и течение на времето. „Действието“ в книгата е под формата на вътрешен монолог. В „Неназовимото“ времето и мястото са почти премахнати и основната тема изглежда е конфликтът между тласъка на гласа да продължи да говори, за да продължи да съществува, и неговия почти толкова силен порив към мълчниемълчание и забрава. Въпреки широко разпространеното схващане, че творбите на Бекет са в основата си песимистични, желанието за живот печели накрая. Доказателство за това е известната финална фраза от „Неназовимото“: „Не мога да продължа, ще продължа“. <ref>Молой. Малоун умира. Неназовимото. С. Фама, 2007</ref>
 
След тези три романа Бекет се опитва в продължение на много години да напише цялостен текст в проза, опит, пример за който са кратките истории, по-късно събрани в „Текстове за нищо“ (Texts for Nothing). В края на 50-те години Бекет създава една от най-радикалните си творби в проза – „Как е“ (1961, по-ранна версия на която е публикувана през 1959 г.). Тази творба представя приключенията на безименен разказвач, който пълзи през калта докато носи торба консерви. Написана е под формата на поредица от параграфи без пунктуация в телеграмния стил:
Следвайки тенденцията от „Последният запис“, много от тези късни пиеси коментират темата за паметта, често под формата на насилствено припомняне на моменти от миналото, които преследват героя в момент на покой. Пиесите също така поддържат темите за самоограничението и самонаблюдението. Това се осъществява или чрез глас, който главата на протагониста чува (в „Кажи, Джо“), или чрез коментарите на друг герой под формата на жестове (в „Не“). Най-силно обвързаната с политиката творба на Бекет – „Катастрофа и други драмички“ (1982), е посветена на Вацлав Хавел и коментира относително експлицитно темата за диктатурата. След дълъг период на застой, поезията на Бекет се съживява по време на изключително сбитите френски поеми, наричани mirlitonnades. Някои от тях съдържат само шест думи. Правени са много опити те да бъдат преведени на английски, но към момента не са публикувани.
 
Прозата на Бекет през този период не е толкова продуктивна, колкото творчеството му, което е свързано с театъра, за което говорят и издадените през 1976 година прозаични текстове под заглавието Fizzles. Бекет изживява своеобразно възраждане с повестта „Компания“ (Company, 1980), последвана от „Зле видяно, зле казано“ (III Seen III Said, 1982) и „Тръпки“ (Worstward, 1984). Тези текстветекстове са събрани в сборника Nohow On. В тях Бекет продължава своите занимания с темата за паметта, самоограничението и самонаблюдението.
 
В болницата и в частната клиника, където прекарва последните години от живота си, Бекет написва и своята последна творба – поемата „Каква е думата“ (What Is The Word, 1988). Поемата интерпретира невъзможността на човек да намери думи, с които да изрази самия себе си – тема, присъстваща и в по-ранното му творчество, но вероятно засилена от болестта му.
 
=== Театър ===
Творчеството на Бекет е предмет на множество изследвания, изхождащи от различни позиции. Излизат специализирани академични журнали, посветени изцяло на тях.<ref>
[http://www.euppublishing.com/journal/jobs Journal of Beckett Studies]
Biannual, english, ISSN: 0309 – 5207; [http://www.rodopi.nl/senj.asp?SerieId=BECKETT Samuel Beckett Today/Aujourd’hui], An Annual Bilingual Review/Revue Annuelle Bilingue, ISSN 0927 – 3131</ref>.
Анонимен потребител