ФК Венеция: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 50:
* ФК „Унионе Венеция“ (''Foot Ball Club Unione Venezia)'' през 2009 г.
 
ЗаемаОтборът заема 30-то място сред италианските клубове с най-голяма спортна традиция (''Tradizione sportiva FIGC'') и 39-о място в Постоянната класация на Серия А от 1929 г. насам (''Classifica perpetua della Serie A dal 1929'') – категория, в която най-доброто му постижение е третото място, постигнато през сезон 1941/42. Най-престижният успех е победата на Купата на Италия 1940-1941.
 
Най-големият успех в историята на Венеция, е спечелената [[Купа на Италия]] през сезон 1940 – 41, както и 3-то място в [[Серия А]] през сезон 1941 – 42. В този отбор се състезават играчи като [[Валентино Мацола]] и [[Ецио Лоик]], които напускат за да сформират „великия“ „Гранде[[ФК Торино|Торино]], загинали в самолетната катастрофа край хълма [[Суперга]] през [[1949]] г.
 
ПоследнияПоследният сезон в [[Серия А]] е през [[2002]]. Разочарован от отбора и невъзможността за споразумяване с управата на града за изграждането на по-голям стадион, президентапрезидентът [[Маурицио Зампарини]] решава да закупи [[УС Чита ди Палермо|Палермо„Палермо]], като отвежда със себе си голяма част от отбора.
 
През сезон 2020/21 „Венеция“ играе в Серия Б на Италия. Известен е с прозвищата „оранжево-зелените“ (Gli ''Arancioneverdi''), „крилатите лъвове“ (''I Leoni Alati'') и „жителите на Лагуната“ (''I Lagunari'').
 
Известен е с прозвищата „оранжево-зелените“ (Gli ''Arancioneverdi''), „крилатите лъвове“ (''I Leoni Alati'') и „жителите на Лагуната“ (''I Lagunari'').
 
== История ==
 
=== Основаване и първи години ===
ФК „Венеция“ е основан на 14 декември 1907 г. в град [[Венеция]] от около двадесет практикуващи и ентусиасти чрез сливането на футболните секции на два спортни клуба: Palestra Martial от град [[Местре]] и Costantino Reyer от Венеция. Мястото, избрано от основателите, за да даде живот на новата футболна реалностреалия, е вече изчезналият ресторант "Da Nane in Corte dell'Orso" на един хвърлей от централното игрище „Сан Бартоломео“. Сред основателите са швейцарският десен бек Валтер Емисегер от швейцарския отбор на „Винтертур“ и първи капитан на отбора, Гуидо Батисти, Антонио Борела, [[Джерардо Бортолети]], Давиде Фано, първият президент Алдо Федеричи, известен като „Бачича", десен халф, а след това и треньор, Пиетро Голцио, известен като „Пиопа“, Силвио Лоренцети, Пиетро Пиколи, Примо Питери, Алесандро Санти, Марчело Санти, Луиджи Вианело, Пиетро Визинтин и Марио Виванте.
 
В онези години мачовете на отбора се провеждат в боровата гора на венецианския квартал „Сант'Елена“, текато се грижат и за начертаването на линиите на полето. Тренировките се провеждат в лагера Киовере. Първите мачове на „Венеция“ се играят срещу отбори от [[Венето]]: „[[Калчо Падова|Падова]]“, „[[ФК Верона|Верона]]“ и „[[Виченца Калчо|Виченца]]“, както и срещу екипажите на корабите, пристигащи на пристанището на Венеция. Първият мач, изигран от „Венеция“, е на 22 декември 1907 г. срещу отбора на „Виченца“, завършил 1:1.
 
Между 1908 и 1910 г. „Венеция“ изиграва два шампионата от тогавашната Трета категория, заменени с един от Първа категория, изигран през 1909 г. При дебюта си в първенството на топ серията отборът е допуснат директно до полуфинала като единствен представител на Венето срещу шампионите от [[Ломбардия]] като единствен представител на Венето, но в двете срещи с „Миланезе“ „Венеция“ е буквално засипан от голове (загуба на първия мач със 7:1 и на втория с 11:2), доказвайки, че все още не е конкурентноспособен в Първа категория.
 
=== 1910-те години ===
От първенството 1910-1911 г. „неровердите“ се установяват здраво в Първа категория и през сезон 1911-1912 г./12 „Венеция“, след като печели в категорията на Венето-Емилия, стига до националния финал срещу „Про Верчели“, като губипретърпява загуба с 7:0 в първия мач и с 6:0 във втория. На 7 септември 1913 г. е открито спортното игрище на Сант'Елена, което има ограда, съблекални и покрита трибуна за повече от 500 зрители.
 
В сезон 1914/15 – последният шампионат, изигран преди войната, „неровердите“ отиват в Серия А на полуфинала с „[[АС Казале Калчо|Казале]]“, „[[ФК Дженоа|Дженоа]]“ и „[[ФК „Ювентус“|Ювентус]]“ и веднага са елиминирани. През [[Първа световна война|Първата световна война]] футболната дейност във Венеция не спира напълно благодарение на ангажимента на малкия лагунен клуб Aurora F.B.C. Сред играчите, които се отличават в този период, са тримата чужденци от [[Триест]], граждани на [[Австро-Унгария]] по онова време – [[Силвио Щрицел]], Рикобон и Маринчич, в допълнение към силния централен нападател [[Умберто Векина]].
 
През април 1919 г. в палат „Грити-Факанон“, в тогавашния щаб на ежедневника „Гадзетино“, членовете на Venezia F.B.C. и Aurora F.B.C. – малък венециански клуб, решават да обединят усилията си, като преименуват „неровердите“ на АC „Венеция“ (''Associazione Calcio Venezia''). По този повод правителството допринася за начинанието с изключителния си принос от 40 000 лири като компенсация за използването на спортното игрище като военна база.
 
=== 1920-те години ===
След период на възходи и падения, през който отборът изпада във Втора дивизия през 1921/22 г. след плейоф с „Риваролезе“ (нерегламентиран от правилата, но организиран от [[Италианска футболна федерация|Италианската футболна федерация]] след първоначалното изпадане на „[[ФК Интер|Интер]]“ и [[Компромис „Коломбо“|компромиса „Коломбо“]]), отборът е върнат в Първа дивизия в края на сезон 1925/26. Първата дивизия обаче, след реформа на първенствата и създаването на новия шампионат от топ серията – Националната дивизия, вече не е топ серия, а второто ниво на италианските първенства.
 
По този начин през 1926/27 г. „Венеция“ участва в първенството на първаПърва дивизия, класирайки се на 6-то място от десет участващи отбораучастници. Междувременно на 8 май 1927 г., след дълъг ремонт, е открито новото фашистко спортно игрище в квартал Сант'Елена в присъствието на министъра на финансите Джузепе Волпи и президента на C.O.N.I. Ландо Ферети, като обновената структура вече има капацитет 10 000 зрители.
 
В Първа дивизия, също през сезон 1927/28, венецианците завършват на второ място в група А след „Аталанта“ и след това автоматично са допуснати до Националната дивизия с резолюция на Италианската футболна асоциация заедно със седем други отбора:
{{Цитат|В следващият сезон в шампионата на Националната дивизия ще участват 32 отбора, които ще играят в две групи по 16 ... Регистрацията ще приключи на 10 юли. Въз основа на получените регистрации Управлението на федерацията ще създаде групите и съответно ще определи различните отбори, които ще бъдат повишенипромоцирани. Засега обаче можем да ви кажем, че още осем отбора ще влязат в Националната дивизия освен очакваните, следвайки в избора политически, както и спортни критерии. В допълнение към 24-те, които вече имат право, следните отбори ще отидат в топ категорията: „Елас“, „Реджана“, „Триестина“ (независимо от мястото, което тя заема в класирането, но в знак на почит към останалите титли на Nobilissima Trieste), „Фиорентина“, „Леняно“, „Миланезе“, „Венеция“ и „Прато“, като се има предвид, че тосканският град има повече от 155 регистрирани играчи ... "|Резолюция на Итал. футболна федерация, публикувана във в. „Ла Стампа“ на 29 юни 1928 г., стр. 5.)}}
Двете групи от така създадените 16 отбора биха имали двойната цел както спечелването на титлата за 1929 г., което по очевидни времеви причини в този случай няма да се играе на финален турнир, а чрез повторното въвеждане на финала за последен път, така и разделянето на дружествата на една елитна група и на друга за следващите сезони. По-конкретно, половината от дружествата биха съставлявали „Национална дивизия Серия А“, тези класирани между деветата и четиринадесетата позиция – „Национална дивизия Серия Б“ заедно с четиримата победители от Първа дивизия, докато последните две класирани от всяка група дори биха били отнесени към Първа дивизия. „Венеция“, между няколко победи (5:2 над „Про Верчели“) и тежки загуби (10:2 поражение в Милано от „Амброзиана“ с 5 гола на [[Джузепе Меаца|Меаца]]), стига до 11-о място и изпадна в Серия Б.
 
Двете групи от така създадените 16 отбора биха имали двойната цел както спечелването на титлата за 1929 г., което по очевидни времеви причини в този случай няма да се играе на финален турнир, а чрез повторното въвеждане на финала за последен път, така и разделянето на дружествата на една елитна група и на друга за следващите сезони. По-конкретно, половината от дружествата биха съставлявали „Национална дивизия Серия А“, тези класираниткласираните между деветата9-а и четиринадесетата14-та позиция – „Национална дивизия Серия Б“ заедно с четиримата победители от Първа дивизия, докато последните дведвама класирани от всяка група дори биха били отнесени към Първа дивизия. „Венеция“, междуслед няколко победи (5:2 над „Про Верчели“) и тежки загуби (10:2 поражение в Милано от „Амброзиана“ с 5 гола на [[Джузепе Меаца|Меаца]]), стига до 11-о място и изпадна в Серия Б.
Участието в Националната дивизия води до трудна финансова ситуация за „Венеция“, до такава степен че той се отказва от първото си пътуване до [[Риека|Фиуме]] през шампионата 1929/30 г., макар че все пак успява да се спаси в края на турнира от Серия Б. Лятото на 1930 г. донася някои новини със смяната на името, което е начин да се избегне големият размер на натрупаните дългове да повлияе на отбора. Новият клуб е преименуван на Спортно дружество „Серенисима“ (''Società Sportiva Serenissima'') и цветовете му също са променени с приемането на венецианското червено от флага на Лъва на Сан Марко, а на гърдите на футболистите е поставен класическият крачещ лъв.
 
Участието в Националната дивизия води до трудна финансова ситуация за „Венеция“, до такава степен че той се отказва от първото си пътуване до [[Риека|Фиуме]] през шампионата 1929/30 г., макар че все пак успява да се спаси в края на турнира от Серия Б. Лятото на 1930 г. донася някои новини със смяната на името, което е начин да се избегне това големият размер на натрупаните дългове да повлияе на отбора. Новият клуб е преименуван на Спортно дружество „Серенисима“ (''Società Sportiva Serenissima'') и цветовете му също са променени с приемането на венецианското червено от флага на Лъва на Сан Марко, а на гърдите на футболистите е поставен класическият крачещ лъв.
 
=== 1930-те години ===
През май 1931 г., по случай Международното гимнастическо състезание за жени, венецианският стадион „Сант'Елена“ е кръстен на авиатора Пиер Луиджи Пенцо.
 
С новото си име „Венеция“ оспорва четири шампионата в Серия Б, но в края на сезон 1933/34 S.S.отборът е осъден на изпадане. След това обаче изпадането е отменено поради разширяването на категорията през следващия сезон, чиито отборите-участници в които от 26 стават 32. Дружеството успява да запази мястото си в Серия Б, но това не е единствената новост за сезон 1934/35: назначен е извънреден комисар в лицето на Томазо Паскуали, а от 1 август 1934 г. дружеството се завръща, за да бъде наречена Фашистка асоциация „Калчо Венеция“ (''Associazione Fascista Calcio Venezia''). Освен това има връщане към традиционните черно-зелени цветове. В края на шампионата „Венеция“ изпадна в зараждащата се Серия Ц.
 
Първият опит в Серия Ц е много кратък, защото венецианците веднага печелят шампионата, изпреварвайки „[[Виченца Калчо|Виченца]]“, „[[Удинезе Калчо|Удинезе]]“ и „Падуа“, и се завръщат в Серия Б, достигайки през тазисъщата година и на осминафиналите на [[Копа Италия|Купата на Италия]], където са победени с 2:0 от „[[СС Лацио|Лацио]]“. Силата на тази формация е „желязната група полузащитници“ Варини-[[Алдо Бифи|Бифи]]-[[Атилио Косовел|Косовел]]. През следващия сезон в Серия Б „Венеция“ е спасена благодарение на квалификационен турнир, изигран между „Про Верчели“, „Месина“ и „Катания“, койтокоито излиза надостигата предпредпредпоследното място заедно с „неровердите“. Въпреки двупосочния турнир по италиански (т. нар. ''torneo all'italiana'') четирите отбора завършват с равни точки. Само по-нататъшните плейофи на неутрален терен карат „Венеция“ да играе за спасение в решаващия мач, изигран в [[Рим]] на 11 юли 1937 г. срещу „[[Калчо Катания|Катания]]“ и печелиспечелен с 4: 0. През същата година „Венеция“ достигнадостига осминафинала в [[Копа Италия]] срещу „[[АК Милан|Милан]]“. Сред играчите, които се отличават в този период от историята на „Венеция“, са [[Джовани Векина|Джовани „Нане“ Векина]], тогава многократен шампион на Италия с „Ювентус“ и италианския национален отбор, вратарят Де Сандзуане и [[Алдо Гордини|Алдо Горини]], които изиграват 15-годишната си дейност, носейки само трико на лагуната.
[[Файл:Stadio Pierluigi Penzo Venezia-outside1.jpg|мини|[[Стадион „Пиер Луиджи Пенцо“]]]]През 1937 г., с възхода на президентския пост на Арналдо Бенати, започва период на голям възход за „Венеция“. Новият президент възстановява черно-зеленото общество от нулата. В шампионата на Серия В от 1937 до 1938 г., в който „Венеция“ завършва осми, Бенати поставя основите за следващия сезон, последван от важни играчи като [[Виктор Тортора]] и [[Джовани Алберти]], които в края на шампионата отиват в Лагунатаотбора. През сезон 1938/39 „Венеция“ стартира с големи амбиции, като успява да спечели повишениепромоция в Серия А благодарение на второто място след „Фиорентина“. То е постигнато в последния ден, когато отборът печели мача в [[Бергамо]] срещу „Аталанта“ (1:0), заставайки редом с нея в класирането и получавайки повишение благодарение на по-доброто съотношение на головете. Победният гол, отбелязан пред 5000 фенове, е на [[Франческо Перниго]], който все още е играчът на „Венеция“, вкарал най-много голове (45) в шампионатите, играни в Серия А. Сред големите архитекти на промоцията е и [[Джузепе Джирани]] – треньор, който поема поста отв настоящото първенство и който ръководи „венецианците“ и през следващия сезон. Джирани е много важна фигура във венецианския футбол от онази епоха и по-късно заема важни управленскиуправленчески роли.
 
Участието в Серия А води до ново обновяване на [[стадион „Пиер Луиджи Пенцо“]] с капацитет, който се удвоява, от 10 000 на 22 000 души след разширенията на съществуващите трибуни и стъпала, иа кривитезавоите се трансформират със стъпала.
 
=== 1940-те: периодът на славата ===
Със завръщането си в Серия А след 12 г. отсъствие отборът на „Венеция“ набира сили. Пристигат [[Луиджи Бузидони]], [[Силвио Ди Дженаро]], [[Лидио Стефанини]], но преди всичко дебютира [[Валентино Мацола]], който ще се окаже най-силният играч, който някога е носил фланелката на „Венеция“. На военна служба във Венеция, морякът Мацола, след като се откроява в Campo dei Bacini, като играе на срещи между военни представители, прави проба във „Венеция“, която след това го купува от „Алфа Ромео Милано“ (тим от Серия Ц). В шампионата „Венеция“, след като се възползва от лукса да победи у дома бъдещите италиански шампиони на „Амброзиана Интер“, завършва първенството с чест на десето място. Тимът през онези години толкова впечатлява националната преса, че дори се обмисля възможността за „трансплантация“ на блокадата на „Венеция“ в националния отбор. През този сезон обаче играчът на „Венеция“ Гуидо Корбели отива в Националния отбор на Италия.
 
Сезонът 1940/41 кара „Венеция“ да влезе в аналите на италианския футбол. За подсилване на играчите, тренирани от [[Джовани Батиста Ребуфо]], пристигат [[Джан Емилио Пиаца]], [[Ланфранко Алберико]], но преди всичко [[Ецио Лоик]] от [[Риека]]. Последният, купен от „Милан“ прави страхотнстрахотно дуо от леви бекове заедно с Мацола, икато двамата са късметът на „Венеция“, а впоследствие и на „[[ФК Торино|Гранде Торино]]“. Ако „Венеция“ не надхвърля 12-то място в лигата, то той стига до финала на Купата на Италия с „Рома“. След равенството 3-:3 в столицатаРим, при което венецианците изравняват след първоначалния хеттрик на римския играч [[Амедео Амадей|Амедео Амадеи]], на стадион Пенцо „Венеция“ успяват да победятпобеди „Рома“ с 1: 0 благодарение на голгола на Лоик. „Венеция“ печели Купата на Италия и за първи път вписва името си в златния регистър на националните трофеи благодарение на тазиследната формация: [[Джорджо Фиораванти]], [[Джан Емилио Пиаца]], [[Силвио Ди Дженаро]], [[Виктор Тортора]] (капитанъткапитан), [[Сандро Пупо]] (играчът с най-много изяви в серия A на „Венеция“ – 145), [[Лидио Стефанини]], [[Хуан Агостино Алберти]], Ецио Лоик, [[Франческо Перниго]], [[Алфредо Диоталеви]], [[Валентино Мацола]], [[Ланфрано Алберико]].
 
На следващата година, с трикольора на Копа Италия на гърдите, „Венеция“ дори има под ръка Скудетото. Дуото Лоик-Мацола дава всичко от себе си, докато Перниго вкарва 12 гола в лигата. Няколко неделни от края неровердите имат възможност да възспрат „Рома“, като ги приемат в Пенцо, но след като пропускат дузпа, те губят невероятно играта, компрометирайки шампионата. Оставането в състезанието до края и победата над „Торино“ с 3-:1 на стадион Пенцо„Пенцо“ губяят смисъл. Шампионатът е спечелен от „Капитолия“ с 42 точки пред „Торино“ (39) и „Венеция“ (38). ПрекаленоТова е прекалено очевиден завършек, който огорчава достадълбоко президента Бенати.
 
„Венецианците“ нямат по-добрадоббър съдбаксъмет с Купата на Италия, където са победени на полуфинала от „Милан“ с 2-:1. На 5 април 1942 г. Лоик и Мацола дебютират в Националния отбор в мача, спечелен с 4: 0 срещу Националния отбор на Хърватия.
 
Продажбата през лятото на 1942 г. на Лоик и Мацола на „Торино“ за значителната сума от един милион лири, към която се добавя напускането на Пиаца, разбива отбора, който през следващият сезон в Серия А е трудно спасен, макар че достига оьеоще веднъж финала на Купата на Италия, където е победен с 4: 0 от „Милан“ в Торино, като гол е отбелязан и от Мацола. На следващата година Италия е разкъсана на две от войната и се играе намалено първенство, ограничено до Горна Италия, т. нар. ''Campionato Alta Italia''. „Венеция“ успява да достигне до финалния триъгълник със „Специя“ и „Торино“, които са първите, които се налагат благодарение и на поражението на „Венеция“ (2:5) в последния мач срещу бившите си играчи Лоик и Мацола.
 
Националният футбол се завръща след войната с шампионата Alta Italia 1945-1946. „Венеция„Венеция“ е предпоследна пред „Сампиердаренезе“. На следващата година Серия А е възстановена и въпреки 13-те гола на [[Валериано Отино]] (най-добрият голмайстор в сезон на Серия А за „Венеция“), „неровердите“ изпадат в Серия Б заедно с „Бреша“. В същото време Арналдо Бенати напуска президентския пост и след десетилетие на футбол на високо ниво започва период на корпоративна несигурност.
 
През сезон 1947/48 „Венеция“ достига отличното четвърто място, докато през следващата година спортният директор Джузепе Джирани и треньорът Марио Вилини дори успяват да изведат отбора на второ място в шампионата на Серия Б, като той се издигат в топ серията заедно с „Комо“ и изпреварвайки „Виченца“ само с една точка. Това са двете години, в които се откроява нападателят [[Адриано Дзека]], автор на общо 39 гола, подкрепян добре в годината на издигането от [[Лидио Масагранде]] и [[Марио Реносто]], известен като "Точето". Тогава обаче е „Венеция“ е в големи икономически и корпоративни затруднения до такава степен, че през годината от Серия А тя се председателства от регентски съвет. След като голмайсторът Дзека е продаден на „Рома“, „Венеция“ не се оказва достойна за топ серията, завършвайки на последно място в класирането само с 16 точки. След като сменя трима треньори и понася доста поражения, мечтата за завръщане в Серия А приключва само след една година. През лятото на 1950 г. Марио Реносто е продаден на „Милан“, който веднага печели Скудето с „росонерите“.
 
=== 1950-те години ===
Започва противоречив период, в който „Венеция“ след Бенати плаща от една страна за липсата на солидна среда около дружеството и от друга – за определено бездействие на общинските администрации при логистичната подкрепа за „Венеция“.
 
И в Серия Б отборът не блести особено, като се отдалечава от водещите позиции въпреки нападателя си [[Пиетро Брочини]], способен да вкара 20 гола. Положението се влошава през сезон 1951/52, където дори няма да е необходимо да се извика треньорът от последното повишение в топ серията [[Марио Вилини]], за да се избегне изпадането в Серия Ц. Това са години, в които се прави .първи опит да се даде подтик на местните младежи като [[Гастоне Нордио]], [[Джулио Бонафин]], [[Джорджо Стиванело]], много от които правят добра кариера в по-горните дивизии.
 
Периодът в серия Ц продължава четири години, като по средата му има възход при президентството на Марио Валери Манера, който дава нов тласък на венецианската асоциация. През сезон 1953/54 „Венеция“ се доближава до промоцията, като завършва на трето място само с една точка от „Арсеналтаранто“ благодарение на 12-те гола на [[Лучано Срокаро]]. Истинският преломен момент настъпва през сезон 1955/56, когато [[Карло Алберто Куарио]] е извикан на черно-зелената пейка и успява да вкара „Венеция“ в Серия Б от първи път. Това е тежък шампионат, при който венецианците трябва да се изправят срещу противниците си „Самбенедетезе“ и „Карбонсарда“ до окончателната победа в последните два дни. След равенството в [[Марке]], последвалата победа с 2:0 на стадион Пенцо над „Карбонсарда“ позволява на „Венеция“ да спечели промоцията заедно със „Самбенедезе“ на първо място и преодолявайки „Карбонсарда“ с една точка. Промоция, базирана на група играчи, които донасят успехи и през следващите години: вратарят [[Луиджи Бертоси]], защитниците [[Дино Франи]] и [[Марио Тескони]], полузащитникът [[Серджо Мион]] и тримата страхотни голмайстори като Джорджо Боцато, [[Джовани Калегари]] и [[Паоло Баризон]], успели през следващия сезон да поставят венецианците на най-високите позиции в Серия Б. Баризон след това се мести в „Дженоа“, а по-късно в „Милан“ и след това дебютира в Националния отбор. Треньорът Куарио е отличен с приза „Златният сеяч“ (''Semminatore d'oro'') за първия си сезон в Серия Б с ​​венецианците.
 
Въпреки продажбата на Баризон „Венеция“ в годината на 50-та годишнина от основаването си се бори докрай за издигане в Серия А. Победата у дома от лидерите „Триестина“ и последвалото поражение от „Палермо“ компрометират надпреварата за второто място в полза на „Бари“ само няколко дни след края. Година, която обаче вади на бял свят много млади хора от незначителни венециански отбори като [[Луиджи Милан]], [[Франческо Канела]], [[Марио Ардицон]], [[Бруно Чиконя]] и вратаря [[Джовани Бубако]].
 
В шампионата 1958-1959 председателството преминава към извънредния комисар Бруно Боканегра, който го заема в продължение на две години. Сезонът не е особено блестящ с финалното 9-о място за отбора. Участието в Купата на Италия е много по-добро: „неровердите“ са елиминирани на полуфинала от „Интер“ и след това губят финала за третото място с 1:2 за „Дженоа“.
 
След четири години Карло Алберто Куарио напуска венецианската скамейка и е наследен от Джовани Костанцо, но резултатите са бъдат по-ниски от очакваните. В края на шампионата „неровердите“ делят третото последно място със „Симентал Монца“ и „Таранто“. В плейофите „Венеция“ след поражението от „Монца“ (0:2) успява да спечели срещу „Таранто“ (4:2), но в крайна сметка изпада в Серия С, след като не успява да победи „Монца“.
 
== Успехи ==