Втора българска държава: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на 87.121.63.191 (б.), към версия на Vodenbot Етикет: Отмяна |
Редакция без резюме Етикети: Отменени Визуален редактор |
||
Ред 152:
'''Владетели'''
* [[Калиман I Асен]] (1241 – 1246 г.) ”Детето цар” – Коломан I Асен, както е известен във византийските източници, встъпва на престола през 1241 г. едва 7-годишен. Син е на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и е роден през 1234 г. от втория му брак с унгарката Анна-Мария. Предполага се, че името му е от унгарски произход, тъй като братът на майка му също се казвал Коломан. Във византийски и български документи се среща и като Калиман. По времето на краткото му управление голямата българска държава, оставена му в наследство от Иван Асен ІІ, започва да изпитва сериозни сътресения, причинени главно от татарските нашествия. Регентството, управлявало от негово име, още в началото подновява мирните договори с Латинската империя в Константинопол и с Никейската империя. Това дава възможност на България да насочи вниманието си към северозападните си земи. Там през 1242 и 1243 г. нахлуват татарите в непосредствена връзка с опустошителния поход на хан Батий, внукът на Чингиз хан, в земите на маджарите. Българите са принудени да приемат васална подчиненост и да плащат ежегоден данък на татарите. През 1245 г. папа Инокентий ІV, основавайки се на унията, подписана от Калоян (1197-1207) и на майчиния унгарски род на Коломан І Асен, изпраща писмо, в което настоява българският цар да върне народа си в лоното на римската църква. Папата дори обещава да свика вселенски църковен събор, който да промени статута на българската църква. Регентството в Търново обаче оставя това писмо без отговор. Това може да се обясни със сложната политическа обстановка и с липсата на отговорен управленски фактор, който да се заеме с този сериозен въпрос. Но главната причина е неочакваната смърт на малолетния български цар през 1246 г. За смъртта на Коломан І Асен още съвременниците разпространяват две версии. Според едната той почива ”вследствие на естествена смърт”, а според другата – ”от отровно биле, което тайно му приготвили неговите противници”. Втората версия има повече поддръжници, защото дотогава всички търновски царе, с изключение на Иван Асен ІІ, стават жертва на заговори и убийства. Предполага се, че ”детето цар” е отровено от своята мащеха Ирина, за да постави тя на трона своя син Михаил ІІ Асен (1246-1256). Въпреки оскъдните данни за управлението на Коломан І Асен, очертава се мнението, че с него се открива един тежък период за България, в който липсват държавническите и войнски способности на първите Асеневци.
* [[Михаил II Асен]] (1246 – 1256 г.) Цар Михаил II Асен е син на Иван Асен ІІ (1218-1241) и Ирина Комнина Епирска. Роден в 1238-1239 г. Идва на власт след преждевременната смърт на своя брат Коломан І Асен през 1246 г. Съществуват подозрения, че Ирина е отровила предишния цар, за да открие пътя на Михаил ІІ Асен към престола. Поради това, че е още непълнолетен, държавата се управлява от регентски съвет, в който със сигурност участват царицата-майка Ирина Комнина и търновският патриарх Йоаким І. Голямата все още българска държава, управлявана от второ ”дете-цар”, скоро привлича политическите апетити на съседите. Никейският император Йоан Дука Ватаци навлиза в южните територии и подчинява градовете Сяр, Мелник, Скопие, Велбъжд, Прилеп, Велес, Просек, Целина, Станимака и др. България загубва близо една трета от земите си. Маджарите също се възползват от несигурното положение и завладяват българските градове Белград и Браничево. Сърбите също се стремят към български територии. Татарите продължават да държат България във васална зависимост. Неблагополучията във външната политика довеждат и до вътрешно недоволство. Под натиска на народа болярите отстраняват Ирина от регентството и я изпращат в манастир. Нейното място заема севастократор Петър, зет на царя. Минават 7 години в политическо затишие. През 1253 г. Михаил ІІ Асен навършва 15 г. и решава да премине в настъпление срещу Сърбия. За тази цел сключва съюз с Дубровник за обща война. Съюзниците обаче не изпълняват договора. Така тази акция завършва без успех. През 1254 г. българите заплашват Унгария. Но в същата година умира никейският император Йоан Дука Ватаци и българският владетел решава да си възвърне земите, завладени преди 8 години. Той превзема почти без бой крепостите Станимака, Кричим, Перущица, Целина, областта Ахрида в Родопите и др. Новият никейски император Теодор ІІ Ласкарис скоро прехвърля войските си от Мала Азия на Балканите и ги разполага край Одрин за решителна битка с българите. Цар Михаил ІІ Асен се скрива в горите край р. Марица и изпраща съгледвачи и предни постове. Теодор ІІ Ласкарис обаче решава да удари пръв. Неговата войска настъпва бързо. Царят панически побягва през гористата местност. Така никейският император тържествува с победата. До края на 1254 г. войната с Никея продължава. Младият български владетел не се оказва способен да защити българските гарнизони в Сяр и Мелник. Царят намира нов съюзник в лицето на руския княз Ростислав Михайлович, самостоятелен управител на северозападните български области и зет на унгарския крал. С негово съдействие между България и Унгария е подписан мирен договор. Приятелството е скрепено с брак на Михаил ІІ Асен с дъщерята на руския княз. Същевременно Михаил ІІ Асен влиза в съглашение с куманите и привлича един 4-хиляден кумански отряд в Тракия да опустоши ромейските територии. Така изградената коалиция започва война с Никея през 1255 г. Император Теодор ІІ Ласкарис обаче струпва голяма войска край проливите и настъпва в Тракия. Михаил ІІ Асен изпраща делегация, начело с княз Ростислав Михайлович, да води преговори за мир. Князът обаче предава българските интереси, подкупен от богатите дарове на ромеите в пари и скъпоценни вещи. Той подписва договор, в който всички територии остават в статуквото отпреди започването на войната. България губи Македония и Родопите, отвоювани след 1254 г. Този позорен т.н. Регински мир (подписан край р. Регина, дн. Еркене), предизвиква негодуванието на болярите. Те обвиняват младия цар за неговата недалновидност. Начело на недоволната опозиция в Търново застава царевият братовчед Коломан. По време на лов в околностите на Търново над Михаил ІІ Асен е извършено покушение. Той е тежко ранен и скоро след това умира – през есента на 1256 г. Макар че българската църква го величае като ”великия цар Михаил Асен”, младият български владетел не успява да изпълни амбициозните си планове и загубва войната с Никейската империя, а и значителна част от северозападните територии. Ромейските хронисти го наричат ”лъвче” с известна доза ирония. И наистина не му липсва самочувствие и амбиция да постигне величието на своя баща Иван Асен ІІ, но неговата младост, неопитност и недалновидност не му позволяват това.
* [[Калиман II]] (1256) Цар Коломан II Асен е първи братовчед на цар Михаил ІІ Асен (1246-1256), син на севастократор Александър (брат на Иван Асен ІІ). Коломан ІІ е пряк потомък на Асеневци. В един арменски летопис е отбелязано че е ”син на чичото на българския цар”. Изписването на името се среща в два варианта: Коломан (смята се, че е с унгарски произход) и Калиман – по българско-византийското произношение. Сведения за Коломан ІІ Асен е оставил византийският хронист Георги Акрополит и то във връзка със смъртта на цар Михаил ІІ Асен. Според него българските боляри обвиняват Михаил ІІ Асен за сключването на крайно неизгодния за България през 1254 г. Регенски мир с Никейската империя на Теодор ІІ Ласкарис, според който страната загубва много територии в Македония и Родопите. Болярите подготвят заговор, начело на който застава единственият останал пряк потомък на Асеневата династия, а именно Коломан ІІ Асен. С помощта на придворни и съмишленици от обкръжението на двореца той организира убийството на своя братовчед. Използван е удобният случай по време на един лов в околностите на Търново през есента на 1256 г. Цар Михайл ІІ Асен е тежко ранен и скоро умира от раните си. Няма преки свидетелства за коронясването на Коломан ІІ Асен, но се знае с положителност, че той се оженва за овдовялата царица, за да легитимира властта си, по примера на вече извършеното преди него от цар Борил (1207-1218). Срещу неукрепналата власт на Коломан ІІ Асен (1256) в Търново се надигат силни противници, някои от тях привърженици на убития цар, а други претенденти за престола. Единият от тях е бащата на царицата княз Ростислав Михайлович, който се отправя с войска към Търново, за да защити честта на своята дъщеря. Но още преди князът да стигне до столицата, Коломан ІІ Асен избягва от нея. Налага му се да пребивава в различни убежища. Постепенно изгубва всички свои привърженици и загива от насилствена смърт. Царуването на Коломан ІІ Асен е кратко – едва няколко месеца през 1256 г. Той не успява да се задържи по-дълго, понеже страната изпада в междуособици и поредица от заговори. Веднага след Коломан ІІ Асен се възцарява Мицо Асен (1256-1257), издигнат с подкрепата на търновските боляри. След 1256 г. от Скопие тръгва към Търново Константин Тих Асен и заема българския престол за по-дълъг период (1257-1277).
* [[Мицо Асен]] (1256 – 1257 г.) Името на цар Мицо Асен е изписано върху монетите, които е сякъл през своето кратко царуване. Византийските хронисти твърдят, че той е зет на цар Иван Асен ІІ, женен за дъщеря му Мария, родена от Ирина Комнина. За център на неговите владения се сочат крайбрежните градове Месемврия и Анхиало, но се предполага, че Мицо-Асен първо царува в Търново, след което се оттегля в крайморските области. Сведения за възцаряването на Мицо Асен дава византийският хронист Георги Пахимер, който казва, че властта на българите се прехвърля ”по втория начин на плуване”, т.е. по съребрена женска линия, след като и двамата законни наследници по мъжка линия са убити. В края на 1256 г. Мицо получава подкрепата на търновската аристокрация и бива провъзгласен за цар под името Мицо Асен като зет на Иван Асен ІІ. Неопровержимо доказателство за това са и сечените от него монети с името му. В началото на своето управление Мицо Асен не среща съпротива, но постепенно срещу него се надига провинциалната аристокрация от западните области, недоволна от наследниците на Иван Асен ІІ и особено от управлението на Мицо Асен. Той не успява да успокои страната и дори предприема една необмислена и недобре подготвена военна акция срещу Никейската империя и претърпява неуспех. Особено недоволни са обикновените селяни, които, изглежда, са обложени от Мицо Асен с допълнителни данъци, понеже той води изтънчен и разгулен живот на аристократ и владетел от византийски тип. Те подкрепят своя провинциален кандидат за престола от югозападните области – Константин Тих, който обещава по-сигурно за обикновените хора управление и успява да заеме търновския престол през 1257 г. Останал напълно изолиран, Мицо Асен е принуден да бяга от Търново и в началото на 1257 г. се оттегля в Месемврия. Оттам той оспорва властта на новия цар Константин Тих-Асен (1257-1277) и дори предприема военен поход за възвръщане на трона. В продължение на няколко години се води война между двамата и накрая Мицо Асен претърпява пълен неуспех. За да запази аристократическите си позиции и възможност за охолен живот, Мицо Асен извършва предателство на българските интереси. Той поисква политическо убежище от новия византийски император Михаил VІІІ Палеолог и едно доходно място в Мала Азия, срещу което ще му предаде Месемврия. И наистина това става реален факт. През пролетта на 1263 г. Мицо Асен преминава границата и през Странджа стига владенията на императора, който още през лятото на 1261 г. е освободил Константинопол от латинците и възстановил Византийската империя. Мицо получава едно имение край р. Скамандър, областта на древната Троя. Там този български цар прекарва остатъка от живота си и постепенно бива забравен.
* [[Константин Тих Асен]] (1257 – 1277 г.) Преди встъпването си на търновския престол Константин Тих е един от най-силните боляри в Югозападна България. По време на династическата криза през 1256 г. той спечелва доверието на болярския съвет в Търново и бива обявен за цар. Оженва се за Ирина, внучката на Иван Асен ІІ и дъщеря на никейския император Теодор ІІ Ласкарис, като възприема фамилното име Асен. Политическата обстановка в страната налага Константин Тих Асен да се справи с вътрешни и външни противници. През 1259 г. от северозапад нахлуват маджарите. Българският цар предприема контраудар и превзема Северински Банат. В отговор на това маджарският магистър Лаврентий отблъсква българите и избесва стотици пленници край Дунава. Маджарският престолонаследник предприема нов поход, превзема Видин и Лом и дори достига до Търново. Константин Тих-Асен прогонва нашествениците с помощта на деспот Яков Светослав, самостоятелен управител в северозападните български земи. Войната на югоизток срещу Мицо Асен се води също с променлив успех. Възползвайки се от конфликта с маджарите, Мицо разширява своите владения и заплашва търновския цар и Никейската империя. При едно сражение в Тракия Константин Тих Асен едва се спасява в крепостта Станимака, тогава притежание на никейците. Но постепенно Константин Тих печели надмощие. През пролетта на 1260 г. в Търново пристига никейска делегация, която сключва споразумение срещу Мицо. Скоро след това Мицо Асен е изолиран в Месемврия. През 1261 г. Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) превзема Константинопол и се обявява за император на възстановената Византийска империя. Той отстранява от власт и ослепява малолетния никейски император Йоан ІV Ласкарис. Българската царица Ирина подтиква Константин Тих Асен да отмъсти за нейния брат Йоан ІV. През 1262 г. българите предприемат поход на югозапад и присъединяват Македония. В отговор на това през пролетта на 1263 г. срещу тях е изпратен византийският пълководец Михаил Глава, който успява да възвърне почти цяла Тракия. Приморските градове Месемврия и Анхиало са предадени доброволно от Мицо Асен и в замяна на тях той получава политическо убежище и една област в Мала Азия. Българският цар търси помощта на татарския хан Берке. Предприето е общо настъпление срещу Византия през късната есен на 1264 г., което опустошава Тракия. Войската на Константин Тих-Асен се придвижва отделно от татарските отряди, а царят ръководи българите, качен на колесница, тъй като по време на един лов пада от коня и си счупва крака. Византийският император едва се спасява от безредната атака на татарите. Българите побеждават, но не спечелват сериозни придобивки. През 1268 г. неочаквано умира царица Ирина, жената на Константин Тих Асен. Византийският император предлага племенницата си Мария за съпруга на овдовелия български владетел, като обещава за зестра Месемврия и Анхиало. Константин Тих Асен приема тържествено ромейката през 1269 г. Михаил VІІІ Палеолог не дава обещаните градове под предлог, че ще почакат раждането на престолонаследник. Това увъртане на императора продължава и след раждането на син от Мария. Самата царица настоява за война срещу измамния си вуйчо. За българите се явява нов силен съюзник – неаполитанският крал Карло Анжуйски. Той изгражда антивизантийска коалиция, в която участват и българите. Съвместният поход срещу Константинопол обаче се проваля поради сключването на съюз между Михаил VІІІ Палеолог и татарския хан Ногай. Същият се оженва за Ефросина, незаконна дъщеря на императора. Така Михаил VІІІ Палеолог тласка татарите към война с българите. През 1274 г. татарите предприемат голямо нахлуване в Северна България. През следващите години техните набези зачестяват и опустошават страната. Осакатеният български цар трудно се справя с вътрешната и външна политика. Царицата Мария се разпорежда с властта, като плете интриги. През 1277 г. в България избухва голямо селско въстание, ръководено от селския вожд Ивайло. Татарските нашествия, отслабената власт на Константин Тих Асен, а според някои и неговата парична реформа, довеждат до инфлация, глад и недоволство. Народните тълпи масово се стичат в отрядите на селския цар. Константин Тих Асен се решава на мъжествена постъпка. Той излиза със своята малка войска срещу въстаниците, но претърпява разгром и бива посечен от меча на Ивайло. Образът на този български цар е съхранен от фреските на Боянската църква, представящи го във времето на неговото величие и мощ. От портрета ни гледа благороден мъж с одухотворена осанка на истински аристократ и владетел от средата на ХІІІ век. Независимо от трагичния му край и неуспехите му, цар Константин Тих Асен е владетел с широк ренесансов хоризонт.
* [[Ивайло (цар)|Ивайло]] (1277 – 1279 г.) Цар Ивайло е едно от уникалните български явления в европейска история, както и богомилството. Селски цар, вожд на въстание, който се оженва за законната търновска царица Мария. Нееднократен победител над татарите и над византийците, накрая принуден да потърси помощ от тях и да намери там смъртта си. Византийските историци го наричат с най-обидни и презрителни имена, но не могат да премълчат успехите му, заплашващи и целостта на империята. За тях той е Лихана, Бърдоква (зеленчук, зеле, маруля), прозвища, напомнящи за низшия му произход. Предполага се, че е роден някъде около Провадия, където спечелва и първите си победи над татарите през 1277 г. Свинар, който започва да говори на хората, че ще извърши ”нещо голямо” и че е ”призван от Бога” да спаси страната от татарите. Това ”божествено откровение” е първото важно условие за успеха на Ивайло. През 1277 г. той организира дружини от съмишленици и след няколко сражения прогонва татарите отвъд Дунава. Тези успехи правят народния водач твърде популярен и към него се присъединяват много селяни, дори и боляри. Част от болярите обаче се затварят в крепостите, което дава повод на Ивайло да ги наказва с отнемане на имуществото им. Макар въстанието да е насочено срещу татарската хегемония, разрастването му скоро влиза в конфликт с царската власт. Константин Тих тръгва срещу Ивайло, но войската му бива разбита и самият той загива. Войниците преминават на страната на Ивайло и той се насочва към столицата Търново без съпротива. В същото време византийският император, който следи внимателно събитията в България и затова дори се премества в Одрин, решава да постави на търновския престол своето протеже Иван Асен ІІІ – синът на цар Мицо Асен (1256-1257). Оженват го за императорската дъщеря и към Търново тръгва пратеничество с цел да убедят царицата Мария да отстъпи престола. Овдовялата търновската царица Мария и болярският съвет са изправени пред важен избор. И тогава неочаквано за византийския император и за европейските дворове царицата праща при Ивайло делегация, чрез която му предлага ръката си и престола. През 1278 г. селският вожд влиза в Търново и приема короната на българските царе, като се оженва за Мария със споразумението, че ще гарантира правата на нейния син Михаил върху престола. Междувременно татарите отново нахлуват в Добруджа и Ивайло през 1278 г. предприема поход срещу тях, като успява да ги прогони. Обстановката обаче се усложнява, защото в България навлизат византийски войски, които водят Иван Асен ІІІ, за да го поставят на трона. Ивайло е принуден да води война на два фронта. Воеводите му проявяват изключителен героизъм срещу ромеите, но византийците приближават Търново, като пускат слуха, че Ивайло е убит в битка с татарите. Това сломява съпротивата на столицата и Иван Асен ІІІ (1279-1280) е обявен за цар. След като си осигурява тила откъм татарите, през пролетта на 1279 г. Ивайло насочва своите действия за възвръщане на статуквото в Търново. В столицата избухва заговор, който избира за цар видния болярин Георги І Тертер (1280-1292), Иван Асен ІІІ избягва, като задига царското съкровище. Ивайло е отблъснат от войските на Георги Тертер. Сред привържениците му избухват противоречия и той е принуден също да напусне страната и да поиска помощ от Златната орда на хан Ногай. При татарския хан идва и Иван Асен ІІІ с тайното предложение на императора хан Ногай да реши съдбата на българския селски цар. При един пир по заповед на хана Ивайло е прободен с меч в гърлото. Славата на Ивайло като ”добър и справедлив цар”, селски вожд и защитник от татарите остава в народната памет за векове. Не случайно след неговата смърт още през 1294 г. в Тракия се явява някой си Лъжеивайло, за който византийския историк Георги Пахимер пише: ”Само името Лихана беше достатъчно, хората му да спечелят победа, където и да се явят. Така за кратко време се събраха несметно число войници”. Краят на селската война в България и на цар Ивайло е трагичен. Но този трагизъм се дължи на невъзможността през ХІІІ век да се реализират политическите и социални идеали на селяните и на техния вожд.
* [[Иван Асен III]] (1279 г.) Цар Иван Асен III е известен в българската история като византийско протеже, чрез което император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) се опитва да наложи влиянието и властта си в България. Той е първороден син на цар Мицо Асен (1256-1257) и Мария, дъщеря на цар Иван Асен ІІ. Роден е около 1260 г. в България, но прекарва детството и юношеството си в Мала Азия край р. Скамандър, където баща му получава имение след бягството си във Византия. Когато през 1277 г. византийският император Михаил VІІІ Палеолог научава за въстанието на Ивайло и за неговите победи, той изчаква удобен момент да се намеси в междуособиците. Скоро му известяват, че цар Константин Тих-Асен е убит от Ивайло и търновският трон е свободен. Това се оказва звезден миг за сина на емигранта Мицо – потомък на Асеневци по майчина линия. Извикват този неизвестен младеж и тържествено го обявяват за български цар под името Иван Асен ІІІ. През пролетта на 1278 г. императорът го оженва за дъщеря си Ирина с шумна и тържествена церемония. Иван Асен ІІІ дава обет на василевса да му служи вярно и предано. През това време обаче събитията в Търново изпреварват византийските намерения – овдовялата царица Мария предлага ръката си на селския вожд, той влиза с войските си в столицата и заема престола. В Константинопол укоряват жестоко постъпката на царицата и решават да действат с военна сила. Подтикват съюзниците татари да нападнат отново от север, а от юг към България тръгва голяма византийска армия с цел да наложи императорския зет Иван Асен ІІІ. Но войната се затяга и продължава близо година. Ивайло обаче е принуден да воюва на два фронта, далеч от Търново. След като претърпява поражение от татарите, търновските боляри отварят вратите пред византийските войски и Иван Асен ІІІ е обявено за владетел на България през пролетта на 1279 г. Скоро в Търново пристига и съпругата му Ирина, посрещната тържествено като царица. Част от българската аристокрация, начело със стратега Георги Тертер, е настроена враждебно срещу Иван Асен ІІІ. За да смири недоволството, императорът предлага на Георги Тертер титлата деспот. Войските на Ивайло все още имат надмощие в Северна България. През лятото на 1279 г. те отново се насочват към Търново, за да възстановят властта му. Положението на Иван Асен ІІІ става критично. Той се оплаква от изменчивостта на българите и моли императора за помощ. Изпратените от Цариград войски обаче претърпяват поражение още при преминаването през Балкана. При това положение царската двойка решава да се спаси с бягство, като задига и царското съкровище. Това става под благовидната форма на разходка в околностите на Търново. Царят и царицата бързо се отправят с конски впрягове към Месемврия, откъдето наемат кораб за Константинопол. Императорът Михаил VІІІ Палеолог е разгневен от жалката постъпка на Иван Асен ІІІ и няколко дни не иска да го приеме. Не след дълго, когато става известно, че Ивайло е отишъл при съюзника на Византия хан Ногай да търси помощта му, със същата цел там бива изпратен и Иван Асен ІІІ. При татарите той става свидетел на смъртта на Ивайло, но не получава желаната подкрепа, а едва се спасява от смърт благодарение на жената на хана – ромейката Ефросина. До края на живота си Иван Асен ІІІ остава в бащиното си имение в Мала Азия и умира през 1303 г. далеч от България и далеч от уважението на българите.
* [[Георги I Тертер]] (1280 – 1292 г.) По време на селската война на Ивайло (1277-1280) в България се издига като велик воевода боляринът от кумански произход Георги Тертер. В сложната обстановка на двувластие – от една страна на селския цар, от друга на византийското протеже Иван Асен ІІІ (1279-1280), Георги Тертер също се стреми към престола. За да го отклони от това, император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) му предлага брак със сестрата на Иван Асен ІІІ – Кира Мария, което Георги Тертер приема. Принуден е обаче да изпрати като заложници във Византия първата си жена Мария и сина си Теодор Светослав. През 1280 г. с помощта на другите боляри Георги Тертер извършва преврат и се обявява за цар, а византийското протеже Иван Асен III избягва от Търново, задигайки цялата хазна. Георги Тертер І (1280-1292) потушава въстанието на Ивайло, установява съюзни отношения с неаполитанския крал Карло ІІ Анжуйски и води кратка война с Византия. По препоръка на търновския патриарх се развежда със сестрата на Иван Асен ІІІ. Води успешни преговори с Византия и връща от изгнание първата си жена Мария и сина си Теодор Светослав, когото обявява за съвладетел. Царят установява добри отношения със сръбския крал Стефан Уруш Милутин и през 1284 г. сключва мирен договор с него, скрепен с брак на дъщеря му Елена и краля. Срещу това България получава Белград и Браничево, управлявани от болярите Дърман и Куделин. Докато Георги Тертер І е ангажиран с политическите си действия на юг и на запад в търсене на съюзници срещу Византия, от север татарите подновяват своите нашествия, започнали още при наследниците на Иван Асен ІІ (1218-1241) – Калиман І Асен и Михаил ІІ Асен. Те са подтикнати от византийския император Михаил VІІІ Палеолог, който укрепва приятелството с татарите, за да ги използва срещу българите. През 1282 г. една 40 хилядна татарска конница опустошава Северна България. В края на 1285 г. татарите отново проникват в страната и навлизат в Тракия, като опустошават и византийски области, въпреки приятелските си отношения с империята. Георги Тертер І е принуден да стане васал на Ногай, като дава за заложник сина си Теодор Светослав и сестра си за жена на Чака, сина на Ногай. Стига се дотам, че татарският хан се намесва за всичко в българските държавни дела. В резултат на татарската хегемония настъпват вътрешни борби за самостоятелност между болярите. През 1291 г. средногорският болярин Смилец се опълчва срещу царя. Георги Тертер І се оказва неспособен да се справи с управлението и през 1292 г. абдикира и избягва във Византия. От 1292 до 1298 г. България е управлявана от цар Смилец. Във Видин самостоятелен владетел е Шишман. След смъртта на Смилец през 1298 г. две години управлява царица Смилцена – жената на Смилец, заедно с деспот Алтимир – брат на Георги Тертер. Тя се сближава със сръбския крал Милутин и оженва дъщеря си Теодора за престолонаследника Стефан Дечански – баща на бъдещия крал Стефан Душан – българин по майчина линия. Положителното в управлението на Георги Тертер І е преодоляването на гражданската война с Ивайло и византийското влияние в Търново. Неуспешното е подценяването на татарската опасност и несправянето с нея. Затова този български ”цар Гюргя” е останал в народната памет и в народните песни като ”пленник на татарите”.
* [[Смилец]] (1292 – 1298 г.) По времето на цар Смилец татарската хегемония в България достига своята пълнота. Византийските историци отбелязват, че той встъпва на българския престол ”по желание на Ногай”, т.е. че е татарски поставеник. Това става след абдикирането на цар Георги І Тертер през 1292 г. Татарският хан пренебрегва традицията българските боляри да избират новия цар. Смилец произхожда от знатен български род и има обширни владения от Сливен до Средна гора с главни крепости Крън и Копсис. Още преди възцаряването си той се жени за дъщерята на византийския севастократор Константин, братовчедка на император Андроник ІІ Палеолог (1282-1328). Сродяването на Смилец с византийския императорски двор е силна позиция, оценена от Ногай. В началото на своето управление Смилец започва война с Византия, но претърпява поражение от силния военачалник Глава Тарханиот и е принуден да иска мир, използвайки роднинските си връзки. Смилец проявява политическа активност и спрямо Сърбия. През 1297 г. той омъжва своята дъщеря Теодора за престолонаследника Стефан Дечански. От този брак по-късно се ражда прочутият сръбски крал Стефан Душан. Изглежда тази активност на Смилец е демонстрация на някаква независимост, но всъщност той си остава един татарски заложник. Татарите не престават да напомнят за своето господство и на няколко пъти през 1297 и 1298 г. нахлуват в България и опустошават най-силно богатите тракийски области. Византийският историк Георги Пахимер съобщава: ”След Чака Смилец изчезна”. Това ”изчезване” става през ноември 1298 г. Неясните сведения навеждат на мисълта, че Смилец умира от насилствена смърт. Най-вероятно тя да е с участието на татарите по времето, когато синът на Ногай – Чака – се намесва в българските проблеми като зет на Теодор Светослав. Такава е съдбата на цар Смилец, имащ злощастието да управлява в условията на пълна татарска хегемония и опиращ се единствено на роднинството по женска линия с византийския император.
*НАЗАД
* [[Иван IV Смилец]] (1298 – 1300 г.; спорен) Иван Смилец е син на цар Смилец (1292-1298) и Смилцена. Във византийските извори е известен с многото си имена – Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог. След смъртта на баща си той е малолетен престолонаследник и от негово име царува майка му Смилцена. В един византийски извор тя е наречена ”височайшата господарка на България”. Отначало Смилцена управлява с помощта на братята на Смилец – севастократорите Радослав и Войсил. Те обаче проявяват претенции към престола и затова Смилцена се свързва с болярина Елтимир (Алдимир), наскоро завърнал се от изгнание при татарите. Тя оженва една от дъщерите си Мария за Елтимир и потвърждава деспотската му титла, като му предоставя за зестра крепостта Крън. С негова помощ Смилцена прогонва Смилецовите братя Радослав и Войсил във Византия. Политическата активност на българската царица се насочва към предотвратяването на съюза между Сърбия и Византия. За тази цел през ноември 1298 – януари 1299 г. тя изпраща делегация при сръбския крал Стефан Урош ІІ Милутин, като предлага съюз между България и Сърбия, скрепен с династичен брак. Това предложение има за цел да изглади неблагоприятните последици от изгонването от Сърбия на Елена, дъщерята на Георги І Тертер, трета съпруга на Стефан Милутин. По същото време в сръбския кралски двор пребивава и византийска делегация, водена от известния дипломат и книжовник Теодор Метохит. Византийските пратеници влизат в остро съперничество с българските и надделяват с предложенията си. Крал Стефан Милутин се оженва за императорската дъщеря Симонида и получава като зестра областта между Охрид, Прилеп и Щип. Все пак българската царица също постига успех, омъжвайки дъщеря си Теодора за престолонаследника Стефан Урош ІІІ Дечански. Теодора ражда бъдещият крал Стефан Душан. Така Смилцена прави съществен принос в развитието на балканските междудържавни отношения. Обвиненията срещу нея, че предлагала себе си за съпруга на сръбския крал и обещавала за зестра България, са неприемливи и практически невъзможни при съществуващите тогава междудържавни правни традиции. Властта на Смилцена и на малолетния Иван Смилец обаче скоро биват застрашени от събитията в татарската държава-хегемон. В междуособна война хан Ногай е победен от вожда на Златната орда Токту и загива в битката. Неговият син Чака е принуден да бяга и се насочва с войската си към Търново, заедно със своя шурей Теодор Светослав Тертер. Те и двамата предявяват права върху престола. През 1299 г. Смилцена, заедно със сина си Иван Смилец, напуска Търново и намира закрила първо при зет си Елтимир, а по късно в Константинопол. Във византийската столица Смилцена продължава да води светски живот и е отбелязана в хрониката на манастира ”Св. Богородица Добра надежда” като дарителка. Нейният син Иван Смилец става монах и почива в манастир под името Йоасаф.
== България в периода 1300 – 1323 ==
| |||