Съпротива (политика): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Rescuing 1 sources and tagging 0 as dead.) #IABot (v2.0.8 |
м без закоментиран и скрит текст; козметични промени |
||
Ред 25:
''→ основна статия: [[право на съпротива]]''
Правото на съпротива съгласно чл. 20 ал. 4 от [[Конституция на Федерална република Германия|Конституцията на Федерална република Германия]] гарантира на всеки германски гражданин правото да оказва съпротива срещу всекиго, който обезсилва закрепеното в Конституцията [[свободен демократичен основен ред]]. В този принцип е въплатена цялата проблематика на правомерността на съпротивата: докато съществува свободен демократичен основен ред, няма правна основа, спрямо която да бъде приложено правото на съпротива; но ако свободният демократичен основен ред бъде суспендиран, право (по смисъла на закона) на съпротива повече няма да има.
=== Съпротива като понятие от ежедневието ===
# Широко понятие: Съпротива е нападението срещу отношенията на власт и господство, т.е. тя е насочена преди всичко срещу държавата, срещу правителства, срещу всяка форма на авторитет. Тази дефиниция включва всяка форма на анти-действия срещу държавата и началството, от укриването на данъци до тероризма.
# Общо понятие: „Където неправдата стане право, съпротивата става дълг“ <ref>Wo Unrecht zu Recht wird, wird Widerstand zur Pflicht.</ref> Тази [[парола]], първоначално цитат на Бертолт Брехт, става популярна в началото на 1970-те години в движението против АЕЦ срещу планираната ядрена електроцентрала във [[Вюл на Кайзерщул]]. Изречението е толкова общо важимо, че освен социалните движения го използват и [[Националдемократическата партия на Германия]], в сферата на рекламата и [[Съюз на данъкоплатците (Германия)|Съюзът на данъкоплатците в Германия]] и по този начин довеждат понятието за съпротива до абсурд.
# Индивидуално понятие: Съпротивата е възражението на немощния срещу мощния, с утопия за справедливо общество, към каквото трябва да бъдат съизмерими и собствените му действия. При тази дефиниция индивидуалните утопии за справедливо общество и моралът на Всеки се противопоставят на общото схващане за понятието.
=== Съпротива като културно-теоретично понятие ===
Ред 37:
== Във философския дискурс ==
=== Мишел Фуко: Съпротивата като нападение срещу отношенията на власт ===
[[Мишел Фуко]] дефинира съпротивата като нападение срещу отношенията на власт и господство, които се движат и утвърждават в същите тези отношения. Оттук той стига до извода, че съпротивата взаимно се обуславя с властта като неин антипод. Отношенията на власт могат да съществуват само при разнообразие на точки на съпротива, те са налични в мрежата на власт както като противници, така и като опорни точки, като пробойни за нападение
„Затова по отношение на властта няма едно Място на Големия Отказ – душата на бунта, фокуса на въстанието, чистия закон на революционера. Ами има отделни съпротиви: възможни, необходими, невероятни, спонтанни, диви, самотни, съгласувани, лакейски, насилствени, непримирими, готови на компромис, заинтересовани или готови на жертва съпротиви, които могат да съществуват само в стратегическото поле на отношенията на власт. (…) И както държавата се уповава на институционалната интеграция на отношенията на власт, така стратегическото кодиране на точките на съпротивата може да доведе до революция.“ <ref>Michel Foucault, Sexualität und Wahrheit, Bd. 1: Der Wille zum Wissen, Frankfurt a.M. 1977</ref>
=== Антонио Грамши: Съпротивата като революционна утопия ===
[[Антонио Грамши]] определя съпротивата като революционна утопия, която се разраства от това, че се носи от субектите в главите на хората и в обществото: като борба за [[хегемония]] в [[гражданско общество|гражданското общество]], като пресечни точки в ансамбъла на техните отношения. Основа е теорията на Грамши за съзнателно действащите хора, която той развива от „[[Тези относно Фойербах|Тезите относно Фойербах]]“ на [[Карл Маркс]]. От взаимоотношението между човешкото съзнание и обществената практика индивидът приема участие в организми, което той съзнателно извършва.
Индивидите получават своята идентичност чрез своите действия, като се движат в, но и със своите отношения, отразяват техните противоречия и се вписват в тях.
Съпротивата, която е борба за хегемония, се нуждае от „сърцата и главите“ на индивидите: субектите са изхода към промяната, на основата на съзнателно дейсващия човек. Но това означава също, че индивидите са (твърде) свикнали на колективност, за да разкрият противоречията в процесите на своите действия и да развият способност за критика, в смисъл, че те са пресечни точки в ансамбъла на своите отношения. <ref>Antonio Gramsci, Philosophie der Praxis. Gefängnishefte 10 u. 11, Hamburg 1995</ref>
|