|
През [[VI династия]] се забелязва увеличаване на властта на [[Номарх (Древен Египет)|номарсите]] и местни владетели, за сметка на фараонската власт (Фараон по това време е [[Пиопи II]]. Нашествието на азиатски народ в [[Делта на Нил|делтата на река Нил]] слага края на Старото царство.
== Извори и устройство ==
Сред историческите извори за периода на ''Старото царство'' особено важно значение имат. нар. Палермски камък — голям надпис върху черна диоритова стела, 7 фрагмента от която се съхраняват в различни музейни колекции (Палермо, Кайро и др.). Надписът, от първоначалния текст на който е запазена само около една четвърт, съдържа най-древния известен египетски летопис, започващ с неизвестни от други източници царе от преддинастическия период и достигащ до фараона от V династия Нефериркара. Освен имената на фараоните и продължителността на тяхното управление (в години, месеци и дни) Палермският камък съобщава и най-важните събития по време на тяхното управление — нивото на Нил при максимални разливи и засушавания, по-важните войни и експедиции в съседни страни. Ценни сведения съдържат стенописите и възпоменателните биографични надписи от богатите аристократични гробници на Старото царство, както и надписите от погребалните камери на пирамидите от V и VI династия. Запазени са и ред други писмени документи, както и разнообразни археологически паметници и комплекси, които в своята съвкупност позволяват да се възстановяват различни страни от историческата действителност през тази отдалечена епоха.
Опирайки се на бюрократичния апарат и войската, в епохата на Старото царство египетските фараони съсредоточили в свои ръце огромни богатства и неограничена икономическа, политическа и религиозна власт. Превръщането на египетската държава в централизирана, деспотична и бюрократична монархия било в значителна степен обусловено и предопределено от природните условия и особеностите на египетската икономика; създаването и поддържането на единната иригационна система, която обхванала цялата Нилска долина, изисквало пределна централизация на властта и управлението. Из цялата страна царските чиновници редовно измервали и записвали нивото на водите на Нил, следели и докладвали за състоянието на каналите и защитните диги, в изпълнение на царските заповеди извеждали населението за задължително участие в работата на големите хидромелиоративни обекти, която често продължавала години наред. Принудителният безплатен труд на населението, което било напълно обезправено и подчинено на произвола на централната власт, се използвал редовно и на големите престижни строежи на фараоните — царските дворци и гробници, храмовите комплекси, а също и за всевъзможни ангарийни повинности в царското стопанство. Като израз на особено снизхождение със специални укази фараоните дарявали на отделни привилегировани групи население (например жреците, служителите и работниците в храмовите стопанства) правото да не бъдат привличани на царска работа.
Настъпилите промени получили своята идеологическа обосновка в еволюиралия до пределна степен, хипертрофиран култ към владетеля, който се превърнал в една от трайните и най-характерни черти на египетската цивилизация. Фараонът бил почитан като жив бог, син на Ра, земен представител на небесните и подземните богове и застъпник на жителите на страната пред тях, единствен гарант на плодородието и успеха на всички значителни мероприятия, които задължително се провеждали от неговото име. Волята на царя била свещена, а правата му над цялата страна и нейното население — абсолютни и неоспорими. Бил канонизиран строг ритуал за почитане на фараона, който включвал и педантично спазвания придворен церемониал, и редките публични изяви по време на големи празници, когато целият народ тържествено чествал «появяването на царя на Горен и Долен Египет» и се провеждало ритуалното «обикаляне около стените». Лично фараонът извършвал най-важните религиозни обреди в големите египетски храмове, при които се предполагало, че той влиза в личен контакт с боговете.
Най-ярко свидетелство за невижданото могъщество на египетските фараони в епохата на Старото царство представляват техните гробници — прочутите египетски ''пирамиди.'' Тези колосални, смазващи човешкото въображение със своите мащаби и непоклатимо величие каменни грамади, събрали в едно единствено огромно строително усилие всички материални и човешки ресурси на страната, са и най-директната, овеществена и концентрирана изява на култа към фараона-богочовек. Предназначена да стане за вечни времена жилище на нетленната мумия на фараона и приют на безсмъртната му душа, пирамидата била същевременно паметник на неговото земно могъщество и безгранична власт. Първата голяма пирамида издигнал най-забележителният фараон от III династия ''Джосер;'' тя има стъпаловидна форма, достига на височина 60 м и е била заобиколена от огромен храмов комплекс. Известно е и името на архитекта, който проектирал пирамидата на Джосер и ръководил нейното изграждане — Имхотеп, впоследствие обожествен и почитан като покровител на египетските писари. Най-голяма била пирамидата, издигната през XXVI в. пр. н. е. от фараона от IV династия ''Хеопс'' ''(Хуфу).'' В древността Хеопсовата пирамида, която има височина 147 м и е изградена от около 2 млн. и 300 хил. огромни каменни блока с тегло по над 2.5 т всеки, била смятана за едно от чудесата на света. Според древногръцкия историк Херодот тя била строена от 100 хил. души в продължение на 30 години. Само с няколко метра по-ниска от Хеопсовата е облицованата с червен гранит пирамида на неговия син ''Хефрен'' ''(Хафра),'' чийто образ носи ''Големият Сфинкс'' — разположено близо до пирамидата скулптурно изображение на лъв с човешка глава, изсечено от естествена скала с височина 20 и дължина 57 м.
Още при управлението на Джосер столицата била преместена на север, в основания от обединителя Менес град ''Мемфис,'' който се намирал на границата между Горен и Долен Египет (югозападно от днешната египетска столица Кайро). В Мемфис се намирали дворците на фараона и на останалите представители на висшата столична аристокрация, много от които били негови роднини, заемащи различни високи длъжности. Най-важна била длъжността на първия министър — ''чати;'' могъщите фараони от IV династия най-често назначавали на нея своите синове. Чати ръководел огромния и сложен бюрократичен апарат на държавата и лично възглавявал върховния съд, царския архив и хазната. Друг висш сановник бил началникът на войската, който стоял начело на военното ведомство — ''пер-раха'' (букв. «дом на оръжието»). В столицата били съсредоточени и всевъзможни други централни служби и ведомства, ръководени от съответни началници. Някогашните номи продължавали да съществуват като своеобразни административно-стопански окръзи, напълно подчинени на централната власт. Царският наместник — номарх — ръководел останалите служители и чиновници в нома и осигурявал изпълнението на всички получени от столицата разпореждания. В граничните райони била изградена система от отбранителни крепости, в които били настанени военни гарнизони.
Фараонът дарявал своите приближени, членовете на царското семейство, висшите сановници и военачалници със земи, в които те уреждали свои големи частни стопанства. В много богати гробници от епохата на Старото царство са запазени релефи и стенописи, които пресъздават живота в тези имения. Аристократът и неговото семейство живеели в големия си дом, заобиколени от многобройни слуги и слугини, музиканти, певци и танцьорки, готвачи, телохранители. Под ръководството на домоуправителя чиновници, писари и надзиратели организирали стопанския живот в имението, контролирали труда на конкретните производители на материални блага, представени в гробните релефи, заети с ежедневната си дейност на полето или в господарския дом — земеделци, пастири, градинари, риболовци, хлебари, пивовари, медникари, ювелири, грънчари, каменоделци, тъкачи, обущари, дърводелци, лодкари, художници, скулптори и много други. Обширни поземлени владения били дарявани и на храмовете на многобройните египетски богове. Тези «отстъпени» от фараона земи, били смятани за своеобразно възнаграждение на висшите сановници и жреците; в документи от епохата на Старото царство например се говори за «земята на бога, за която, жреците изпълняват службата си».
Извън храмовите и частните имения основната част от територията на страната била пряко администрирана от името на фараона и съставлявала единното царско стопанство — основен източник на доходи за държавата. В управлението на царското стопанство били ангажирани многобройни чиновници и служители, докато милионите трудови хора, разделени по професии в работни отряди, водели полугладно съществуване и работели от сутрин до вечер, подгонени от тоягите на надзирателите.
Честите военни походи с грабителска цел, насочени най-често на североизток към Синайския полуостров и Палестина или на юг в Нубия, носели богата плячка и попълвали царското стопанство с огромни стада добитък и многобройни военнопленници, използвани като работна ръка. В своите надписи фараонът от IV династия ''Снефру'' например се хвали, че отвлякъл от Нубия 7000 пленници и 200 000 глави добитък.
Прекомерната централизация на всички ресурси и влагането им в огромна по мащабите си непроизводителна дейност — изграждането на колосалните пирамиди и други престижни строителни мероприятия — в крайна сметка подкопали производителните сили на страната. При управлението на V и VI династия се наблюдава прогресивно отслабване на централната власт за сметка на засилване на позициите на номовата аристокрация, която водела борба за политическа и икономическа самостоятелност. Пирамидите на фараоните от тези династии стават все по-малки, а гробниците на номарсите и другите провинциални велможи — все по-разкошни и богати, илюстрирайки прогресивното преразпределяне на икономическото могъщество, подкопаващо устоите на централизираната власт на царската администрация. С нарастването на реалната сила на номовата върхушка властта на Мемфис над страната все повече ставала номинална и през XXII в. пр. н. е. тя реално се разпаднала на множество полунезависими и враждуващи помежду си номи, управлявани от местни династии.
Разпадането на Старото царство довело до дълъг (около 140 години) период на политическа децентрализация и стопански упадък в Египет — т. нар. ''Първи преходен период'' (XXII–XXI в. пр. н. е.). Престанала да функционира единната напоителна система, а това довело до значително съкращаване на селскостопанското производство и предизвикало огромни социални сътресения — глад, миграции, бунтове, засилени от непрестанните войни между отделните номови държави и стихийните нашествия на номадите от околните земи.
== Царе и царици ==
|
