Конфедерация на независимите синдикати в България: Разлика между версии

На ІІІ-ияIII конгрес през 1951 г. е създаден нов ръководен орган – Централен съвет на професионалните съюзи. На VІІ-ияVII конгрес (1972) Съюзът е преименуван на ''Български професионални съюзи'' (БПС), а Централният съвет на професионалните съюзи става Централен съвет на Българските професионални съюзи (ЦС на БПС), избиран от конгреса и съставен от председател, негови заместници и членове. Приет е [[Кодекс на труда]]. След 1962 г. ролята на профсъюзите почти напълно се обезличава. Те са подчинени на решенията на партийните конгреси и се превръщат в мълчалив сателит и изпълнител на волята на партията. Създава се Движение за комунистически труд и рационализаторското движение. Мястото и ролята на профсъюзите е определена като „комунистическо възпитание“ на трудещите се. При редките трудови конфликти винаги заемат страната на държавата, която е и основният работодател в страната. Така по време на [[Пловдивска стачка и работнически бунт 1953 г.|стачките в тютюневата промишленост през 1947 и 1953 година]] те участват активно в преследванията на работници, участвали в тях. Членството в казионните профсъюзи, както и заплащането на членски внос, е практически задължително за всички работещи в страната.<ref name="груев"/>

На XI-ия извънреден конгрес на БПС, проведен на 12 февруари 1990 г., се учредява Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ). Това е и първият конгрес на новосъздадената Конфедерация. Председател на КНСБ, при учредяването на организацията, става проф. [[Кръстьо Петков]], а през 1997 г. за председател е избран проф. д-р [[Желязко Христов]], д.м., който ръководи Конфедерацията до 15 септември 2010 г.