Йордан Радичков: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Петко: {раздел мъниче} |
Редакция без резюме |
||
Ред 44:
[[fr:Yordan Raditchkov]]
[[pl:Jordan Radiczkow]]
== Обстойно за Йордан Радичков: ==
Йордан Радичков
(1929г. – 2004г.)
Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист. Роден е на 24 октоври 1929г в село Калиманица (Монтанско), което през 1984 е разрушено. Завършва гимназия в Берковица през 1947. В продължение на няколко години се възстановява от заболяване от туберкулоза в санаториум в Искрец и в родното си село. По- късно, Радичков работи като кореспондент (1951) и редактор (1952–1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960), в Българска кинематография (1960–1962), като редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962–1969). Става съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973–1986) и заместник-председател на Съюза на българските писатели (1986–1989). Радичков започва литературната си дейност с импресии, които публикува във в. "Народна младеж" през 1949-1951. Печата очерци и разкази във вестниците "Вечерни новини" и "Литературен фронт", а първият му сборник разкази "Сърцето бие за хората" излиза през 1959г.. В сборника с разкази "Прости ръце", "Обърнато небе", "Планинско цвете", "Шарена черга" и "Горещо пладне" Радичков до голяма степен запазва емоционалността, характерна за първите му публикации. Но в тази част от творчеството му личи и стремежът към постепенно ограничаване на лирико-романтичното; все повече се налага обликът на повествовател, чието въображение и склонност към екзалтация съзнателно се неутрализират. С това се очертава началната насока в развитието на автора - към стабилизиране на традиционните изразни средства и подчиняването им на тематизма и актуализма на българската литература от края на 50-те г. Същевременно още в ранния си период той сам разколебава тази насока, създавайки първото, най-ниско равнище на напрежение между традиционни и нови похвати, характерно за цялостното му творчество. На този етап в основата на противопоставянето на конвенционалното в българската проза е стремежът на Радичков да представи по-цялостно и с повече съпричастие противоречивата същност на българския селянин чрез съчетаване на лирично-психологическото с насмешката и ирония.
През 1966г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Сборникът разкази "Свирепо настроение" създава прецедент в българската литература преди всичко с неепичното повествователно поведение на автора. Загатнатата в ранния период склонност към отклонения от каноните на жанра придобива системен характер: постъпателността на разказа непрекъснато се нарушава, верижната последователност на събитията отсъства, повествователният център е разколебан, като понякога се стига до пълното му загубване. Изобилстват асоциативните отклонения; повторителността се осъществява на всички равнища на повествованието. Езикът се характеризира със стилово смешение и самобитна метафоричност. Новите художествени похвати се използват пълноценно преди всичко благодарение на двойствената позиция на автора. От една страна, той гледа на средата, от която произлиза, с очите на наблюдател, който има съзнанието за принадлежността си към нея, но успява да спази необходимата дистанция, за да я прецени трезво, от друга, необходимата дистанция отново е налице. Близък едновременно и на традиционния селски бит, и на съвременния градски живот, Радичков отстоява и своята независимост от тях - позиция, която се оказва ключова при художествения им сблъсък в сборника "Свирепо настроение". Основната тема и в следващите книги остава съдбата на съвременника в разместващите се исторически и социални пластове. Сблъсъкът между консерватизма на българското село и модерния живот в разказите на Радичков от 60-те и 70-те години е представен предимно със средствата на гротеската и пародията (сборниците "Водолей", "Плява и зърно", "Как така?"). Същевременно с разширяването и обогаяването на тематиката и проблематиката авторът се насочва и към други жанрове, като установява своеобразен баланс между новите си похвати и традиционното повествуване. Така в новелите си осъществява интересна интерпретация на проблема за самотата и преодоляването й чрез сближаването между човека и природата ("Козел", "Дървената кука"); за отчуждението между хората, довеждащо ги до житейски абсурди, за неизчерпаемата човешка любознателност ("Козята брада", "3аекът"); за необходимото зачитане на природните закони и сблъсъка на исторически неизбежното със старото, което обаче не е изцяло обречено, а стойностно, жизнеспособно, можещо да се приспособи (сборника "Спомени за коне"). В стремежа си към максимално разкриване на сложността на съвременните проблеми и представянето им от повече гледни точки Радичков непрекъснато търси форми с подчертано предпочитание към отворените сюжети. Циклизираното повествуване му дава възможността да продължава, макар и в някои случаи условно, изчерпаните на пръв поглед сюжетни линии чрез прехвърляне на познати герои от разказ в разказ, както и от книга в книга. Най-цялостен и завършен вид този похват има в сборника "Барутен буквар". Нетрадиционните художествени похвати на Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват на автора да разработва повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Особено характерни в това отношение са неговите пътеписи за Сибир и Швеция, романите "Всички и никой" и "Прашка", новелата "Коженият пъпеш". Във всяка своя книга Радичков непрекъснато допълва с нови аспекти темите за конфронтацията и съжителството на традиционното и новото в съвременния живот, за неизчерпаемото любопитство на човека и непрестанното му движение към познание за себе си или за света, за неговото вечно незадоволено желание да вниква в непознатото и скритото, да променя действителността. Винаги съумява да даде израз на копнежа за хармония между природата и човека, за съзвучие между стремежите на хората и последствията от тях. Успява да наложи новата си поетика в българската проза и преди всичко в краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската, фантастичното. Радичков не се самоизолира в своя специфичен художествен свят. Запазва и обогатява значимото в новите си повествователни похвати, като през целия си творчески път непрекъснато се връща и към традиционните художествени средства. Същността на поетиката на Радичков е в напрежението между това постоянно, но частично възвръщане към традиционното и новото, създадено от автора. Едновременно с безпрецедентните си белетристични прояви Радичков се откроява с новаторството си и в съвременната българска драматургия. Паралелно с антиепизма в прозата могат да се открият и антидраматургични похвати в пиесите му. Мястото на действието в тях е условно, пространството е на всички, но също така е и ничие (т. е. отворено - и това се използва много активно от автора). Няма главни и второстепенни герои, а последователността в речевите изяви на персонажите е без особено значение. Събитията са изравнени в своята значимост, липсва традиционното развитие на действието към кулминация и спад на напрежението след нея. Създадените ситуации са не само равностойни по значение, но и относително самостоятелни, а това води до разколебаване на сюжетните връзки. Както в прозата на Радичков, така и в драматургията му доминира неочакваното съжителство между трагично и комично, осъществено най-ефектно на структурно равнище - чрез повторителността. В пиесите му тя се проявява най-често чрез лайтмотивите. Темите и проблемите от драматургичното творчество на Радичков в основни линии съвпадат с търсенията му в белетристиката. Автор е на пиесите "Нова библия", "Суматоха", "Желязното момче" (за деца), "Януари", "Лазарица", "Опит за летене", "Кошници" и "Образ и подобие", повечето от които са играни с успех в България и в чужбина (Беларус, Германия, Естония, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Унгария, Финландия, Чехия, Словакия, Швейцария, Швеция, Югославия). Автор е и на сценариите за игралните филми "Горещо пладне" (1966), "Привързаният балон" (1967) и "Последно лято" (1978). Белетристични творби на Радичков са преведени на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдовски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски езици. През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984г. излиза .от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си - излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица” (1997)”Автострада”(1999) и „Пупаво време”(2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем. и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.
Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.
В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001).
През 2000г. Йордан Радичков е удостоен с орден „Стара планина” I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.
Големият български писател умира в София на 21 януари 2004г.
От Никола Ефремов и Вергиния Янчева
| |||