Стоицизъм: Разлика между версии

'''Стоицизъм''' (Stoa; [[гръцки]]: Στοά) е школа на [[Елинистична философия|елинистическата философия]], основана в [[Древна Атина]] от [[Зенон от Китион]] през IV-III век пр.н.е. Представлява учение, утвърждаващаутвърждаващо вътрешната назависимост на човека, с което той отговаря на истинската природа.<ref>{{Цитат книга|last=Кючуков|first=Ламбо|last2=Сивилов|first2=Димитър|last3=Денков|first3=Димитър|title=Философия|year=1991|publisher=Арена|pages=328}}</ref>

Отличителен белег на стоицизма е космологичният мироглед, от който произлиза божественият принцип за всички природни явления и естествени връзки. [[Апатия|Апатията]]та е характерна за стоиците.

Името произлиза от [[Стоа Пойкиле]] ({{lang|el|στοὰ ποικίλη}} – „пъстра [[стоа]]“) – [[портик]] с колонада (обществена галерия) на [[Агора|Агората]]та, главния площад на Атина, където Зенон от Китион през 300 пр.н.е. започва да преподава тази доктрина. Философската школа, която той основава там, взема названието си от името на сградата.

[[Диоген Лаерций]] <ref>Диоген Лаерций,''Животът на философите'', София: Народна Култура, 1985, кн.7</ref> посочва петима негови съмишленици, но днешните изследователи изброяват около стотина автори, свързвани с такива разбирания. При това се разграничават три периода: ранен, среден и късен, с главни представители:

Неодобрението на стоическата философия от страна на по-късните християнски автори и предпочитанието към Платон и Аристотел води до изличаването на нейните оригинални идеи. Фрагменти от ранните стоици са компилирани и издадени от Арним.<ref>''Stoicorum veterum fragmenta'', vol. I-III, col. Arnim Н., Lipsiae, 1903 – 5; стандартно се цитират като ''SVF'' том.номер </ref>

Стоическата философия се поделя отчетливо на три части: логика, физика и етика. Диоген Лаерции привежда няколко популярни сравнения за това разчленяване:<ref>Диоген Лаерций, ''op. cit.'', c.187</ref>:

* ''Физика''. Стоическата философия е строго монистка: тя приема, че съществуващото е производно от една-единствена субстанция, която във всяка своя част, колкото и малка да е тя, е едновременно активна и пасивна.<ref>вж. за подробности Hahm. D., ''The origins of stoic cosmology'', Ohio State University Press, 1977. </ref>. Този централен възглед опонентите ѝ са го окарикатурявали по различни начини, определяйки го като [[хилозоизъм]] или като [[пантеизъм]]. По-близко е съвременното физическо разбиране за взаимообратимост на материя и енергия. За форми на тази активна субстанция се сочат четирите стихии, чиито превръщания не са безразборни, а подлежат на законосъобразност, т.е. самата активност е и „Логос“. „Него Зенон определя като създател, който е оформил всичко в правилен порядък и го назовава и съдба, и бог, и зевсов дух, и необходимост“ .<ref>Lactancius, ''Divinarum Institutionum'', lib.IV.9; ''Фрагменти'', с.71</ref>. Стоиците смятат, че съществува и едно глобално превръщане, като с течение на времето влагата се изпарява все повече, докато цялата Земя изсъхва и се възпламенява – възниква всемирен пожар (т.н. „екпирозис“), следва потоп и всичко започва наново (палингенезис и апокатастазис). Те смятат, че и цялата събитийна история в един такъв цикъл се повтаря „и отново ще има Сократ, Платон и всички техни привърженици и приятели, и съграждани. И отново те ще говорят същите неща и ще се залавят за следващите ги дела. И отново всичко ще се възстанови по същия начин...“ <ref> Nemesius, ''De Natura Hominem'', 38; ''Фрагменти'', c.60) </ref>

Монистичният възглед на стоиците изключва трансцендентност, която да направлява действителността като външен от нея агент: субстанцията не се нуждае нито от творец, нито от демиург или първодвигател; казано в съвременни термини „тя се самоорганизира“. Макар съществуващото да е изцяло телесно, в отнасянето му към самото себе си стоиците признават наличието на т.нар. нетелесности: време, място, изказуемост и празнота. <ref> Секст Емпирук (Sextus Empiricus), ''Adversus Mathematicos'', 10.218 (= SVF 2:31: 117) „lekton kai kenon kai topon kai chronon“</ref>

* ''Стоическата [[логика]]'' предполага най-общото деление на нищо или нещо (outina/tina), а именно нещата биват телесни и нетелесни. Като строг [[номинализъм]], стоицизмът отрича съществуването на общи видове. Така логическата проблематика е ориентирана към изказванията, а не към термините – разграничение, което в съвременната логика се описва като отделянето на пропозиционалната логика от предикатната. Интерес за нея представляват модалностите на условност и възможност, т.е. анализ на изказвания от типа „ако утре вали, то...“ и „утре може да вали, но може и да не вали“. Подобни разглеждания са отчетливо различни от аристотеловата силогистика, обсебила за дълго европейските логици.<ref>''Les Stoiciens et leur logique''. Ed. by Brunschwig J. Paris: Vrin, 2006.</ref>.

{{quote|„Едно и също е да се живее според добродетелта и да се живее според опита на съответните на природата неща, както казва Хризип в първата книга за целите. Понеже нашите вродени качества са част от цялото, за това цел е животът в съответствие с природата, което означава живеене според собствената природа и според природата като цяло, т.е. на същностите, действията на всяка от които са зависими от общия закон – правилния логос, преминаващ през всичко“.<ref> Диоген Лаерций, op. cit. 7.87.</ref>.}}

В Рим стоицизмът бива сведен до етическа доктрина при минимум интерес към собствено метафизическите ѝ основания. С установяването на християнството дори от това стеснено разбиране остава съвсем малко. Едва с развитието на [[схоластика]]та и преоткриването на Аристотел биват възродени някои от логическите идеи на стоиците, доколкото те често са били именно алтернатива на аристотеловата трактовка на логическата проблематика.<ref>Ebesen S., ''Where were the Stoics in the Late Middle Age?'', in ''Stoicism: transitions and transformations'', ed. Steven Strange, Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2004, p108-130</ref>. Към края на [[Ренесанс]]а, в XVI в., се появява първото по-обстойно представяне на стоицизма, дело на [[Юстус Липсиус]].<ref> Justus Lipsius, ''De Constantia'' (libri duo), 1584; ''Manuductionis ad Stoicam Philosophiam'' (libri tres), 1694 </ref>. В следващия век философията на [[Спиноза]] обаче предлага едно впечатляващо превъплъщение на принципно стоическата мисъл. Малко по-късно с осъдителен тон [[Готфрид Лайбниц|Лайбниц]] пише за „новите стоици“,<ref>Leibniz G., ''Sentiments de Socrate opposes aux nouveaux stoiciens et epicureens'', Philos. Schr. / Gerhardt 7:333 – 6.(=Ak VI.4:1384 – 8)</ref> визирайки [[Декарт]] и Cпиноза, ала самият той несъмнено също се е запознал внимателно с идеите на античната школа.

Във връзка с развитието на [[математическата логика]] към края на XIX в. се появява нов интерес към стоиците.<ref>отбелязвано е известно сходство между идеите на [[Готлоб Фреге]] и стоицизма, като дори е предположена и по-пряка връзка, вж. Gabriel G., et al., ''Zur Miete bei Frege – Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena'', J. for History and Philosophy of Logic, Vol.30, (Nov. 2009), p 369 – 88</ref>. В XX век [[Жил Дельоз]] по забележителен начин се обръща към стоическото наследство за изграждане на своята късномодерна философия.<ref>вж. най-вече Deleuze G., ''Logique du Sens'', Paris: Minuit, 1969</ref>.