Уикипедия

Абд ал-Рахман I: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м без интервал
м форматиране; форматиране: 2x нов ред (ползвайки Advisor)
Ред 1:
{{Личност|емир}}
| име-оригинал =
| категория = емир
| описание = емир
| портрет = Abd_ar-Rahman_I.jpg
[[Файл:Abd_ar-Rahman_I.jpg|мини| портрет-описание = Статуя на Абд ал-Рахман I в Алмунекар, [[Испания]].]]▼
| вложки =
{{Личност/Монарх
| категория = емир
| период =
| коронация =
| предшественик =
| наследник =
| други титли =
| религия =
| герб =
}}
| род = [[Умаяди]]
}}
 
'''Абд ал-Рахман I,''' по-пълно '''Абд ал-Рахман бин Му'ауия ибн Хишам бин Абдул-Малик ибн Марван''' (731 – 788) ({{lang|ar| عبد الرحمن ابن معاویہ ابن ہشام ابن عبدالملک ابن مروان الداخل ابن مروان الداخل}}), е [[емир]], родоначалник на [[ислям]]ска династия, която управлява [[Кордовски емират|Кордовския емират]] (и по-късния [[Кордовски халифат]]) и по-голямата част от [[Пиренейски полуостров|Иберия]] в продължение на почти три века. Абд ал-Рахман е член на династията [[Омаяди]] от [[Дамаск]], а неговото установяване в Иберия представлява разрив с [[Абасидски халифат|Абасидите]], които през 750 г. свалят Омаядите от власт.
 
Той е известен и с фамилиите ''Ал-Дахил'' („Постъпващ на служба“), ''Сакр Курайш'' („Соколът на [[Курейши]]“) <ref>{{цитат уеб | уеб_адрес = http://www.idir.net/~suede/successor1.html | заглавие = Abd ar-Rahman I | достъп_дата = | фамилно_име = | първо_име = | автор_препратка = | съавтори = | дата = | труд = | издател = | формат = | страници = | архив_уеб_адрес = https://web.archive.org/web/20070519042345/http://www.idir.net/~suede/successor1.html | архив_дата = 19 май, 2007 | цитат = | език-скрит = | език = en }}</ref> и „Соколът на Андалус“. Вариациите в правописа на неговото име включват '''Абд ар-Рахман I''', '''Абдул Рахман I''', '''Абдар Рахман I''' и '''Абдерраман I.'''
 
== Ранни години ==
Роден е близо до [[Дамаск]] като син на принц Му'авия ибн Хишам и неговата наложница Раха, [[Бербери|берберка]] от Нефзауа, <ref>''Granada: A Case Study of Arab Urbanism in Muslim Spain'', James Dickie, '''The Legacy of Muslim Spain''', ed. Salma Khadra Jayyusi and Manuela Marín, (Brill, 1994), 19.</ref> и по този начин внук на Хишам ибн Абд ал Малик, [[Халифат|халиф]] от 724 до 743. <ref>Peter C. Scales, ''The fall of the caliphate of Córdoba: Berbers and Andalusis in conflict'', Bril, 1994, p. 111</ref><ref>[[Арнълд Тойнби]], ''A study of history'', Oxford University Press, H. Milford, 1934, Volume 8, p. 372</ref> Той е на двадесет години, когато през 748 – 750 г. в Дамаск е извършен преврат от [[Абасидите]] срещу управляващите [[Омаяди]]. Абасидите са безпощадни към всички Омаяди, които намират и Абд ал-Рахман и малка част от неговото семейство са принудени да бягат; с него са брат му Яхия, четиригодишният му син Сулейман и няколко от сестрите му, както и верният му гръцки прислужник Бедр. Семейството бяга от Дамаск към река [[Ефрат]] по път, изпълнен с опасности, с преследвачи по петите им. Абасидските войници приближават Абд ал-Рахман и неговото семейство, укрили се в малко село. Принцът оставя малкия си син със сестрите си и бяга с Яхия. Разказите варират, но с тях вероятно е и Бедр. Според други източници Бедр се е срещнал с Абд ал-Рахман по-късно<ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari. ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain'', 96. Al-Maqqari quotes from historian Ibn Hayyan's ''Muktabis'' when detailing Abd al-Rahman's flight from Syria.</ref>. По пътя на юг тримата бегълци се хвърлят в река Ефрат, преследвани по брега от враговете си, които им обещават пощада, ако се предадат. Яхия се връща и е незабавно обезглавен. Абд ал-Рахман и Бедр се спасяват.▼
[[Файл:Dirham_-_Abd_al-Rahman_I_-_Museo_Arqueológico_y_Etnológico_de_Córdoba.JPG|мини| [[Дирхам]] на емир Абд ал-Рахман I, след като поема контрола над южна Иберия]]▼
▲Роден е близо до [[Дамаск]] като син на принц Му'авия ибн Хишам и неговата наложница Раха, [[Бербери|берберка]] от Нефзауа, <ref>''Granada: A Case Study of Arab Urbanism in Muslim Spain'', James Dickie, '''The Legacy of Muslim Spain''', ed. Salma Khadra Jayyusi and Manuela Marín, (Brill, 1994), 19.</ref> и по този начин внук на Хишам ибн Абд ал Малик, [[Халифат|халиф]] от 724 до 743. <ref>Peter C. Scales, ''The fall of the caliphate of Córdoba: Berbers and Andalusis in conflict'', Bril, 1994, p. 111</ref><ref>[[Арнълд Тойнби]], ''A study of history'', Oxford University Press, H. Milford, 1934, Volume 8, p. 372</ref> Той е на двадесет години, когато през 748 – 750 г. в Дамаск е извършен преврат от [[Абасидите]] срещу управляващите [[Омаяди]]. Абасидите са безпощадни към всички Омаяди, които намират и Абд ал-Рахман и малка част от неговото семейство са принудени да бягат; с него са брат му Яхия, четиригодишният му син Сулейман и няколко от сестрите му, както и верният му гръцки прислужник Бедр. Семейството бяга от Дамаск към река [[Ефрат]] по път, изпълнен с опасности, с преследвачи по петите им. Абасидските войници приближават Абд ал-Рахман и неговото семейство, укрили се в малко село. Принцът оставя малкия си син със сестрите си и бяга с Яхия. Разказите варират, но с тях вероятно е и Бедр. Според други източници Бедр се е срещнал с Абд ал-Рахман по-късно<ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari. ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain'', 96. Al-Maqqari quotes from historian Ibn Hayyan's ''Muktabis'' when detailing Abd al-Rahman's flight from Syria.</ref>. По пътя на юг тримата бегълци се хвърлят в река Ефрат, преследвани по брега от враговете си, които им обещават пощада, ако се предадат. Яхия се връща и е незабавно обезглавен. Абд ал-Рахман и Бедр се спасяват.
 
== Изгнание ==
След като едва спасяват живота си, Абд ал-Рахман и Бедр продължават на юг през [[Палестина]], [[Синайски полуостров|Синай]] и след това към [[Египет]], като пътуват инкогнито. Може да се предположи, че Абд ал-Рахман е възнамерявал да отиде в [[Магреб]], родината на майка му, [[Арабско-ислямско завоюване на Северна Африка|частично завладяна]] от неговите предшественици Омаяди. Пътуването през [[Африка]] се оказва опасно. По това време управител на [[Ифрикия]] (най-общо, съвременен [[Тунис]]) е Абд ал-Рахман ибн Хабиб ал-Фихри, полу-независим бивш васал на Омаядите. Той е амбициозен член на рода Фихри и отдавна се стреми да откъсне Ифрикия от халифата. Отначало търси разбирателство с Абасидите, но когато те му отказват и изискват от него подчинение, Ибн Хабиб открито скъсва с тях и кани останалите живи Омаяди да намерят убежище при него. Абд ал-Рахман е един от няколкото оцелели Омаяди, които по това време достигат Ифрикия.
 
Но Ибн Хабиб скоро променя решението си. Присъствието на знатните изгнаници, чието семейство е много по-знаменито от неговото, може да породи интриги сред местните благородници срещу него самия. Около 755 г., обявявайки, че е открил заговор на някои от по-именитите изгнаници на Омаядите в [[Кайруан]], Ибн Хабиб се обръща срещу тях. По същото време Абд ал-Рахман и Бедр живеят скромно и незабележимо в [[Кабилия]], в лагера на черните [[бербери]] от Нафза, настроени приятелски. Ибн Хабиб изпраща отряд, но когато войниците му влизат в лагера, жената на берберския вожд Текфах скрива принца сред вещите си<ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. Again al-Maqqari cited Ibn Hayyan for the vast majority of the preceding information, 58 – 61.</ref>. След като опасността отминава, Абд ал-Рахман и Бедр веднага се отправят на запад.
 
През 755 г. двамата достигат днешно [[Мароко]] близо до [[Сеута]]. Следващата им стъпка е прекосяването на морето към [[Андалус|Ал-Андалус]], но не са сигурни как ще бъдат посрещнати. Провинцията е в състояние на хаос след Берберския бунт от 740-те години, като мюсюлманската общност се разкъсва от вътрешни разногласия, както между [[араби]]те (Кайдо-Йеменска вражда), така и между араби и бербери<ref name="EB1911">Encyclopedia Britannica 1911, Abd-ar-Rahman</ref>. Освен това номиналният владетел на ал-Андалус, емир Юсуф ибн Абд ал-Рахман ал-Фихри – друг член на семейство Фихри и любимец на старите арабски заселници (дошли предимно от [[Южна Арабия]] или [[Йемен]]) – е в открита вражда със своя [[везир]] (и зет) ал-Сумайл ибн Хатим ал Килаби, глава на „сирийците“ – воини, свързани с военни формирования в [[Сирия]], предимно от северноарабските племена Кайсид, пристигнали през 742 г.<ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref>
 
Сред сирийците има контингент от около 500 души, стари верноподаници на Омаядите<ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref> и Абд ал-Рахман смята, че може да разчита на тяхната лоялност. Бедр е изпратен през пролива, за да установи контакт с тях и успява да привлече на своя страна трима сирийски командири – Убайд Аллах ибн Утман и Абд Аллах ибн Халид от Дамаск и Юсуф ибн Бухт от Кинасрин.<ref name="Kennedy" /> Те уведомяват командира си ал-Сумайл в [[Сарагоса]], но той отказва подкрепа, опасявайки се, че Абд ал-Рахман ще претендира да стане [[емир]]<ref name="Kennedy" />. Поради това съзаклятниците се обръщат към своите съперници – йеменските воини. Те откликват, въпреки че не са естествени съюзници (Омаядите са от племето кайсиди). Емир Юсуф ал-Фихри е слаб владетел, който няма власт над ал-Сумайл и йеменските вождове смятат, че независимо дали в [[Испания]] управляват Фихридите или сирийците, собственото им бъдеще е под въпрос, а блясъкът на Омаядите е привлекателен<ref name="Kennedy" />. Въпреки че не е известно член на Омаядите да е стъпвал дотогава в Ал-Андалус и имат сериозни опасения поради неопитността на младия Абд ал-Рахман, няколко от по-низшите йеменски командири смятат, че няма какво да губят, а повече ще спечелят, и се съгласяват да подкрепят принца<ref name="Kennedy" />.
 
Бедр се завръща при Абд ал-Рахман и му съобщава за обещаната подкрепа. Малко след това те се насочват към Ал-Андалус с малък военен отряд. Когато местното берберско племе узнава за намеренията им, берберите бързо се впускат да го настигнат преди да отплава, като вероятно са мислели, че могат да заловят Абд ал-Рахман за заложник и да го принудят да се откупи. Той наистина дава някаква сума на внезапно оказалите се враждебни местни жители. Точно когато Абд ал-Рахман се качвал на кораба си, пристига втора група бербери, които също се опитват да получат откуп. Един от тях се държал за кораба на Абд ал-Рахман, докато отплавал и уж ръката му била отрязана от един от екипажа.<ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. pp. 65 – 68.</ref>
 
== Борба за власт ==
▲[[Файл:Dirham_-_Abd_al-Rahman_I_-_Museo_Arqueológico_y_Etnológico_de_Córdoba.JPG|мини| [[Дирхам]] на емир Абд ал-Рахман I, след като поема контрола над южнаЮжна Иберия]]
Абд ал-Рахман пристига в Алмунекар в Ал-Андалус, на изток от [[Малага]], през септември 755 г.; но мястото не е потвърдено.
Абд ал-Рахман пристига в Алмунекар в Ал-Андалус, на изток от [[Малага]], през септември 755 г.; но мястото не е потвърдено. Той триумфално тръгва към столицата [[Кордоба]] и я превзема. Съпротивата от страна на Ал-Фихри не престава. Той реорганизира силите си и се опитва да преговаря. В замяна на живота и богатството си Ал-Фихри слага оръжие, предава някои от синовете и дъщерите си като заложници и няма право да напуска Кордоба, като трябва да докладва веднъж на ден на Абд ал-Рахман. Известно време Ал-Фихри изпълнява тези задължения, но все пак има доста много лоялни към него хора, които биха искали да го видят отново на власт.▼
▲[[Файл:Abd_ar-Rahman_I.jpg|мини|Статуя на Абд ал-Рахман I в Алмунекар, [[Испания]].]]
▲Абд ал-Рахман триумфално тръгва към столицата [[Кордоба]] и я превзема. Съпротивата от страна на Ал-Фихри не престава. Той реорганизира силите си и се опитва да преговаря. В замяна на живота и богатството си Ал-Фихри слага оръжие, предава някои от синовете и дъщерите си като заложници и няма право да напуска Кордоба, като трябва да докладва веднъж на ден на Абд ал-Рахман. Известно време Ал-Фихри изпълнява тези задължения, но все пак има доста много лоялни към него хора, които биха искали да го видят отново на власт.
 
Ал-Фихри в крайна сметка прави още един опит да се върне на власт. Той напуска Кордоба и започва да събира привърженици, като успява да събере армия, за която се твърди, че наброява 20 000 души. Съмнително е обаче, че неговите войски са били „редовни“ войници, а по-скоро сбирщина от мъже от различни части на Андалус. Назначеният от Абд ал-Рахман губернатор на [[Севиля]] започва преследване и след серия от малки сражения успява да разгроми армията на Ал-Фихри, който се спасява в бившата вестготска столица [[Толедо]], но там е убит. Главата му е изпратена в Кордоба, където Абд ал-Рахман я приковава за назидание към мост. С този акт Абд ал-Рахман се провъзгласява за [[емир]] на Ал-Андалус. Един последен акт от превземането на Южна Иберия е залавянето на генерала на Ал-Фихри, Ал-Сумайл, който е убит в затвора на Кордоба. Но по-голямата част от централен и северен ал-Андалус (Толедо, [[Сарагоса]], [[Барселона]]) остава извън неговото управление, като големи военни сили остават в ръцете на привържениците на ал-Фихри до 779 г. (завземане на [[Сарагоса]]).
 
== Управление ==
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Абд_ал-Рахман_I“.