Разлика между версии на „Междусъюзническа война“

м
Премахнати редакции на 95.42.23.83 (б.), към версия на Протогер
Етикети: Визуален редактор Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение Отменени
м (Премахнати редакции на 95.42.23.83 (б.), към версия на Протогер)
Етикет: Отмяна
[[Файл:King George I of Greece and Tsar Ferdinand of Bulgaria at Thessaloniki.jpg|мини|Гръцкият крал [[Георгиос I|Георгиос]] и българският цар [[Фердинанд]] в [[Солун]], през декември 1912 г. Градът е ябълката на българо-гръцкия раздор. По време на посещението си Фердинанд подчертава претенциите си върху него.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194}}</ref>]]
 
Статуквото, оформено в хода на [[Балканска война|Първата балканска война]], е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там (чрез закриване на училища и църкви, преследване на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]]<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=26 – 36}}</ref>). Опирайки се на [[Българо-сръбски договор (1912)|българо-сръбския договор]] отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията [[Крива паланка]] – [[Струга]]) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със [[Скопие]] и [[Дебър]]).<ref>{{харв|Марков|1989|loc=420}}</ref> Въпреки че в [[Българо-гръцки договор (1912)|довоенните договорености с гърците]] липсват териториални клаузи,<ref>{{Харв|Лалков|1992|loc=72 – 73}}</ref> София има претенции и към тях заради [[Солун]] и [[Костур (град)|Костур]] в Македония и островите [[Тасос]] и [[Самотраки]] в Егейско море. Българските искания се обосновават отчасти с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско, отчасти с твърдението, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194, 200, 204 – 205, 216}}</ref><ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=473}}</ref>
съюзници.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194, 200, 204 – 205, 216}}</ref><ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=473}}</ref>
 
От своя страна, Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ – на изток до [[Щип]] и на юг до [[Лерин]]. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по [[Българо-сръбска военна конвенция (1912)|двустранната военна конвенция]] и вместо 100-хилядна войска е отделила за [[Вардар]]ския оперативен театър само една дивизия ([[Седма пехотна рилска дивизия]]). Така сръбската армия е била принудена да поеме основната роля за прогонването на османците от Македония (вижте [[Кумановска битка]]), а след това е подпомогнала българите при [[обсада на Одрин (1912-1913)|обсадата на Одрин]]. Друг аргумент на сръбската страна е, че съгласно предварителната подялба на османското наследство, тя е трябвало да получи адриатическото крайбрежие до [[Драч]]. По време на Лондонската конференция обаче, Италия и [[Австро-Унгария]] принуждават сърбите да се оттеглят от тези земи, на които [[Декларация от Вльора|се създава]] самостоятелна албанска държава. Сръбското правителство, въпреки че клауза от договора с България предвижда военна помощ срещу австро-унгарците, решава да не изостря конфликта с тях и отстъпва пред дипломатическия натиск.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=187 – 189}};{{Br}}{{Харв|Ћоровић|2001|loc=[http://www.rastko.rs/rastko-bl/istorija/corovic/istorija/7_20.html VII.20 Балкански ратови]}}</ref><ref name="jelav220">{{Харв|Jelavich|1986|loc=219 – 220}}</ref>
Два дни след подписването на Лондонския договор е подписано в Солун тайно Съглашение между Сърбия и Гърция за подялба на Македония.
 
Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни, е, че в резултат на победите си над османците, България постига твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до запазване на баланса на силите в региона в нейна полза.<ref name="jelav220"/> Видни сръбски етнографи и филолози ([[Йован Цвиич]], [[Александър Белич]]) оспорват тезата за българския характер на Македония.<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=27 – 29}}</ref> В Атина също не приемат етническия аргумент на София. В пределите на Източна Македония и Одринска Тракия, попаднали под българска власт, има многолюдни гръцки общини, които настояват за присъединяване към гръцката държава.<ref>{{Харв|Llewellyn-Smith|2008|loc=147}}</ref> Гръцкото правителство смята за свои сънародници и т. нар. „славяногласни елини“, наричани в България „българи-патриаршисти“.<ref name="markov89216">{{харв|Марков|1989|loc=216}}</ref>
Като от член 5 от договора гласи: Сърбия и Гърция да трябва да си помагат с всички сили и да обявяват война на България ако тя не приеме исканията им за подялба на Македония ,като Гръцките и Сръбските власти започват да правят системен терор върху намиращото се под тяхна окупация Българското население и за да го асимилират.
 
=== Образуване на антибългарска коалиция ===
Българи и гърци се опитват да уредят общата си граница скоро след сключването на [[Чаталджанско примирие|Чаталджанското примирие]]. Паралелно с преговорите за мир с османците, през декември 1912 година гръцкият министър-председател [[Елевтериос Венизелос]] предлага на българския пратеник в [[Лондон]] [[Стоян Данев]] границата да минава по долното течение на [[Струма]]. България отклонява предложението, настоявайки да получи [[Солун]].<ref name="markov89216"/><ref>Стателова, Попов, Танкова, стр. 471</ref> При посещението си в Белград на 23 януари 1913 година Венизелос влиза в преговори със сръбския правителствен ръководител [[Никола Пашич]] за гръцко-сръбска граница в Македония.<ref>{{Харв|Марков|1989|loc=280}}</ref>
Македония.<ref>{{Харв|Марков|1989|loc=280}}</ref>
 
На 9 февруари Пашич иска от българския министър-председател [[Иван Евстратиев Гешов]] преразглеждане на териториалните клаузи на българо-сръбския договор в полза на Сърбия, но среща отказ.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=187 – 189, 232}}</ref> На 12 май сръбското искане е повторено в официална нота до София и публично заявено в реч на Пашич пред [[Скупщина]]та дни по-късно. България отново отклонява всякакви преки преговори за земи в „безспорната“ зона.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=418 – 420, 429 – 430}}</ref>
зона.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=418 – 420, 429 – 430}}</ref>
 
Междувременно, на 22 април, гърци и сърби стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С [[Гръцко-сръбски договор (1913)|договор от 19 май]] Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и [[Черна гора]].<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=42}};{{Br}}{{Харв|Стателова|1994|loc=469, 473 – 474}}</ref> В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер [[Титу Майореску]] отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен опит от страна на Белград за сключване на отбранителен съюз и с Османската империя.<ref name="IB4-313">{{Харв|История на българите, Том IV|2003|loc=313 – 314}}</ref>
 
=== Първи въоръжени сблъсъци между съюзниците ===
Българското правителство се опитва да намали румънските претенции с обещание да отстъпи двадесетина погранични села в [[Южна Добруджа]] и да гарантира румънската власт в [[Северна Добруджа|северната част на областта]], като разруши укрепленията около [[Силистра]]. Тези условия са предадени в [[Букурещ]] в края на ноември. Обсъждането им продължава в Лондон (паралелно с преговорите за мир между Балканския съюз и Османската империя) през декември 1912 – януари 1913 година, но безрезултатно.<ref name="3f159-160">Трифонов, Добруджанският въпрос, стр. 159 – 160.</ref>
 
Опирайки се на Австро-Унгария, в края на януари 1913 година Румъния подновява исканията си, този път за териториите до линията Силистра – Балчик (3300 км<sup>2</sup>).<ref name="IB4-313">{{Харв|История на българите, Том IV|2003|loc=313 – 314}}</ref> Разчитайки на Русия, [[Правителство на България (32)|кабинетът Гешов]] отговаря отрицателно. Българо-румънският конфликт заплашва да прерасне в конфликт между [[Антанта]]та и [[Централни сили|Централните сили]]. Затова през февруари София и Букурещ са принудени да приемат арбитраж от големите европейски държави. На 26 април 1913 година е сключен [[Петербургски протокол|Петербургският протокол]], с който България се съгласява да отстъпи на Румъния град Силистра. Както българската, така и румънската страна остават недоволни от този компромис.<ref name="3f159-160"/> На 5 юни Румъния предупреждава, че в случай на война между балканските съюзници ще изпрати войските си срещу България.<ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=474}}</ref>
 
=== Претенции на Османската империя ===