Южна Добруджа: Разлика между версии

Южна Добруджа е част от [[Княжество България]] от времето на [[Освобождение на България|Освобождението на България]] от османска власт през [[1878]] г. до [[Балканска война|Балканските войни]]. През 1912 г. Румъния проявява претенции към Южна Добруджа, търсейки компенсации с оглед бързите победи на България в [[Източна Тракия]] през есента на същата година. Крал Карол настоява за териториални компенсации поради страха от увеличаващите се територии на България. Така се стига до конференцията в [[Санкт Петербург]], проведена на 29 април 1913 г., на която, под ръководството на руския външен министър Сазонов, се правят корекции на българо-румънската граница, като България предава на Румъния [[Силистра]], но по-сериозните териториални размествания, искани от Румъния, са отхвърлени. Това увеличава напрежението между балканските държави, което ескалира след нападението на България срещу [[Сърбия]] и [[Гърция]] и на 27 юни 1913 г. румънската армия нахлува в незащитената Северна България и достига околностите на [[София]]. Това принуждава България да подпише Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., с който задоволява етнически и исторически неоправданите претенции на Румъния към Южна Добруджа. След избухването на [[Първата световна война]] на 24 август 1915 г. министърът на външните работи Радославов подписва с германския посланик Михаелес тайна конвенция, според която ако Румъния нападне България, Турция или някой от другите съюзници, Германия е съгласна България да придобие загубеното по Букурещкия мирен договор и частична ревизия на Берлинския договор по отношение на територии, владени от Румъния. След влизането на Румъния във войната на страната на Антантата, войските на оста нахлуват в Румъния, принуждавайки я да капитулира. На 7 май 1917 г. в Букурещ е подписан договор, според който земите на юг от линията [[Черна вода (град)|Черна вода]] – [[Кюстенджа]] са предадени на България, а на север е установен [[кондоминиум]]. На 24 септември 1918 г. цяла Добруджа, до устието на Дунав, е предадена на България, но само след няколко дни Андрей Ляпчев подписва в Солун споразумение с Антантата, което е фактическа капитулация на страната.

 

 

Въпреки че Румъния подписва Договора за малцинствата, имащ за цел гарантиране правата на малцинствата населяващи територията на страната, румънските държавници провеждат последователна асимилационна политика. За периода 1919 – 1939 г. в Секретариата на ОН (главно в Секцията за малцинствата) срещу румънската държавна политика има изпратени най-много петиции-оплаквания по малцинствените проблеми. Общият брой на документите е 81 и 68 от тях засягат българското малцинство. Въпреки многобройните нарушения на Договора, нито една страна-членка на ОН не предлага санкции, въпреки че българското население е обявено за румънско, в нарушение с международните норми. В тези години българо-румънските отношение се определят от добруджанския въпрос. В резултат на политиката на България са открити български училища в [[Букурещ]], [[Галац]], Кюстенджа, [[Добрич]] и Силистра, както и няколко църкви. Междувременно Румъния настоява за признаване на правата на власите в България. Според румънската статистика власите в България наброяват над 330 000 души, докато направено преброяване сочи едва 73 746.