Пир (диалог): Разлика между версии

[[Файл:Symposiumnorthwall.jpg|500px|мини|Пир – фреска от Пестум, 495 г. пр.Хр.]]

Както и за други диалози на Платон, и за този е трудно да се посочи точна година. Изследователите предполагат, че диалогът е написан не много след след 385 г. пр. Хр.

В диалога участват на две нива: във Въведението героите са Аполодор, скорошен ученик на Сократ, и някакъв негов познат; в същинската част – разговорът- диалог на пира у Агатон участват:

* Агатон, който е домакин: около 30-годишен по времето на действието в диалога, атински драматург, отличително за неговото творчество било, че не използва образи от митологията, а от реалния живот – [[Аристотел]] го хвали за това в своята „Поетика“; драмите му били обаче прекалено дълги.

Сократ, Федър – вероятно реална личност, не много добър и умел ученик на Сократ; Павзаний – за него не се знае почти нищо;* Ериксимах – вероятно реална личност, атински лекар; [[Аристофан]] – това е прочутият комедиограф; всички те са поканени гости

* Аристодем – Сократов ученик и [[Алкивиад]] – прочут Атинскиатински политически мъж, военачалник, амбициозен и авантюристичен, неканени гости, първият, доведен от Сократ, вторият нахълтва пиян към края на вечерта

* Диотима – измислена личност, която участва като герой в речта на Сократ

Действието в този диалог на Платон се развива на няколко места и в няколко времена, което повишава степента на литературност на произведението. Обичаната фигура, от Платон, да има разговор, в който да се разказва за друг разговор, който да отвежда до трети, в този диалог е изпълнена изцяло. На принципа на влизащите една в друга истории, в Пир отначало попадаме на пътя между град Атина и един от нейните деми (квартали) Фалерон. След това разказът-разговор ни отвежда до улиците на град Атина и дома на Агатон. Речта на Сократ вътре в дома на Агатон ни отвежда до място, което не е посочено, където той разговаря с жрицата Диотима, родом от град Мантинея. Диалогът завършва там, където е запонал, в разговора между двамата спътници от Фалерон към Атина, като в този завършек на външната рамка се затваря и рамката на вътрешния разказ за пира у Агатон.
[[Файл:Plato i sin akademi, av Carl Johan Wahlbom (ur Svenska Familj-Journalen).png|ляво|мини|Платон и учениците му, Карл Йохан Уолбом]]
Пирът има някои от характерните особености за диалозите на Платон. Стряскащото за съвременния читател представяне на любовта като отношения между по-стар и по-млад мъж, вплитането на множество разговори- разкази един в друг, изразяването на идея и мнение на автора чрез „подставени“ лица – Сократ и Диотима. Както и в другите произведения на Платон, в които участва Сократ и тук е трудно да отделим двамата философи един от друг. Задълбочените изследователи и познавачи на материята успяват да различат различните гласове на Платон и Сократ, ползвайки достигналите до нас диалози на друг ученик на Сократ – Ксенофонт, по същите теми. Подобно на Платон и Ксенофонт използва авторитета и гласа на учителя си, за да изрази както свои така и негови идеи.

Най-общо диалогът проблематизира същността на любовта и любовното чувство. Пир заедно с [[Федър]] са двата най-важни диалога на Платон, по темата за любовта.

Пир има две отчетливи части, една първа с пет речи на различни участници в събирането, и една втора, в която говори Сократ. Като художествено средство, Платон ползва въведението, интермедията и епилога, както и различни пластични пасажи между подчастите, за да се свържат те в по-цели комплекси.

Павзаний започва своята реч с това, че предметът на разговора не е посочен добре. Ерос не е един и трябва да се определи точно кой от еросите хвалят. В митологията има две богини на любовта, две Афродити. Едната е тази, която се ражда от пяната на вълните, породени от хвърления в морето член на Уран, заедно с родените от кръвта му богини на отмъщението Еринии. Другата е дъщеря на Зевс и Диона (тук Платон използва два епитета на Афродита, от които изгражда свое тълкувание, различно от приетото – едната Афродита е Небесна, за Платон – възвишена, а другата Всенародна, която нарича простолюдна и телесна). С двете Афродити се свързват и два Ероса. Хората, обзети от простолюдния Ерос, обичат тялото повече от душата. Тези хора са обзети от по-младата богиня, която има и мъжко и женско начало в раждането си и поради това е по-несъвършена. Небесната Афродита, пък, има само мъжко начало, поради това се свързва с обичта към знанието и добродетелта, тя е тази, в която се проявява разумът. Простолюдната Афродита винаги е заплашена от неясен резултат, защото това, което се получава еднакво може да бъде красиво или грозно. Защото залага само на обичта към материалното, към тялото. Докат другата, небесната, винаги е добра и красива, защото започва като желание от страна на по-възрастен, по-мъдър и по-разумен, да сподели и научи по-млад. А от страна на по-младия е желание за развиване и научаване. Така че телесното в нея е само път към развиването на духовното в красиво.{{цитат|Ако единият е способен да му помогне да придобие разумност и останалите добродетели, а другият се стреми да получи възпитание и знание във всичко останало.|}}Небесният Ерос е ценен за държавата, понеже изисква грижа към добродетелта. След тази реч на Павзаний дошъл реда на Аристофан, но той хълцал и затова помолил стоящия след него лекар – Ериксимах, както да го изпревари със словото си, така и да му помогне с хълцането.

Речта на Ериксимах започва, оттам, че Небесният Ерос не се отнася само до любовта между хората, когато те искат да си влияят духовно, но и до всички човешки дейности и знания. Като лекар, Ериксимах посочва, че здравето и болестта са две противоположни неща и Еросът е този, който учи добрия медик как да вкара в тялото едното и да пропъди евентуално другото. Еросът в тялото е хармонията между противоположните елементи. Съществуването в хармония е целта на всички неща, а оттам и на изкуствата и науките. В тялото съжителстват студено и топло, сухо и мокро, горчиво и сладко. Медицината е проявлението, чрез което Ерос въздейства на балансирането на противоположностите в тялото. В музиката Ерос е съчетанието между високите и ниските тонове, между движението на лъка в една посока, а на струните в друга. В годишните сезони Ерос се проявява или като плодороден, когато е възвишен или като бедствен, когато е простолюден. В заключение Ериксимах посочва, че Ерос е този, който свързва хората и боговете в приятелства, които инак изглеждат невъзможни.

Сократ започва своята реч, съгласявайки се, че първо трябва да се опише какво е този бог Ерос, а после да се разгледат делата му. И ако се стъпи на последното, което той е получил като отговор от Агатон – Ерос би следвало да е липса на красота и добро т.е. да е грозен и лош. Сократ представя схващанията си за любовта като си спомня за свой разговор с жрицата Диотима от Мантинея. Когато ѝ казва, че излиза, че Ерос е грозен и лош, Диотима се възмущава искрено. Според нея не е задължително нещо, което не е красиво да бъде грозно. Между знанието и незнанието съществува нещо друго – умението да се разсъждава правилно. И така Ерос не е нито красив, нито грозен, а нещо между тези две. Оттам излиза, че Ерос не е нито смъртен, нито безсмъртен. Той не е бог а демон. Демоните са онези сили, които:{{цитат|Обясняват и предават на боговете това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете.|}}Демоните и по-специално Ерос, запълва празнотите във Вселената, така че тя да може да осъществи вътрешната си връзка. По -нататък Диотима разяснява произхода на Ерос така: на празненство по случай раждането на Афродита имало пир на боговете, там Способът се напил и заспал, а Бедността се възползвала и заченала от него. Затова Ерос има черти и от майка си, и от баща си, а като цяло е спътник на Афродита. Ерос винаги е беден, той е сух, бос и бездомен, нуждата не се разделя от него. Но в същото време е коварен и мъжествен, страшен ловец, майстор на кроежи и измами, жаден за разум. Нито е смъртен, нито безсмъртен, цъфти и живее, докато не намери това, което търси, после умира. Но като го постигне много скоро го изгубва и пак почва да го търси – затова не е нито беден, нито богат. Ерос е любов към красивото. Той не е който е обичан, а който обича. Предметът на любовта е красив, нежен, съвършен, достоен, докато това, което обича е тъкмо обратното. До какво води Ерос човек? До това да постигне добри и красиви неща, за да бъде щастлив. Това не подлежи вече на последващо питане и обясняване. Но тогава защо се твърди, че едни обичат, а други не, пита Сократ. Защото, отговаря Диотима:{{цитат|Ние просто взимаме една форма на любовта и я наричаме любов, като ѝ даваме названието на цялото, а другите ѝ форми назоваваме с други названия.|}}Любовта е желание да притежаваме доброто вечно. И това може да стане като се ражда красота в телесно и духовно отношение. Всички хора раждат, по един или друг начин, телесно или духовно. Това се случва, защото смъртната природа се стреми да стане безсмъртна. Единствено може да постигне това чрез раждането. Така на мястото на старото същество винаги остава ново. И затова за всяко същество най-скъпо му е собственото потомство. Но има и друго, най-смелите и осъзнати хора не се жертват само заради обекта на любовта си, а заради спомена, който тяхното действие ще създаде и така името им ще оживее завинаги – примерът е с Ахил и Алкестида, както и по-рано в текста. Диотима изгражда стълбица на ражданията, т.е. на реализациите на любовта и Ерос – най-долу стои създаването на деца, това е раждането в телесно, на второ място застава оплождането в душата или духовното творчество и накрая най-горе се намира уреждането на държавата като висша форма на проявление на красивото и доброто, на любовта. Диотима доказва на Сократ, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло. Така не си струва да се преследва телесното, защото то е еднакво навсякъде, а по-ценно е да се търси красивото в душата, защото тъкмо тоя човек, който го има е достоен да бъде обичан, а не красивият само с тяло. Когато човек постигне това щастие да бъде с красотата в душата на другия, той може да стане толкова възвишен, че да види съществуването на едно-единствено знание. То съществува вечно, нито загива, нито се ражда, не е красиво, нито е грозно. И тъкмо поради стремежа към това знание, всеки човек трябва да почита Ерос, завършва Диотима.[[Файл:Feuerbach symposium.jpg|дясно|500px|Агатон приветсва Алкивиад, Анселм Феуербах (1829 – 1880)]]

Сократ, казва Алкивиад е грозен като силен или сатир, отвън, но от вътре е красив като изображение на бог. Не е флейтист, но гласа му е по-обаятелен от музикален инструмент. У тези, които го обичат предизвиква непрекъснато усещане за срам и внимаване в постъпките. Почитателите му хем искат да е мъртъв, за да не се съобразяват с него, хем не знаят как ще живеят без него. Веднъж Алкивиад решил да примами Сократ, опитал всякак, но не успял. Сократ го бил омаял обаче с речите си завинаги. Алкивиад поискал да получи красотата, която е неизразима и е у Сократ. Но Сократ и тук отблъснал внимателно и без да обиди почитателя си – казал му, че замяната на вътрешна за външна красота е като да смениш бронз за злато, но уви, той, Сократ, никак не е убеден, че е златен. По -нататък Алкивиад хвали Сократ като издръжлив, издържащ на пиене, смел в битки. Упреква го обаче, че преструвайки се на поклонник се поставя в положение на любимец, а не на любещ. В края на речта на Алкивиад започва пререкание как да седят един до друг тримата – Агатон, Сократ и Алкивиад. Тъкмо се постига яснота и в къщата нахлува пияна групичка:{{цитат|Вдигна се ужасна врява и бяхме принудени вече без всякакъв ред да пием страшно много.|}}