Мери Елизабет Брадън: Разлика между версии

Романът „Тайната на лейди Одли“ (1861) се развива в два повествователни сюжета, които в крайна сметка се преплитат и завършват един с друг. <ref name=":03">{{Harv|Cox}}, p. 46</ref> Първият вижда като главни герои вдовецът сър Майкъл Одли и Луси Греъм – младата и красива втора съпруга, бивша гувернантка с неясно минало, нетолерантна към Алисия – почти тийнейджърка и дъщеря на сър Одли от първата му съпруга. Вторият сюжет се развива около случкитеперипетиите с Робърт Одли – внук на сър Одли, който започва разследване, за да хвърли светлина върху изчезването на негов близък приятел Джордж Талбойс. Романът, базиран на механизма на обратното разследване, успява да разкрие, сред престъпленията, изчезванията, множеството самоличности и обрати, тайната на лейди Одли. <ref>{{Cite book|title=Il segreto di Lady Audley|year=2016|publisher=Fazi|location=Roma|oclc=953788411}}</ref> Въпреки успеха сред читателите критиците осъждат романа, смятайки го за неморален, тъй като главната героиня е нетрадиционна. Нейният ангелски и крехък аспект подчертава още повече силния ѝ волеви нрав, страстта и решителността на онези, които се борят да се освободят от обречеността на съдбата. M. E. Брадън, както писателката се подписва, не е смятана за автор на добра литература, тъй като прозата ѝ не е открито моралистична или реалистична: тя не се колебае да описва домашното насилие, престъпленията, убийствата и бигамията, считани за присъщи само на нисшите прослойки и на престъпната класа, в контекста на богаташите и аристократите. <ref name=":4" />

Лейди Одли представлява нов модел на героиня: докато притежава характерните черти на жените ангели, тя представя и други напълно нови аспекти: за разлика от Лора Феърли или Розамунд Лидгейт (главните женски герои на [[Уилки Колинс]] ив „[[Жената в бяло]]“ и нав „Мидълмарч“), лейди Одли е бигамна и убийца. Аврора Флойд, от друга страна, въпреки че никога не прибягва до убийство, е недолюбвана от критиците на онова време заради нейната чувственост. <ref name=":12">{{Harv|Mullin}}.</ref> Тези два романа, принадлежащи към новия жанр на сензационния роман, са осъдени от викторианското общество, защото нарушават социалните правила на времето, поставяйки под въпрос институцията на брака и представяйки нотки на [[феминизъм]]. Поради тази причина творчеството на Мери Елизабет Брадън се свързва в онези години с „ниската“ литература и едва през 20 век е преоткрито и проучено именно заради иновативните си аспекти. <ref>{{Harv|Cox}}, pp. 6-8</ref> Личният живот на Мери, подобен на този на нейните героини, е критикуван и смятан за абсолютно неприличен; Маргарет Олифант, например, твърди, че Мери няма нищо общо с добре възпитаните благородни жени от края на 19 век. <ref>Valerie Shaw, Robert Lee Wolff, "Sensational Victorian: The Life and Fiction of Mary Elizabeth Braddon" (Book Review), in Nineteenth Century Fiction, vol. 34, n. 4, 1980, p. 477</ref>

През последните години започва сериозно каталогизиране на нейните писания и творбите ѝ се преоценяват от литературна гледна точка чрез публикации и конференции. Те имат като почитатели лорд [[Алфред Тенисън]], [[Чарлз Дикенс]], [[Уилям Мейкпийс Такъри]], министър-председателя [[Уилям Гладстоун]] и [[Хенри Джеймс]], въпреки че критиците от нейното време я наричат презрителноапрезрително „Кралица„Кралицата на циркулиращите библиотеки“. <ref name=":4" />