Разлика между версии на „Джърмейн Гриър“

Специализирала английски език и литература на жените, тя заема академични длъжности в [[Университет „Уорик“|Университета „Уорик“]] ([[Ковънтри]]), в Колеж „Нюнам“ в [[Кеймбриджки университет|Кеймбридж]], [[Англия]] и в [[Университет на Талса|Университета на Талса]] ([[Съединени американски щати|САЩ]]). От 1964 г. Гриър живее в Обединеното кралство и от 90-те год. дели времето си между [[Куинсланд]], [[Австралия]] и дома си в [[Есекс]], Англия.<ref>Francis, Rosemary; Henningham, Nikki (2017) [2009]. "[http://www.womenaustralia.info/biogs/AWE4415b.htm Greer, Germaine (1939–)]". The Australian Women's Register.</ref>
 
Идеите на Гриър създават противоречия още от момента, в който първата ѝ книга „Жената-евнух“ (1970) я прави известна.''<ref name="Winant2015">Winant, Carmen (Spring 2015). "The Meaningful Disappearance of Germaine Greer". ''Cabinet'' (57).</ref>'' Международен [[бестселър]] и водоразделен текст във феминисткото движение, книгата предлага систематична деконструкция на идеи като [[Жена|женскост]] и [[женственост]], твърдейки, че жените са принудени да поемат подчинени роли в обществото, за да отговарят на мъжките фантазии за това какво означава да бъдеш жена. <ref>Saracoglu, Melody (12 May 2014). [http://www.newstatesman.com/voices/2014/05/melody-saracoglu-germaine-greer-one-woman-against-world "Melody Saracoglu on Germaine Greer: One Woman Against the World"], ''New Statesman''.</ref> <ref name=":1">Reilly, Susan P. (2010). "Female Eunuch". In Wallace, Elizabeth Kowaleski (ed.). ''Encyclopedia of Feminist Literary Theory''. New York: Routledge. p. 213</ref>
 
Оттогава нейната работа се фокусира върху литературата, феминизма и околната среда. Тя е авторка на повече от 20 книги, сред които „Пол и съдба“ (''Sex and Destiny'', 1984), „Промяната“ (''The Change'', 1991), „Жената“ (''The Whole Woman'', 1999) и „Жената на Шекспир“ (''Shakespeare's Wife'', 2007). Нейната книга от 2013 г. „Бял бук: Годините на дъждовните гори“ (''White Beech: The Rainforest Years'') описва усилията ѝ за възстановяване на зона с [[Гондвански дъждовни гори на Австралия|дъждовни гори]] в долината Нуминба в Австралия. В допълнение към академичната си работа и активизъм тя е плодовитa колумнистка на вестници като Съндей Таймс, [[Гардиън]], [[Дейли Телеграф]], Спектейтър, [[Индипендънт]], Олди и др.<ref>Buchanan, Rachel (7 January 2018). "[https://theconversation.com/why-its-time-to-acknowledge-germaine-greer-journalist-88958 ''Why it's time to acknowledge Germaine Greer, journalist'']". ''The Conversation''.</ref>
 
=== „Жената евнух“ (1970) ===
[[Файл:The_Pheasantry-152_Kings_Road.JPG|мини| ФазанствотоThe Pheasantry, 152 King's Road, Челси (Лондон).]]
 
Когато започва да пише за списанията ''Oz'' и ''Suck'', Гриър прекарва три дена в седмицата в апартамента си в LeamingtonЛимингтън SpaСпа, докато преподава в Колежа в [[Уорик]], два дена в [[Манчестър]] за снимки и два дена в Лондон в бяла гарсониера в сградата The Pheasantry на King'sКингс RoadРоад. <ref name="Bell31July1969">{{CiteBell, news|title=Lynne (31 July 1969). "Doctor who refuses to be type-cast|last=Bell|first=Lynne|date=31". July 1969|work=''The Sydney Morning Herald|page=''. p. 19}}.</ref> Когато се мести за пръв път в Лондон, тя отсяда в стаята за гости на радиоговорителя и диджея Джон Пийл, преди да бъде поканена да заема гарсониера в The Pheasantry точно под тази на австралийския художник Мартин Шарп; настаняването там е само с покана. {{Sfn|<ref>Kleinhenz| 2018|, pp=. 106–108}}</ref>
[[Файл:The_Pheasantry-152_Kings_Road.JPG|мини| Фазанството, 152 King's Road, Челси (Лондон).]]
Когато започва да пише за списанията ''Oz'' и ''Suck'', Гриър прекарва три дена в седмицата в апартамента си в Leamington Spa, докато преподава в Колежа в [[Уорик]], два дена в [[Манчестър]] за снимки и два дена в Лондон в бяла гарсониера в сградата The Pheasantry на King's Road. <ref name="Bell31July1969">{{Cite news|title=Doctor who refuses to be type-cast|last=Bell|first=Lynne|date=31 July 1969|work=The Sydney Morning Herald|page=19}}</ref> Когато се мести за пръв път в Лондон, тя отсяда в стаята за гости на радиоговорителя и диджея Джон Пийл, преди да бъде поканена да заема гарсониера в The Pheasantry точно под тази на австралийския художник Мартин Шарп; настаняването там е само с покана. {{Sfn|Kleinhenz|2018|pp=106–108}}
 
Междувременно Гриър пише книгата си „Жената евнух“. На 17 март 1969 г. тя обядва в квартал [[Сохо (Лондон)|Сохо]] със свой познат от Кеймбридж – Сони Мехта от издателската къща MacGibbon & Kee. Когато той я пита за идеи за нови книги, тя повтаря предложението на агентката си Даяна Крофорд, което първоначално е отхвърлила, да пише за женското избирателно право.<ref>{{Харвардска система за цитиране|Kleinhenz|2018}}; also see {{Харвардска система за цитиране|Packer|1984}}; {{Харвардска система за цитиране|Wallace|1999}}.</ref> Крофорд ѝ предлага да напише книга за 50-годишнината от предоставянето на избирателно право на жените във Великобритания през 1918 г.{{Sfn|<ref>Lake|, Marilyn (2016|). "'Revolution for the hell of it': the transatlantic genesis and serial provocations of The Female Eunuch". ''Australian Feminist Studies''. '''31''' (87):, p=. 11}}.</ref> „Това е книгата, която искам", ѝ казва Мехта. Той ѝ дава авансово 750 паунда и още 250 паунда, когато тя подписва договора. {{Sfn|<ref>Packer|, Clyde (1984|). No Return Ticket. Angus & Robertson., p=. 98}}.</ref> В конспект от три страници за него тя пише: „Ако [американският активист] Елдридж Кливър може да напише книга за замръзналата душа на негъра като част от прогреса към правилно излагане на проблема с цветнокожите, в крайна сметка една жена трябва да предприеме стъпки към очертаване на женското положение, тъй като тя установява, че то е оценявано според нейната чувствителност.“ {{Sfn|<ref>Lake| 2016|, p=. 7}}.</ref>
 
Обяснявайки защо е искала да напише книгата, в резюмето си тя казва: „Първо предполагам, че е за да изгладя вината си, че съм чичо Том за моя пол. Не харесвам жените. Вероятно споделям всички безгрижни и несъзнателни презрения, които мъжете сипят върху жените.“ В бележка от онова време тя определя 21 април 1969 г. като „денят, в който моята книга започва“ и [[Джанис Джоплин]] пее в [[Роял Албърт Хол|Албърт Хол]]. Вчера заглавието бе Strumpet Voluntary, a какво ще бъде днес?“{{Sfn|<ref>Lake| 2016|, p=. 9}}.</ref> Тя казва на ''Sydney Morning Herald'' през юли 1969 г., че книгата е почти завършена и ще изследва, по думите на репортера, „мита за ултра-женствената жена, от която се хранят и двата пола и в който и двамата в крайна сметка вярват“.<ref name="Bell31July1969">{{CiteBell, news|title=Lynne (31 July 1969). "Doctor who refuses to be type-cast|last=Bell|first=Lynne|date=31". July 1969|work=''The Sydney Morning Herald|page=''. p. 19}}.</ref> През февруари 1970 г. Гриър публикува статия в сп. „Оз“ – ''The Slag-Heap Erupts'', в която говори за своите предстоящи идеи, а именно, че жените са виновни за собственото си потисничество. „Мъжете всъщност не харесват жените“, пише тя, „и затова наистина не ги наемат на работа. Жените също не харесват жените и обикновено на тях също може да се разчита да наемат мъже за предпочитание пред жени.“{{Sfn|<ref>Greer|, Germaine (1986|) [1970]. "The Slag-Heap Erupts". ''The Madwoman's Underclothes: Essays and Occasional Writings 1968–1985''. London: Picador. First published in ''Oz'', February 1970, p=.26}}.</ref> Няколко британски феминистки, включително [[Анджела Картър]], [[Шийла Роуботам]] и Мишлън Вандор, ѝ отговарят гневно. {{Sfn|<ref>Magarey|, Susan (2010|). "Germaine Greer". In Smith, Bonnie G. (ed.). ''The Oxford Encyclopedia of Women in World History''. New York: Oxford University Press., p=. 403}}.</ref> Уандор пише възрашение в „Оз“ със заглавие ''On the end of Servile Peinitude: A reply to German's cunt power'' и твърди, че Гриър пише за феминистко движение, в което тя не е играла никаква роля и за което не знае нищо. {{Sfn|<ref>Spongberg|, Mary (1993|). [https://www.tandfonline.com/doi/abs/10.1080/09612029300200036 "If She's So Great, How Come So Many Pigs Dig Her? Germaine Greer and the malestream press"]. ''Women's History Review''. '''2''' (3): (407–419), 407, p=. 415}}.</ref>
 
==== Публикация ====
Представена на парти, на което присъстват редактори от сп. Оз, {{Sfn|<ref>Wallace| 1999|, p=. 176}}.</ref> „Жената евнух“ е публикувана във Великобритания от Макгибън & Ни на 12 октомври 1970 г. <ref>{{Cite news|title=Goodbye love|last=Tweedie|first=Jill|date=28 September 1970|work=The Guardian|page=9}}; {{Cite news|url=https://www.thetimes.co.uk/article/shooting-down-the-female-eunuch-d75bkm2t9jz|title=Shooting down The Female Eunuch|last=Lyndon|first=Neil|date=10 October 2010|work=The Sunday Times|author-link=Neil Lyndon}}.</ref> и е посветен на Лилиан Роксън и четири други жени. <ref>{{Харвардска система за цитиране|Kleinhenz|2018|pp=136–137}}</ref> Първият тираж от 2500 копия е разпродаден на първия ден.<ref>"Germaine Greer on Marriage, Children And Society". ''The Late Late Show''. RTÉ. 24 October 1986.</ref> С аргумента, че крайградското, консуматорско, семейно ядро репресира и обезсилва жените, книгата се превръща в международен бестселър и е преломен текст във [[Феминизъм|феминисткото]] движение.<ref name=":1" /> Според Гриър McGraw-Hill ѝ дава 29 000 амер. долара за американските права, а Bantam 135 000 – за изданието с меки корици. <ref name="Greenfield7Jan1971" /> Изд. „Бантам“ нарича Гриър „проницателната феминистка, която дори мъжете харесват“, цитирайки списание Life„Лаиф“ и книгата ''№1: the ultimate word of sexual freedom''.<ref>Baumgardner, Jennifer свобода(2001). "Why the Female Eunuch?". In Greer, Germaine (ed.). ''The Female Eunuch''. New York: Farrar, Straus and Giroux. p. 3</ref> Търсенето е толкова голямо, че книгата трябва да се препечатва ежемесечно и никога не слиза от печат. До 1998 г. книгата продава над 1 млн. копия само във Великобритания.<ref name="Winant2015" />
[[File:Female_Eunuch_cover.jpeg|мини|Кристин Уолъс нарича корицата на [[Паладин]], с дизайнер Джон Холмс, една от „най-незабавните разпознаваеми изображения в следвоенната издателстка дейност“. {{Sfn|Wallace|1999|pp=161–162}}]]
Представена на парти, на което присъстват редактори от сп. Оз, {{Sfn|Wallace|1999|p=176}} „Жената евнух“ е публикувана във Великобритания от Макгибън & Ни на 12 октомври 1970 г. <ref>{{Cite news|title=Goodbye love|last=Tweedie|first=Jill|date=28 September 1970|work=The Guardian|page=9}}; {{Cite news|url=https://www.thetimes.co.uk/article/shooting-down-the-female-eunuch-d75bkm2t9jz|title=Shooting down The Female Eunuch|last=Lyndon|first=Neil|date=10 October 2010|work=The Sunday Times|author-link=Neil Lyndon}}.</ref> и е посветен на Лилиан Роксън и четири други жени. <ref>{{Харвардска система за цитиране|Kleinhenz|2018|pp=136–137}}</ref> Първият тираж от 2500 копия е разпродаден на първия ден.<ref>"Germaine Greer on Marriage, Children And Society". ''The Late Late Show''. RTÉ. 24 October 1986.</ref> С аргумента, че крайградското, консуматорско, семейно ядро репресира и обезсилва жените, книгата се превръща в международен бестселър и е преломен текст във [[Феминизъм|феминисткото]] движение. Според Гриър McGraw-Hill ѝ дава 29 000 амер. долара за американските права, а Bantam 135 000 – за изданието с меки корици. Изд. „Бантам“ нарича Гриър „проницателната феминистка, която дори мъжете харесват“, цитирайки списание Life и книгата №1: the ultimate word of sexual freedom свобода. Търсенето е толкова голямо, че книгата трябва да се препечатва ежемесечно и никога не слиза от печат. До 1998 г. книгата продава над 1 млн. копия само във Великобритания.
 
1970 година е важна за феминизма на втората вълна. През февруари 400 жени се срещат в Колеж Ръскин в [[Оксфорд]] за конференцията на Британското женско движение.<ref>{{Харвардска система за цитиране|Lake|2016}}; {{Cite news|url=https://www.bbc.co.uk/radio4/womanshour/03/2010_08_thu.shtml|title=The first Women's Liberation Movement Conference|date=25 February 2010|work=Woman's Hour|publisher=BBC}}</ref> През август в Ню Йорк излиза книгата на [[Кейт Милър]] „Сексуална революция“.<ref>{{Cite news|url=https://newrepublic.com/article/131897/kate-millett-sexual-politics|title=What Kate Did|last=Doherty|first=Maggie|date=23 March 2016|work=The New Republic}}</ref> На 26 август в САЩ се провежда Женската стачка за равенство; на 31 август портретът на Милет от Алис Нийл е на корицата на списание „[[Тайм (списание)|Тайм]]“ и по онова време книгата ѝ е продадена в 15 хил. копия. <ref>{{Харвардска система за цитиране|Poirot|2004}}; {{Харвардска система за цитиране|Mosmann|2016}}; {{Харвардска система за цитиране|Kleinhenz|2018}}.</ref> През септември и октомври излиза сборникът ''Sisterhood Is Powerful'' под редакцията на Робин Морган и „Диалектиката на пола“ на [[Шуламит Файърстоун]].{{Sfn|<ref>Merck|, Mandy (2010). "[[iarchive:furtheradventure00merc|Prologue: Shulamith Firestone and Sexual Difference]]". In Merck, Mandy; Sandford, Stella (eds.). ''Further Adventures of The Dialectic of Sex: Critical Essays on Shulamith Firestone''. New York: Palgrave Macmillan. p=. 13}}.</ref> На 6 март 1971 г., облечена по монашеска роба, Гриър преминава през Централен Лондон с 2500 жени в Освободителния марш на жените.<ref>{{Cite news|title=Women who came out in the cold|last=Heilpern|first=John|date=7 March 1971|work=The Observer|page=1}}<br /><br />{{Cite news|url=https://www.theguardian.com/world/gallery/2018/mar/03/womens-liberation-movement-march-1971-in-pictures|title=Women's Liberation Movement march, 1971 – in pictures|last=Whitmore|first=Greg|date=3 March 2018|work=The Guardian}}<br /><br />{{Cite news|url=https://www.theguardian.com/theguardian/2013/mar/08/1971-womens-liberation-march-archive|title=From the archive, 8 March 1971: Women march for liberation in London|last=Tweedie|first=Jill|date=8 March 2013|work=The Guardian}}</ref> До този месец „Жената евнух“ е преведена на 8 езика и е почти разпродала втория си тираж.{{Sfn|Wallace|1999|p=299}} McGraw-Hill я издава в САЩ на 16 април 1971 г.<ref>{{Cite news|url=https://www.nytimes.com/1971/04/20/archives/the-best-feminist-book-so-far.html|title=Books of the Times|date=20 April 1971|work=[[The New York Times]]}}; {{Cite news|url=https://www.nytimes.com/1971/04/25/archives/the-female-eunuch-by-germaine-greer-349-pp-new-york-mcgrawhill-book.html|title=''The Female Eunuch'' by Germaine Greer|last=Kempton|first=Sally|date=25 April 1971|work=[[The New York Times]]}}</ref> Гриър настоява да отседне в хотел Челси в [[Ню Йорк]] – място за писатели и художници, а не в хотел Алгонкин, където издателят ѝ прави резервация; премиерата на книгата трябва да бъде обявена за друга дата, защото твърде много хора искат да присъстват.<ref>{{Харвардска система за цитиране|Spongberg|1993}}; for the Hotel Chelsea, {{Харвардска система за цитиране|Kleinhenz|2018}}.</ref> В рецензията си за книгата сп. „Ню Йорк Таймс“ описва Гриър като „висока 6 фута, неспокойно привлекателна, със синьо-сиви очи и с профила си напомняща на [[Грета Гарбо|Гарбо]]“. Издателите ѝ щ наричат „най-прекрасното създание, идващо от Австралия след коалата“.{{Sfn|<ref>Caine|, Barbara; Gatens|, Moira (1998|). ''Australian Feminism: a companion''. Melbourne and Oxford: Oxford University Press, p=. 44}}</ref>
 
Следва издание с мека корица на изд. „Паладин“ с обложка на британския художник Джон Холмс, повлиян от [[Рене Магрит]], показващ женски торс като костюм, окачен на парапет и с дръжка на всяко бедро. <ref>Russell, Marlowe (18 October 2011). [https://www.theguardian.com/artanddesign/2011/oct/18/john-holmes-obituary "John Holmes obituary"], ''The Guardian''.</ref> Клайв Хамилтън го смята за „може би най-запомнящата се и обезпокоителна обложка на книга, създавана някога“. <ref name="Hamilton2016p44">{{Харвардска система за цитиране|Hamilton|2016}}, p.44.</ref> Оприличавайки торса на „някакъв фибростъкло, отливано на индустриална производствена линия“, Кристин Уолъс пише, че първата версия на Холмс е безлика, гола жена, без гърди, „безпогрешна Джърмейн... косата модно афро-фризирана, до кръста върху куп стилизирани гърди, както се предполага - ампутирани при създаването на „женски евнух“ въз основа на предполагаемата еквивалентност на тестисите и млечните жлези“. Книгата е преиздадена през 2001 г. от Farrar, Straus & Giroux по подтик на [[Дженифър Баумгарднър]] – водеща феминистка на третата вълна и редакторка на издателската поредица ''Feminist Classics''. Според Джустина Влодарчик Гриър се появява като „любимата за третата вълна феминистка на втората вълна“. {{Sfn|<ref>Wlodarczyk|, Justyna (2010|). ''Ungrateful Daughters: Third Wave Feminist Writings''. Newcastle upon Tyne: Cambridge Scholars Publishing., p=. 24}}.</ref>
 
==== Аргументи ====
| width = 250px
| border = .20em
| quote = "Когато една жена може да върви по откритите улици на нашите градове сама, без обида или препятствия, където си пожелае, повече няма да има нужда от тази книга ."
| quote = "When a woman may walk on the open streets of our cities alone, without insult or obstacle, at any pace she chooses, there will be no further need for this book."
| source = —Germaine Greer, 1969, ''The Female Eunuch'', openingначални lineредове ofна theпървата first draftчернова.<ref>[http://hdl.handle.net/11343/42290 "''The Female Eunuch'' first draft"], University Library, The University of Melbourne.</ref>
}}„Жената евнух“ изследва как доминираният от мъжете свят влияе върху чувството за себе си на жената и как [[Сексизъм|сексистките]] [[Стереотип|стереотипи]] подкопават женската рационалност, автономност, власт и сексуалност. Посланието ѝ е, че жените трябва да търсят в себе си личното освобождение, преди да се опитат да променят света. В поредица глави в пет раздела - Тяло, Душа, Любов, Омраза и Революция - Гриър описва стереотипите, митовете и недоразуменията, които се съчетават, за да породят потисничеството. {{Sfn|<ref>Brock|, Malin Lidström (2016|). ''Writing Feminist Lives: The Biographical Battles over Betty Friedan, Germaine Greer, Gloria Steinem, and Simone de Beauvoir''. Cham: Palgrave Macmillan, p=. 80}}.</ref> Тя обобщава позицията на книгата през 2018 г. с: „Прави каквото искаш и искай това, което правиш... Не си вдигай гъза, ако не искаш да го вдигнеш.“ <ref>[https://www.youtube.com/watch?v=cCzilf_o6fg Interview with Germaine Greer] on YouTube, Festival of Dangerous Ideas 2012, Sydney Opera House</ref> Уолъс твърди, че това е либертарианско послание с предистория в Сидни Пънч, а не такова, породено от феминизма на деня. {{Sfn|<ref>Brock|, Malin Lidström (2016|). ''Writing Feminist Lives: The Biographical Battles over Betty Friedan, Germaine Greer, Gloria Steinem, and Simone de Beauvoir''. Cham: Palgrave Macmillan, p=. 82}}</ref> Първият параграф отделя мястото на книгата във феминистката [[историография]] (в по-ранна чернова първото изречение гласи: „Досега движението за освобождение на жените е мъничко, привилегировано и надценено“): {{Sfn|<ref>Lake|, Marilyn (2016|p=). "'Revolution for the hell of it': the transatlantic genesis and serial provocations of The Female Eunuch". ''Australian Feminist Studies''. '''31''' (87): 8}}</ref>„Тази книга е част от феминизма на втората вълна. Старите [[суфражетки]], които излежаха затвора си и продължиха да живеят в годините на постепенно приемане на жени в професии, които те отказваха да следват, в парламентарни свободи, които те отказаха да упражняват, в академични институции, които те използваха все повече и повече за магазини, в които биха могли да си извадят степени, докато чакат да се омъжат, виждат как духът им се възражда у по-младите жени с нова и жизнена роля...Новият акцент е различен. Тогава дамите от средната класа, които искаха реформа, а сега жените от средната класа призовават за революция. {{Sfn|<ref>Greer|, Germaine (2001|) [1970]. ''The Female Eunuch''. New York: Farrar, Straus & Giroux, p=. 13}}</ref>
 
Книгата завършва с: „Привилегированите жени ще ви грабнат за ръкава и ще се опитат да ви включат в „битката“ за реформи, но реформите са ретрогардни. Трябва да бъде прекъснат старият процес, а не да бъде стартиран нов. Огорчените жени ще ви призоват към бунт, но имате твърде много работа. Какво ''ще'' направите? " {{Sfn|<ref>Greer|, Germaine (2001|) [1970]. ''The Female Eunuch''. New York: Farrar, Straus & Giroux, p=. 371}}</ref>
[[Файл:Germaine_Greer,_Amsterdam,_June_1972.jpg|мини| Гриър в Амстердам, 6 юни 1972 г., на книжно турне за ''Женския скоп'']]
Две от темите на книгата вече сочат пътя към „Пол и съдба“ 14 години по-късно, а именно, че нуклеарното семейство е лоша среда за жените и за отглеждането на деца, и че производството на женска сексуалност от западното общество е унизително и ограничаващо. Момичетата се феминизират от детството, като се учат на правила, които ги подчиняват. По-късно, когато жените възприемат стереотипната версия на възрастната женственост, те развиват чувство на срам от собствените си тела и губят своята естествена и политическа автономия. Резултатът е безсилие, изолация, намалена сексуалност и липса на радост. „Като животни“, казва тя пред [[Ню Йорк Таймс|„Ню Йорк Таймс“]] през март 1971 г., „които са кастрирани в земеделието, за да служат на скритите мотиви на господаря си - да бъдат угоени или послушни, жените са откъснати от способността си за действие.“ <ref name="weintraub22March1971">Weintraub, Judith (22 March 1971). [https://www.nytimes.com/books/99/05/09/specials/greer-shock.html "Germaine Greer&nbsp;– Opinions That May Shock the Faithful"], ''[[The New York Times]]''.</ref> Книгата ѝ твърди, че „[ж]ените има много малко представа за това колко мъжете ги мразят“, докато „[м]ъжете сами не познават дълбочината на своята омраза“. <ref>{{Харвардска система за цитиране|Greer|2001}}; also see {{Харвардска система за цитиране|Greer|1999}}.</ref> Феминизмът на първа вълна се проваля в своите революционни цели. „Реакцията не е революция", пише тя. „Това не е признак на революция, когато потиснатите възприемат маниерите на потисниците и практикуват потисничество от свое име. Нито е признак на революция, когато жените имитират мъжете...“ {{Sfn|<ref>Greer|, Germaine (2001|) [1970]. ''The Female Eunuch''. New York: Farrar, Straus & Giroux, p=. 353}}</ref> Американската феминистка [[Бети Фридан]], автор на ''Feminine Mystique'' (1963), иска за жените „равенство на възможностите в рамките на статуквото, безплатен достъп до света на язвата и коронарните съдове ", твърди тя. {{Sfn|<ref>Greer| 2001|, p=. 334}}.</ref>
 
Въпреки че книгата на Гриър не използва автобиографичен материал за разлика от други феминистки творби по това време, Мери Евънс, пишейки през 2002 г., разглежда цялото творчество на Гриър като автобиографично, като борба за женска действеност пред лицето на безсилието на женственото (нейната майка) на фона на липсващия мъжки герой (баща ѝ). {{Sfn|Evans|2002|p=68}} Пишейки рецензия за книгата за ''The Massachusetts Review'' през 1972 г., феминистката учена Арлин Даймънд казва, че макар и да е с недостатъци, тя е била „интуитивно и блестящо права“, но тя критикува Гриър за отношението ѝ към жените.
| width = 250px
| border = .20em
| quote = „Тя беше нещо, което трябваше да се види: облечена в черно кожено яке и бляскава рокля без ръкави до пода, 32-годишната Гриър беше висока шест фута, ъгловата, граничеща с костеливa и притежаваше дебела корона от накъдрена черна коса. Нейният стил на сцената беше по-малко изпълнение, отколкото уравновесено съблазняване."
| quote = "She was something to be seen: clad in a black fur jacket and a glamorous floor-length sleeveless dress, the thirty-two-year-old Greer was six feet tall, angular verging on bony, and in possession of a thick crown of frizzed-out black hair. Her style on stage was less performance than poised seduction."
| source = —&nbsp;[[Carmen Winant]], describing Greer in ''Town Bloody Hall'' (1979)<ref name=Winant2015/>
}}Във Великобритания Гриър е избрана за „Жена на годината“ през 1971 г., а в САЩ на следващата година е „Журналист на годината на Плейбой“. <ref name="Spongberg1993p407">{{Харвардска система за цитиране|Spongberg|1993}}.</ref> Много търсена, тя започва да води живот на знаменитост. На 30 април 1971 г. в „Диалог за освобождението на жените“ в кметството в Ню Йорк тя дискутира с [[Норман Мейлър]], чиято книга „Затворникът на секса“ току-що е публикувана в отговор на Кейт Милет. Гриър го представя като вечер на сексуално завоевание. Винаги е искала да спи с Мейлър, казва тя и написва в ''The Listener,'' че „наполовина очаква той да му взриви главата в„ последен убиец, дошъл “като [[Ърнест Хемингуей]] “. {{Sfn|Kleinhenz|2018|p=175}} [[Бети Фридан|Бети Фридън]], [[Сарджънт Шрайвър]], [[Сюзън Зонтаг]] и [[Стивън Спендър]] седят в публиката, където билетите са по 25 долара (т.е.155 долара през 2018 г.), докато Гриър и Мейлър споделят сцената с Джил Джонстън, Даяна Трилинг и Жаклин Себалос . <ref name="Winant2015">Winant, Carmen (Spring 2015). "The Meaningful Disappearance of Germaine Greer". ''Cabinet'' (57).</ref> <ref name="Buchanan7Jan2018">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://theconversation.com/why-its-time-to-acknowledge-germaine-greer-journalist-88958|заглавие=Why it's time to acknowledge Germaine Greer, journalist|автор=Buchanan|първо_име=Rachel|труд=The Conversation}}</ref> {{Sfn|Kleinhenz|2018|p=177}} Няколко феминистки отказаха да присъстват, включително Ти-Грейс Аткинсън, Кейт Милет, Робин Морган и [[Глория Стейнем|Глория Стайнем]] . {{Sfn|Kleinhenz|2018|p=175}} Кинорежисьорите Крис Хегедус и Д.А. Пенебейкър улавят събитието в документалния филм ''Town Bloody Hall'' (1979).